Ани стана от пейката, хвана за ръка съпруга си и каза:
-Хайде, да излезем за малко навън. Искам да подишам чист въздух, много ми е напрегнато. 
Излязоха пред болницата и спряха до една от линейките. Жената погледна към пътя зад оградата. Минаваха коли и хора. В града живота бе толкова динамичен, че един миг никога не се повтаряше с друг. Нейният съпруг, Иван, запали цигара и не смееше да погледне жена си в очите. Обръщаше се назад, към болничните стаи, гледаше към небето, сякаш отправяше молитви. Дори устните му трепваха несъзнателно. Вече трети ден лекарите се бореха за живота на сина на Ани и Иван. След тежка катастрофа, той беше приет в безсъзнание в голямата болница на областния град. В реанимацията не се допускаха външни лица и родителите на младия мъж очакваха да чуят подробности за състоянието му във всеки един момент. Те влязоха в сградата и седнаха отново на една от пейките. Медицинска сестра се приближи до тях и каза:
-Госпожо, доктор Пенев иска да ви види. Изчакайте тук, след малко ще дойде.
И Ани, и Иван станаха прави. Мълчаха. Тези няколко минути, като че ли бяха години. А стъпките на идващият лекар звучаха като цепеща дърва брадва, която се забиваше в родителските сърца.
-Аз съм доктор Пенев - каза той. -Това, което ще ви кажа са няколко думи, които може да чуете както тук, така и в кабинета ми.
-Кажете, докторе, тук! - каза Иван. -Не издържам вече. как е детето ми?
Докторът погледна треперещите ръце на жената, видя и очите на мъжът й. Пое дълбоко въздух, задържа дъха си и издиша. 
-Това, което мога да ви кажа е, че екипът направи всичко възможно за вашия син. Накратко, борехме се за живота му, но установихме мозъчна смърт. Това означава, че дори другите му органи да работят, живота му ще бъде поддържан с апарати и въпрос на време е да установим и физическия му край. Вие решавате как да процедираме. 
Ани се притисна до съпруга си и каза през сълзи:
-Какви са вариантите, това значи, че вече нямаме син, нали?
-Вариантите са два - отговори лекарят. - Когато няма съгласие да използваме органите му, изключваме системите и чакаме края, а другия, при ваше съгласие да бъде донор.
Иван погледна към Ани. Очите им се сляха в едни и същи думи, които двамата си мислеха. Той се обърна към лекаря и каза:
-През тези два дни се подготвяхме за най-лошото. Обсъдихме с жена ми възможните изходи от всичко това, което ни се случи. Синът ни е толкова добро момче, че винаги помагаше. Завърши военното училище и още първите му часове като офицер беше спасил войник. И ред други случки. Ако питате нас, ние сме съгласни да бъде донор. Така ще помогне на някой, а органите му няма да гният безцелно в земята. а и по този начин ще го виждаме в другия човек, нали?
Лекарят гледаше учудено и тихо каза:
-Вие сте много силни хора. При тази ситуация, ако бяха други, щяха да изпаднат в шок. Да не знаят как да реагират. А вие, направо съм изумен.
Иван се обърна към Ани, доближи се до нея и я целуна по челото. Погледна към лекаря и каза:
-От двадесет и пет години сме заедно, а животът ни е научил да вземаме бързи решения. Досега не ни е лъгал. Жалко единствено за детето. Но всичко вече е факт и няма връщане.
-Значи сте съгласни да се използват органите му? - попита доктор Пенев.
-Да! - в един глас отговориха Ани и Иван.
Лекарят избърса челото си с малка кърпичка и каза:
-Имаме съгласието ви, но процедурата изисква попълване на документи. Влезте в кабинет 103. Като ги попълните, ще назначим спешен екип, който да сложи някои от органите в трансплатационен контейнер. Другото вече е наша работа. Просто трябва да действаме бързо.
Ани и Иван влязоха в кабинета и започнаха да попълват необходимата документация. Болницата беше една от най-големите в северна България. разполагаше със съвременна апаратура, с която се извършваха дори сложни операции. 
