В автобуса София – Ловеч
– Двайсет и трето място – изръмжа шофьорът и ме изгледа свирепо.
Реших, че щом го казва, съм длъжен да си седна на мястото, макар че автобусът беше полупразен. Помислих си: полупразен или полупълен? Не е все едно. Показва характера на човека. И аз сега какъв съм – оптимист или песимист? И защо ми ръмжи? Не може ли с усмивка...
Намерих си номера и сърцето ми подскочи. На съседната седалка спеше страхотно маце! Предположих, че спи, защото си беше скрила главата под черно, кожено яке, висящо на закачалката до прозореца. Не знам оптимист ли съм, или песимист, но определено съм късметлия. Къса кожена пола, стройни крака в мрежести чорапи, малък, стегнат бюст... Жена, та дрънка! Ръцете ѝ ми се сториха малко неподдържани, но бяха обкичени със златни пръстени и гривни. Седнах внимателно, за да не я събудя, извадих си електронната книжка и се зачетох. Някъде към Ботевград ми се доспа, прибрах киндела във вътрешния джоб и затворих очи. Изглежда доста съм поспал, дори някаква еротика сънувах, когато се стреснах. Дамата до мен си беше сложила ръката върху моята, а аз я държах за бедрото! Дори малко по-интимно. Кръвта ми се качи в главата и слепоочията започнаха да пулсират. Уплаших се да не получа удар. Не беше възможно да си измъкна ръката внимателно, защото нейната здраво я притискаше към бедрото, а и с другия крак ме стискаше.
Не съм го направил съзнателно, честна дума! Идея си нямам как е станало. Но и тя… защо така?! Нейното не може да е случайно. Усетила е ръката ми, погледнала ме е… Какво ли си е помислила? Със сигурност обаче ме е харесала! Жената не е като мъжа. При нея трябва да има чувства. Не се води като мъжа от долни животински нагони. Нещо ѝ подсказва, че този силен и красив мъж до нея е достоен да бъде баща на децата ѝ, ще се грижи за нея, ще я обича. Така и тя може би се чувства привлечена от мен. За миг си представих, че сме семейство, държим двете си деца за ръце, вървим усмихнати през парка…
Все пак от моя страна това е просташко. Трябва да намеря начин да си измъкна ръката! Реших да не мърдам, да се правя на заспал и да дебна удобен момент. Отворих леко очи и разбрах, че сме на Тетевенския боаз.
На разклона за Абланица автобусът спря, някакви хора слязоха, но това не промени нищо. Надеждата ми беше Троянският разклон. Помислих си, там има остър завой, може би от центробежната сила ще ме отпусне малко и ще успея…
Планът не се състоя. Малко преди разклона, без да ме пуска, се притисна плътно до мен и прошепна в ухото ми:
– Сладур, трябва да слизам. Аз съм за Троян.
Погледнах я и кръвта ми се смрази. Познах го от раз! Петър – Пепи Джокондата от Троян!
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
© Мильо Велчев Todos los derechos reservados
Що се отнася до това, което си проумял, не се набутвай в клишета. Познавам автори, които пишат разкази, задължително с неочакван край. И някак свикваш с това, повествованието те води все натам, дори предугаждаш неочаквания край и не ти е интересно. В интерес на истината, на никой не му се четат дълги разкази, но пак зависи, ако е написан увлекателно, се чете на един дъх и ти се иска да има още. Така че... не се нагаждай към читателския вкус, нека сърцето да те води. 
