Беше стар човек, пенсионер със сигурност. Какъв друг да бъде на тая възраст? Не говореше за себе си, но всеки ден сядаше на пейката – оная под сянката на старата липа. Идваше рано по хладина и стоеше с часове, без да става, докато слънцето напичаше толкова, че на детската площадка не оставаше и жива душа. Тогава Стефан (така се казваше) бавно издърпваше бастуна, небрежно хвърлен зад гърба му, надигаше схванатото си тяло и влачеше крака към близкия жилищен блок. Там живееше. Надвечер отново излизаше от дома си и пак се отпускаше на същата пейка.     
              Познаваха го и бабите, и майките, и децата. В началото, когато се появи, хората се чудеха какво търси тоя човек тук, но после разбраха, че бяга не от летните горещини, а от своя най-голям и опасен враг – самотата. Мълчеше и наблюдаваше момченцата и момиченцата, нищо че бяха чужди. Просто им се радваше и търсеше в тях някаква утеха. Постепенно хората му се довериха и започнаха да оставят при него колички, чанти и играчки, за да могат да обърнат внимание на малките палавници. Това го радваше и той се усмихваше загадъчно, а после вторачваше тъжните си очи в люлки, пързалки, катерушки, гумени топки, балони и кофички с пясък. Никой не знаеше какво мисли или какво помни. Беше изпратил дъщерите си в чужбина, а любимата жена изгубил в последния ѝ път към небитието. И сякаш тук, сред детската гълчава, искаше да намери близките си отново, да ги прегърне и заедно да празнуват и дни, и нощи, и радост, и скръб…
            Всичко се повтаряше всеки божи ден и младите свикнаха толкова с възрастния човек, че кръстиха тази част на парка „Градинката на дядо Стефчо“.    
            Лятото беше в разгара си и жегата увисна отново над дървета, храсти, цветя и пясъци. Хлапетата бяха щастливи. Босите им крака шляпаха по плочките на детската площадка, а смехът им стигаше до небесата. Бяха толкова заети с безгрижието си, че не обърнаха внимание на жената, спряла пред пейката, на която седеше дядото.
            - Здравей, Стефане! – плахо поздрави тя, а той се загледа първо в побелелите коси, а после в сините ѝ очи, загубили блясъка си с времето.    
            - Не те помня – простичко отвърна, като се чудеше дали я познава оттук – та нали питаше всеки, който мине покрай него, как се казва, на колко години е. И докато чакаше с нетърпение тази повехнала жена да опресни паметта му, в ума му блесна един натрапчив, твърде логичен въпрос, който не го оставяше на мира: “Ами ако е луда?“
            - Аз пък винаги съм те обичала! – набра смелост тя, въздъхна и продължи – Работехме заедно в комбинат „Кремиковци“… Нина се казвам… Полянова по фамилия и инженер по професия… Ти беше мой шеф…    
            - Ах, дааа! – прекъсна я мъжът, като се опита да разрови гънките на мозъка си, но старостта беше изтрила доста моменти от живота му, включително и този.      
            - Знаете ли? – започна той, след кратко мълчание, преглътна сълзите си и бавно изрече – Загубих съпругата си преди няколко години. Много ми липсва… Винаги съм я обичал и сега все още я обичам… Не съм имал друга жена, няма и да имам, пък и тя ме чака на оня свят…Сигурен съм!... А Вас наистина не ви помня…         
            Баба Нина го погледна тъжно. Навремето се беше влюбила безумно в този човек, разведе се заради него и цял живот все го чакаше да я погледне и докосне с любов. Беше ѝ обещал да го направи, когато си стъпи на краката. Уви, било е напразно! Дали Съдбата ги раздели или някой им завидя, не знаеше, но него го изпратиха в чужбина, а нея я съкратиха. Когато той се върна, тя беше заминала в провинцията, за да се грижи за болните си родители и… времето се изтърколи. Сега, скоро след като се пенсионира, се върна в столицата и непрекъснато обикаляше около блоковете с надежда да го види. Откри го случайно в градинката и сърцето ѝ се разтупка като обезумяло. Не смееше да го заговори дълго време, но за да бъде близо до него, започна да се грижи за чужди деца. Свои нямаше, но тези обичаше много и си играеше с тях като равна – рисуваше разни животни с тебешири по асфалта, правеше сапунени мехури, пълнеше кофички с пясък и все поглеждаше към него. А старецът седеше там, на пейката, загледан в нищото, не се сещаше и въобще не знаеше за нейното съществуване…        
            Времето беше тежко, непосилно, а слънцето припичаше като в пустиня. Една жена стоеше права пред един доста по-възрастен мъж от нея и се чудеше какво още да му каже. Не можеше да мръдне. Беше сломена. Той не я позна! Не се сети дори коя е. Как да му припомни, с какво? Бяха минали много години! Невинна, случайна и твърде далечна целувка пареше още устните ѝ, друго нямаше между тях. Не я потърси, зает с проблемите на предприятието, а после тя разбра, че приятели и колеги са го оженили набързо… Боже, защо? С какво беше сгрешила? Лятото ли беше виновно или нещо друго?... Така искаше сега да го прегърне, да тръгнат заедно поне в последните си дни… Толкова много го желаеше, въпреки годините и времето! Жалко! Разбиранията ѝ тогава, пък и сега, бяха консервативни и тя чакаше мъжът да направи първата крачка, но… Не очакваше, не можеше да повярва, че я беше изтрил от паметта си…      
            Сърцето на Нина се сви. Чувстваше се чужда и излишна. Нещо я стегна в гърдите и после изневиделица я стисна здраво за гърлото като менгеме. Олюля се, но преди да падне на земята, успя да произнесе името му бавно и на пресекулки:      
            - Ст… Стеф… Сте-фа… нее!...       
            Старецът нямаше думи, нямаше и сили да каже или направи каквото и да е. Всичко му беше далечно и непознато, сякаш гледаше тъжни кадри от някакъв филм. Дори не разбра, че застиналата ръка беше протегната към него. Не можеше да ѝ помогне, нямаше сили да помогне на себе си дори. Само се усмихна, когато чу сирената на закъснялата линейка и реши, че жената ще бъде спасена. След това бавно се надигна от пейката, издърпа бастуна, прегърна самотата си отново и тръгна за… никъде…    
            Изведнъж небето се намръщи, почерня цялото и се продъни от страхотен гръм. Блесна светкавица. Лятото засрамено се скри под чадър от хиляди облаци. Не искаше да плаши детските души и набързо ги изгони от площадката. Градинката, където дядо Стефчо всеки ден отпускаше умореното си от годините тяло, някак опустя. Вятърът грозно разклати клоните на дървото и бясно прелетя над пейката, за да търси в тях несъществуващ изход. После рукна силен, пороен дъжд, сякаш богове, ангели и дяволи оплакваха тая несподелена човешка любов и кой знае защо, се чудеха какво друго да сторят, та да върнат спомени или нечий безсмислен вече живот. Дори Съдбата се засрами и се скри незнайно къде, за да не признае вината си, пък и нямаше вече на кого да се извини...