Беше стар човек, пенсионер със сигурност. Какъв друг да бъде на тая възраст? Не говореше за себе си, но всеки ден сядаше на пейката – оная под сянката на старата липа. Идваше рано по хладина и стоеше с часове, без да става, докато слънцето напичаше толкова, че на детската площадка не оставаше и жива душа. Тогава Стефан (така се казваше) бавно издърпваше бастуна, небрежно хвърлен зад гърба му, надигаше схванатото си тяло и влачеше крака към близкия жилищен блок. Там живееше. Надвечер отново излизаше от дома си и пак се отпускаше на същата пейка.
Познаваха го и бабите, и майките, и децата. В началото, когато се появи, хората се чудеха какво търси тоя човек тук, но после разбраха, че бяга не от летните горещини, а от своя най-голям и опасен враг – самотата. Мълчеше и наблюдаваше момченцата и момиченцата, нищо че бяха чужди. Просто им се радваше и търсеше в тях някаква утеха. Постепенно хората му се довериха и започнаха да оставят при него колички, чанти и играчки, за да могат да обърнат в ...