3 min reading
В студената зимна вечер, Стефан чакаше седемгодишния му син Николай, да свърши часовете в училище. Беше вече тъмно, когато първокласникът излезе от голямата сграда. Баща му го прегърна, взе раницата от ръцете на детето си и попита:
- Как мина днес?
- Добре, тате! Писахме буквички, после госпожата ми каза да се упражнявам у дома. И така.
Двамата вървяха бавно по тротоара и стигнаха до автобусната спирка.
- Студено ли ти е? - попита Стефан.
- Не, тате! Виж, не съм си забравил ръкавичките.
Николай потропваше от крак на крак и се смееше. Автобусът дойде, отвори вратите и баща и син се качиха в него. Имаше хора, но намериха две свободни места. Седнаха един до друг.
- Шапката! - каза Стефан.
- Да, тате! - отговори детето. - забравих.
- А защо трябва да ги махаме? - попита бащата.
- От уважение към другите хора.
- Да, момчето ми. Тези хора може да не ги видиш никога повече, но са пътували с теб няколко минути от живота ти. Затова трябва да ги уважаваш, нали? ...
Want to read more?
Join our community to get full access to all works and features.
Log in
Sign Up
От книгата ми "Бримките на живота".