20 may 2011, 17:03
В клопката на времето - donkooooo & up-1-level
24 мин за четене
В клопката на времето
Донко Найденов- donkooooo и Екатерина Маркова - up-1- level
1
Гари се прибираше от работа! Това не бе нещо необичайно за него а напротив - повтаряше се почти всеки ден. Ходенето до работата и до вкъщи бяха за него едни досадни мероприятия, губещи ценното му време. В самото начало, преди четири години когато започна работа в Портланд той с интерес и любопитство наблюдава улиците, хората, движението на автомобилите в този голям и натоварен град. Работата му не бе далеч - на около миля от квартирата му. Но сега, когато вече знаеше едва ли не всяка педя тук всичките тези излизания му бяха писнали.
Гари зави по Стоктън Роуд и след десетина метра щеше да пресече голямото кръстовище с Пасифик Авеню, а накрая да поеме по тихата Хоуп Стрийд. Той, тананикайки си някаква стара мелодия и мислейки за събитията от отминалия ден като по навик изчака да премине малката опашка от автомобили по булеварда, после пресече и продължи напред със същото бавно темпо, с което винаги се бе движил. Потънал в размисли дори не забелязваше, че вече се намира до Хоуп Стрийд, а машинално сви по нея, защото съзнанието му бе запомнило наизуст всяка една подробност от цялата тази местност и Гари просто следваше тази неначертана линия.
Обаче когато зави по Хоуп Стрийд той спря рязко! Осъзна че очите му не виждат това, което би трябвало да виждат! Пред погледа му не се появи малката кокетна уличка с красивите къщи и кипариси, по която минаваше всеки ден, а се простираше някаква широка права улица, опасана от стари сиви и достолепни здания.
Гари се обърна и тръгна в обратна посока, учудвайки се как това негово съзнание му изиграваше тази странна шега, но след малко отново се закова на място, взирайки се в картината, появила се пред очите му! Нямаше и помен от Стоктън Роуд, сякаш Гари никога не се бе движил по нея. Той виждаше продължението на същата широка непозната улица със старинните красиви сгради от двете й страни. Бавно завъртя глава, оглеждайки странното място където се намираше, мъчейки си да си спомни как и защо се е появил точно тук!
Той тръгна напред, въртейки се наляво надясно. По улицата се движеха много пешеходци и автомобили, очевидно това бе важен булевард. Както ходеше някакви откъслечни спомени опитваха да нахлуят в него, имаше чувството, че тази улица му е много добре позната, но за момента не можеше да си спомни откъде.
Все пак главният въпрос бе как се е озовал тук, на този булевард? Вече много ясно си спомняше, че се връщаше от работа и тъкмо щеше да навлезе в Хоуп Стрийд, когато... когато по някаква незнайна причина се бе появил тук! Просто всичко стана толкова бързо, неусетно и странно, че Гари все още не бе съвсем сигурен дали изобщо се бе движел по някога по Стоктън Роуд. Времето преди да попадне тук му се струваше все по отдалечено, сякаш се бе случило преди много години.
И все пак някакви злокобни идеи се мъчеха да си пробият път в разхвърляните му мисли! Той познаваше тази улица, познаваше я много добре, знаеше че тук, наоколо се бе случило нещо ужасно, нещо което бе оказало огромно влияние върху живота му! Но какво бе то? В този момент Гари не бе в състояние да мисли трезво! Просто тази мистерия му бе разцентровала цялата мисловна дейност, той сякаш се бе загубил в собствения си разсъдък. Спря в един ъгъл, стисна силно главата си и затвори очи. Искаше да се успокои и да сложи ред в разпокъсаните си мисли, надяваше се когато отвори очи да се намира на Хоуп Стрийд, а улицата и хората, което бе видял да са просто плод на въображението му. Но когато отвори очите си му прилоша и едва не изгуби съзнание, защото голямата улица със старинните сгради отново бе пред погледа му!
