Усещане за... (4) четвърта част

Когато видя за първи път Джована, бе привлечен от заразителния ù смях.
Той отекваше ясен, напомнящ  тих, пролетен шепот на току-що раззеленили се листа.
Обърна се и я видя - лицето ù сияеше, няколко черни кичури коса немирно се полюшваха от небрежния океански бриз, очите ù искряха  любопитно, обхождайки внимателно всичко наоколо.

Инстинктивно се приближи към неголямата група и съвсем нетипично за него,  прояви известна доза дързост.

„Ciao” - гласът му сякаш прекъсна  шумната глъчката и накара няколко чифта очи въпросително да се отправят към него.

„Италианец ли си?” – въпросът беше зададен на италиански, но той го разбра и усети изучаващия поглед на младата жена върху себе си.

„Уви - не съм.” - кратко и ясно, но този път на английски отговори той, бавно приближавайки се към тях.

„Всъщност съм от България.”  - сякаш като нещо незначително отбеляза Борис и усети нарастващия  интерес от страна на групичката към него.

Последваха още въпроси от разни страни, на които той едва смогваше да отговаря, като не пропусна да забележи скришните погледи  на италианката, които тя често отправяше към него.

Следващите няколко дни заниманията го завъртяха във вихрушката на новите познанства, ангажиментите, разговорите, дискусиите, екскурзиите по различни кътчета на португалската столица, които отнемаха почти цялото му  ежедневие, а понякога дори и част от нощите.

Средата, в която се намираше, му допадаше - навсякъде  срещаше усмихнатите и приветливи погледи на колегите си от цяла  Европа – неформалните разговори, които водеха, бяха премахнали до  мининмум страховете му от езиковата бариера.
Разбираше се чудесно с всички и най-вече с Джована.

Откакто разбра за неговата слабост - италианският  език, тя непрекъснато търсеше компанията му и разговорите доставяха взаимно удоволствие и на двамата.

По време на обедите, вечерите, разговорите, дискусиите, или игрите, той усещаше присъствието ù близо до себе си, дори само по нежния, завладяващ аромат на парфюма ù.

Усмихнатото ù лице, искрящите ù черни очи, прокрадващи се зад очилата, всяваха в него спокойствие и увереност, които рядко беше изпитвал преди.

Скоро всички в групата свикнаха с тяхното неразделно присъствие навсякъде и ако Джована беше без присъствието на Борис около себе си или обратното - това будеше озадачаващи погледи в околните.

Случи се по време на една от общите игри, които разиграваха в курса.

Когато докосна влажните ù ръце, усети внезапната  тръпка, която премина по телата им.

Беше  толкова неочаквано и за двамата, че те не бяха подготвени за това.

Усещаше мекотата на кожата ù, нервното потръпване на дланите и онова ново, непознато чувство, преминало като електричество между тях.

Когато погледите им се срещнаха, той видя благоговеещия  трепет в  искрящите ù очи, които го наблюдаваха с нескрито възхищение.

Няколо десетки  двойки около тях също бяха хванати за ръце – но в този момент те не съществуваха - бяха само единствено двамата, полетели някъде над пенливите вълни на океана, неспиращи волния си полет, като птици, отчаяно търсещи се една друга.

Думите.

Те не бяха нужни.

Говореха телата, неволно потръпващи от неспокойния порив на въздуха, говореха ръцете, улавящи спонтанните импулси на недоизказани мисли, говореха очите, неспокойно търсещи, питащи, искащи и чакащи.

Беше само миг.

Красив.

Вълнуващ.

Екзалтиращ.

И плашещ.

Внезапно Борис пусна все още парещите ù ръце и в същия миг разбра, че е допуснал грешка.

Пламъкът в очите на Джована застина в нескрито разочарование.

Прочете парещата болка в тях, бавно загасващата страст, превърнала се в купчина ненужна пепел.

Изплаши се.

Не беше планирал това.

Не го беше очаквал.

Той беше тук заради друга.

Не можеше един неочакван миг на страст, една  мимолетна проява на слабост, да провали това, за което беше бленувал с години.

Чувстваше се като предател и страхливец едновременно.

В следващите дни Джована упорито го избягваше - него и компанията му.

Дори и по време на груповите занимания заставаше в противоположната част на залата, възможно най-далече от него.

Не можеше и нямаше право да я вини за това, но не можеше и да си прости това, че ù е причинил болка.

И  макар и да се чувстваше объркан,искаше да ù го каже, но тя така и не му  даде възможност  за това.

Качи се в стаята си и с нетърпение  отвори лаптопа си.

Уви!? Очакваното съобщение липсваше и унинието отново го обхвана.

Бяха минали вече пет дни, откакто беше пристигнал – а тя не се беше обаждала.

Написа ù поредния  имейл и със свито сърце зачака.