5 jun 2019, 19:11

В часа на залеза 

  Prosa » Relatos
747 2 2
3 мин за четене

Днес навърши шестдесет години. От доста време се беше приготвила за този ден. Като се замисли, май от десет години се беше приготвила. Когато предупреди в Академията никой не повярва на ушите си. Тя да се пенсионира? На тази млада възраст? Не, не искаха да се съгласят, но тя остана непреклонна. Беше професор и един от най изтъкнатите в ресора си. Как ли не я уговаряха да остане. Какви ли не съблазнителни предложения не правиха, но тя отдавна беше сложила края. Изчакваше само времето да се изпълни.
Беше обмислила всичко.
Първи си отиде мъжът й. Внезапно. Момчетата не бяха още завършили следването си. Тя се стегна. Работи много. Издаде много книги. Реализира много скъпо платени проекти. Работеше ден и нощ. Дните летяха без да ги забележи. Момчетата завършиха и заминаха в чужбина. Останаха там. Помогна им да сложат началото на съвместният си бизнес. Близнаци бяха и не се разделиха. Ожениха се и се родиха децата. Живееха далеч и не можеха да се виждат често. 
Върна се една вечер от някакъв брифинг и за пръв път се огледа и разбра. Беше сама. Съвсем сама. Нямаше с кого да сподели успехите си, надеждите и мечтите си. 
Животът беше преминал в гонене ....на какво?
Просто не знаеше. Сега се чудеше каква е стойността на това което имаше край себе си. Идеалната къща? Перфектните тоалети? 
Вгледа се в себе си, дълбоко, дълбоко. И не намери нищо.
Нищо ли? Един пърхащ като малка пеперуда копнеж откри там...вътре. Копнеж по изгрева и залеза на слънцето. По галещите морски вълни....и още нещо което се уплаши да разбере.
Тогава реши. И ето денят дойде.
Преди месец намери посредник да продаде къщата. Само картините, книгите, пианото и някой скъпи семейни реликви нареди да се опаковат и с придружително писмо изпрати на синовете си. Дрехите и обувките ги беше предложила на едно църковно общество. Наградите и отличията си ги подари на Академията. Всички. Колегите бяха шокирани.
Остави си пътният костюм. 
Щеше да тръгне само с една чанта лични документи.
Самолетният билет вече три месеца беше изваден. Не каза нищо на синовете си. Не искаше да обсъждат решението й. Живота си беше неин. 
Посредникът беше закупил малка хасиенда на брега на морето там където бе избрала. Един остров където нямаше зима.
Беше й казал, че има прислуга и личен секретар. Той ще я посрещне на летището. 
Тя обиколи всички стаи за последен път. Не, не да си остави спомен. Не искаше спомени. Обиколи ги да се сбогува за винаги.
На вратата се звънна. Знаеше, че е посредника. Той идваше за ключовете и да я закара на летището. До обяд щеше да е на новото място. Щеше да види първият залез от новият си живот.
Взе чантата и излезе. Не се обърна даже да заключи. Друг щеше да го направи.
Не усети как завърши полета. Времето му премина като миг. Когато слезе на летището се огледа. Видя табелата с името си в ръцете на мъж и се изненада. Тя очакваше да е млад, но той се оказа около петдесетте и много красив. Усмихна на това заключение. Той я поздрави, представи се и веднага тръгна. Явно беше осведомен, че идва без багаж. Пътя го изминаха в мълчание, което тя хареса. Когато пристигнаха той избърза, отвори вратата на колата и я изчака да слезе подавайки ръка. 
Тя пое ръката му и топлината на дланта му я парна приятно.
Слезе и без да бърза се обърна към къщата. Остана много доволна от това което видя. Беше решила да не поглежда сега към морето. След малко. Сега все още имаше нещо от стария си живот - пътният костюм. 
Прибра се в къщата. Пред вратата е чакаше прислугата. Насочи се веднага към спалнята. И с къщата щеше да се запознае по късно - след като се преоблече.
Беше се разбрала с посредника да купят една дреха само която да я чака. 
Свали пътният костюм и го сложи в коша за боклук. Изкъпа се и облече приготвената рокля. Стоеше й много добре. 
Извика икономката да й покаже къщата. 
Когато видя всичко тръгна. Запъти се към морето. Беше дошъл реда да се запознае с него и то с нея. Чувстваше се сякаш отива на първата си среща с мъж.
Стигна брега. Свали всичко от себе си. Така с усещането, че сега се ражда, стъпка по стъпка се остави на морските ласки!
На хоризонта слънцето бавно бе тръгнало да се прибира.

© Слава Костадинова Todos los derechos reservados

Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
  • Благодаря за отзивите ви Марияна.
    Стойчо, изразяваш и моите възприятия. Днешният свят е загубил сантименталността си и това ще го погуби...за жалост!
  • Не зная точно,но може би откакто започнах да пиша поезия,но съм очарован от изгревите и залезите през всички сезони.Е, пролетта посрещам с песента на птиците, лятото изпращам залезните вечерни с мистичен привкус,но съм в стихията на есенните пожари на душата.Тогава изгревите са ласкави в утринната тишина,а залезите носят тръпнеща прохлада и някакво философско примирие...
    Прекрасен разказ,но наистина в България сме сантиментални,но нямаме средства за да го покажем в залеза на дните си.
    Поздравления,Славея!
Propuestas
: ??:??