Гари осъзнаваше, че се движи по някакъв план. Той не можеше да разбере какво се случва, знаеше само че трябва да върви направо! Нещо му подсказваше, че трябва да извърши някакво дело, нещо което щеше да промени живота му! Бе яростен и ядосан, движеше се бързо и не забелязваше лицата на хората с които се разминаваше. Той предпочете съзнанието му да го води, отколкото да се движи несигурен и объркан в този странен, макар и познат свят.
Изведнъж разбра къде се бе озовал! Той не можеше да повярва на това, което току що бе осъзнал. Това бе нещото, което промени живота му, това бе причината да се скита по далечни и неизвестни градове. Улицата, по която се движеше се казваше Олтън Роуд и се намираше в родния му град Далас. Той вървеше по същата улица преди единадесет години, когато извърши своето чудовищно дело. Напипа нещо много твърдо в джоба на сакото, с което бе облечен. Това бе пистолет! Гари спря за миг, като погледна в джоба си, за да види дали предметът е истински. И когато се увери че е така той спря на улицата втрещен, замаян от мислите и чувствата, бликнали като фонтан в главата му!
Наистина ли се бе озовал в миналото? Дали някоя висша сила не му даваше шанс да избегне онова, което бе направил? Или още веднъж да преживее, гледайки безучастно това, което бе сторил преди единадесет години.
2
Преди единадесет години, на единадесети април, хиляда деветстотин деветдесет и девета година двадесет и четири годишният Гари Купър се движеше по абсолютно същата улица. Движеше се бързо, а по лицето му се четеше силен гняв! Само преди малко повече от половин час Гари бе хванал приятелката си Линда да се мотае с някакъв мъж около парка. Преди това той и се бе обадил да се видят, но Линда му съобщи, че е заминала при сестра си в Хюстън за няколко дена.
Гари бе станал много ревнив, от както красивата Линда се промени. До преди време тя бе едно сияещо двадесет и пет годишно момиче, току що завършила психология в университета, изключително съобразителна и добродушна. Двамата с Гари, който учеше в същия университет бяха много щастлива двойка, той дори мислеше, че бе намерил идеалното момиче.
Но преди няколко месеца Линда се промени коренно. Тя вече не му звънеше, а почти всеки път когато той и се обади му казваше че е заета. Понякога се виждаха, но за малко, защото Линда винаги намираше причина да си тръгне. Това отключи ревността на Гари! Той започна да звъни непрекъснато на Линда, всеки път я питаше какво става между тях, но момичето отвръщаше вяло: "Ами нищо особено, при мен всичко е наред". Гари бе разсеян, по цял ден мислеше за Линда. Накрая дори започна да я следи.
Преди това се обаждаше по телефона и предлагаше да се видят. Когато получаваше отказ той вземаше колата си и отиваше до дома и, като паркираше автомобила на един парк, После заставаше пред дома и я чакаше да излезе. Ако излезе той тръгваше след нея, като се стараеше да спазва дистанция. И винаги я губеше от погледа си. Гневът на Гари се засилваше с всеки изминал ден! Той искаше да я хване на всяка цена, не можеше да търпи тя да го лъже. И през онзи хубав ден, на единадесети април, хиляда деветстотин деветдесет и девета той отново чакаше любимата си да се покаже, макар че преди около час тя му бе казала че е при сестра си. И когато тя излезе сърцето на Гари щеше да се пръсне от ярост! Той тръгна след нея, като не му пукаше дали спазва дистанция или не. Дори и да го види, тя го бе излъгала че не е в града!
Линда се движеше бързо, без да поглежда назад. Пред една стара сграда я чакаше някакъв мъж, който носеше голям сак. Този мъж изглеждаше доста по-възрастен от нея, но тя спря пред него, усмихна му се и двамата се здрависаха, като се огледаха предпазливо на всички страни. През това време Гари бе влязъл в един магазин, от където ги наблюдаваше.
Мъжът и жената тръгнаха бързо по някакви тесни улици, които водеха към огромния парк "East garden". Влязоха в парка, губейки се между дърветата, но Гари не се отказа да ги следи и влезе след тях. Видя ги да седят пред един запустял и обрасъл в трева фонтан, като мъжът бе отворил сака и вадеше някакви странни и безлични предмети. Линда го наблюдаваше със захлас, със широка усмивка.
