Утро. Неискането да станеш, да дишаш, да се движиш, да гледаш, да правиш го съсипва. Кафето е с вкус на рядка тиня и не може да изостри сетивата ти, за да се напрегнат, да изпитат поне капка желание за живот. Кучетата са вързани – губят романтиката, насаждат груб натуралитет. Градът е далеч, но е оставил такова дълбоко клеймо в теб, че нямаш желание да ги развържеш и да ги пуснеш да тичат в полето. А краят му е дълбоко врязан в синьото небе и широтата му те вика тихо, толкова тихо, че стомахът те присвива от мъка.

Коя е моята въдица? Хм, не знам коя да избера... Все едно – нищо не разбирам от риболов. Детските ми спомени говорят за някакво превъзбудено чувство на удовлетворение от стоенето на брега на реката с пръчка в ръка, но аз не ги разбирам – забравила съм детския език. В колата е задушно. Майка ми – на седалката до шофьора – устремила римския си нос напред, в очакване да хвърли първа стръвта. Баща ми – отпуснал уморените си стари ръце на волана – потушава нервността й с кратки хумористични забележки. Синът ми пита – кога ще стигнем, кога ще стигнем, кога ще стигнем… Вече ми се връща…

Още неизбягала докрай и изцяло от града, той вече ме вика обратно – тика ме в руслото на тревоги и напрежение, на очакване на резултати, на пълно изтощение, но междувременно съм аз – винаги впрегната, неуморно влачеща живота напред. В края на деня радостта от успехите се стопява в търкулнатия сън и на следващото разделно утро трябва отново да катериш върхове, сякаш никога не си бил горе, да се разделиш със спокойствието в тихото.

Майка ми изскача от колата и се втурва с готовата въдица, в тичането си ме поучава как се хвърля и кордата й свисти високо и далеч над водата. След по-малко от минута я придърпва обратно с професионални риболовни движения и с тържество – най-добрата от всички накацали с пръчки по брега на язовира. Яростно навива макарата със спортна злоба, изпуска разочарован вик – мокрите водорасли са сгърчени около края на кордата и тя изстрелва куп оправдания, от което ми става весело.

Тихо е. Слънцето е усмирило всичко в неподвижност. Чувам пукането на горящата трева, която бавно се превръща в сухи пръчки. Целият язовир е обрамчен от зелен блатен кръг, който тук-таме леко се размества от издигащите се тела на жабите. Само крякането им може да ги разобличи сред мъхестия цвят и те си подгласят накъсано, докато не достигнат силата и странната хармония, която заглушава мислите ми. Усещам, че се ядосвам – ще изгонят рибата.

Завиждам на хората от отсрещния бряг – те са се установили под морната сянка на ясените. Но там брегът е стръмно надвесен над водата и е нужен силен замах на въдицата. Ние имаме килнат дървен навес с масичка под него. Там стоим с баща ми. Майка ми не напуска поста си – шезлонг, облегнала се назад, но неотклонно впила поглед в перото. Синът ми сменя позицията си с надеждата да излъже рибите…

Там забравих. Дрехите и ръцете ми бяха попили хлъзгавата люспеста повърхност на рибите. Под ноктите си имах пръст от ровенето в кутията за червеи. Изпечената ми кожа отделяше пот, но не потта на стреса, която има кисел дъх. Тази пот пречистваше душата ми неусетно, защото бях забравила напълно.

На връщане нямах усещането, че се връщам.

Вечерта се спусна бавно с отморителен полъх.

Пътят, който свършваше до знака за отбивката към язовира се стопи в съзнанието ми без следа. Но чертата на полето, врязала се в небето, и досега ме разкъсва на две.

16.07.2018 г.