Утро. Неискането да станеш, да дишаш, да се движиш, да гледаш, да правиш го съсипва. Кафето е с вкус на рядка тиня и не може да изостри сетивата ти, за да се напрегнат, да изпитат поне капка желание за живот. Кучетата са вързани – губят романтиката, насаждат груб натуралитет. Градът е далеч, но е оставил такова дълбоко клеймо в теб, че нямаш желание да ги развържеш и да ги пуснеш да тичат в полето. А краят му е дълбоко врязан в синьото небе и широтата му те вика тихо, толкова тихо, че стомахът те присвива от мъка.
Коя е моята въдица? Хм, не знам коя да избера... Все едно – нищо не разбирам от риболов. Детските ми спомени говорят за някакво превъзбудено чувство на удовлетворение от стоенето на брега на реката с пръчка в ръка, но аз не ги разбирам – забравила съм детския език. В колата е задушно. Майка ми – на седалката до шофьора – устремила римския си нос напред, в очакване да хвърли първа стръвта. Баща ми – отпуснал уморените си стари ръце на волана – потушава нервността й с кратки ху ...