В отделение по вътрешни болести преди три месеца беше приет Кирил, четиридесетгодишен мъж, който страдаше от тежко чернодробно заболяване. Беше хоспитализиран и резултатите от изследванията му показваха, че е болен от цироза. единственият начин да оцелее беше да се направи трансплантация на черен дроб. Близките на Кирил се чувстваха безсилни пред коварната болест. Идваха на свиждане, носеха му различни продукти, усмихваха се насила, само и само да се чувства дори за миг по-добре. Допитваха се до хора, до институции за всички начини, с които можеше да се помогне, но отвсякъде срещаха престорено съчувствие и безпомощност. Хората в нашата страна не даваха съгласие за даряване на органи на техни умиращи близки. такива бяха традициите, такова беше и мисленето им. Белите стени на болничната стая изведнъж приеха цвета на надеждата, когато лекар от отделението влезе в нея и каза;
-Имам една много добра новина. Намери се семейство, което направи благородната постъпка да дари черния дроб на своя син. Ще телефонирам на вашите родители да дойдат и заедно с вас да попълните необходимите документи.
За първи път от много време, Кирил вдигна главата си от възглавницата. Погледна към лекаря и се усмихна. Чувстваше се зле от лекарствата, но очите му се изпълниха с живот. Не с примирения, а с истинския живот.
Минаваше един следобед, когато доктор Пенев, облечен с всички предпазни средства влезе в операционната зала. Той вървеше пред всички от екипа си, сякаш да види дали пътят към живота беше чист, Обърна се към една от медицинските сестри и каза:
-Сестра, кажете на професор Илиев, че сме готови. Ако и неговият екип е в готовност, може да започваме.
Професор Илиев беше лекарят, който беше поел изваждането на жизненоважния орган от тялото на загиналия в катастрофата мъж. Когато чу, че залата за операция бе готова, той каза на една от сестрите в екипа си да вкара в операционната контейнера, в който беше черния дроб. Лампите над масата светнаха. Доктор Иванов и професор Илиев се погледнаха. Анестезиологът постави упояваща инжекция на Кирил. Очите на болният мъж се затваряха бавно. Така, както може би се бяха затворили и на мъртвия вече мъж, но с надеждата, че скоро пак щяха да гледат към слънцето и да се радват на топлината на хората. Операцията започна и целият екип беше съсредоточен върху това, което се случваше. 
В коридора, близките на Кирил чакаха напрегнато резултатите от благородното дело. Времето минаваше бавно. Дори им се струваше, че вземат орган от самите тях. толкова болезнено, но в същото време и с надежда и вяра в уменията на лекарите. Бяха се примирили със състоянието на Кирил и биха били щастливи, дори, ако имаше още две или три години живот.
След няколко часа, вратата на операционната се отвори и от там излязоха три медицински сестри. Родителите на Кирил станаха от пейката и въпросително ги гледаха. Сестрите отминаха и не им казаха нищо. Ани и Иван вървяха по коридора и седнаха на съседна пейка. Последни от операционната излязоха доктор Пенев и професор Илиев. Те се спряха пред близките на Кирил и на почналия мъж.
-Операцията мина добре - каза доктор Пенев. - Беше сложна и затова ни отне толкова много време. Рецепиентът, Кирил , прие черния дроб. И всичко сега е в негови ръце. Благодарение на професор Илиев, ще има шанс да живее пълноценно. Но беше изключителна трудна операция.
Професор Илиев се усмихна. Разтърка уморените си очи. Погледна към доктора и каза:
-Да, трудно беше, но още по-трудно е един и същи човек да съобщи и на радващите се близки и на опечалените.Аз разбирам радостта на близките на Кирил и съчувствам на трагедията на родителите на загиналия мъж. Изказвам благодарност за тази им постъпка, на която много малко хора са способни. Но така, те ще могат да видят, как момчето им живее в тялото на друг. В името на живота. 
Ани и Иван се обърнаха към родителите на Кирил. 
-Ще ни разрешите ли да го го виждаме?
-Да, разбира се! -отговори бащата на оперирания мъж.
Двете семейства се прегърнаха.
Една силна прегръдка от смъртта към щастливия край.
В името на живота.

Явор Перфанов
06.12.2018
Г.Оряховица

:)