"Ах, тази мръсна кучка!" - каза си наум Гари. Той се чувстваше предаден, чувстваше се като глупак. Неговата Линда обръщаше много по-голямо внимание на някакъв дъртак, от колкото на него. Това бе най-дълбоката обида за него - да бъде сменен с някакъв старец, който имаше вид на клошар.
Гари се обърна и тръгна назад. Живееше близо до парка и трябваше да се прибере! Трябваше да направи нещо, за да отмъсти за огромното унижение. Той влезе в къщата си и след малко излезе, като в джоба на сакото му вече имаше пистолет. Той отиде в парка, но двамата вече бяха изчезнали.
Тръгна пеша към дома на Линда, движеше се по Олтън Роуд - красивата улица със старинните сгради. След малко щеше да свие по малката улица Джордж Вашингтон, която водеше до дома на Линда и по която почти не минаваха хора. Беше решил да я убие! Само така щеше да се успокои!
Позвъня на вратата, но никой не се появи. Опита се да отвори, но беше заключено! "Значи курвата е все още с оня" - помисли си той и стисна зъби от ярост. Само да я види, той щеше да насочи пистолета и да я застреля.
Чака около един час, яростта му вече вземаше връхната си точка. Навън слънцето се бе скрило, отнемайки дневната светлина и давайки път на мрака, който скоро щеше да завладее напълно небосвода. Улицата бе спокойна, сякаш тук никога не бяха минавали хора и автомобили. И изведнъж се появи Линда! По лицето и имаше искряща усмивка, очите и сияеха с игриви пламъчета. Гари извади пистолета, но след малко го прибра, като тръгна към входната врата на къщата. Когато Линда го видя се спря рязко, а очите и се разшириха от изненада.
- Къде беше? - с тих дрезгав глас попита Гари.
- Какво правиш тук? - извика троснато тя - Нали ти казах да не ме търсиш тези дни?
- Защо ме излъга че отиваш при сестра си? - попита ядосано той.
- Това си е моя работа къде ще ходя! В момента правя нещо много важно и за това за няколко дена не искам никой да ме притеснява!
- И да излизаш с някакви дърти чворове пак ли не е моя работа? - почти изкрещя Гари.
Линда мълчеше.
- Отговори ма, курво!!! - Гари извади пистолета от джоба си.
- Не е това, което мислиш, виждахме се по работа. Той е...
- ЛЪЖЕШ! ЛЪЖЕШ, КУЧКО МРЪСНА!!!! - изрева Гари и стреля два пъти. Единия куршум попадна в главата, а другия в гърдите на Линда. Тя политна назад, сякаш бе блъсната от нещо тежко, а след това се строполи на земята. Гари стоеше неподвижен и онемял, с пистолет в ръка, като се взираше с ококорените си очи в лежащата и кървяща Линда. Яростта започна да отстъпва на страха и паниката. В един момент Гари се размърда, обърна се на другата посока и побягна.
Никой не се бе появил, никой не беше видял това, което се случи. Гари осъзна, че има шанс да избяга. Линда бе улучена в главата, а това означаваше, че няма почти никакви шансове да оцелее. А дори и да стане някакво чудо тя щеше да е трайно увредена. А ако извика бърза помощ или полиция щеше да усложни живота си многократно. Единственият му шанс бе да избяга. Да избяга някъде далеч!
Направи го три дена след убийството. Той се бе свързал с далечни роднини в Калифорния, които му обещаха, че ще го настанят временно в таванската им стая, докато си намери квартира. За убийството нищо не се споменаваше във вестниците, не го съобщиха и по нито една от телевизиите. Най-лошото за него се случи, когато от Калифорния се обади на родителите си. А те, плачейки му съобщиха, че полицията го е издирвала за убийството на Линда. Казали още, че убийството явно е било извършено от ревност, макар че Линда всъщност не изневерявала, а подготвяла много важен проект с един неин бивш преподавател. А когато го попитаха дали ще се върне скоро, той просто им затвори телефона.
От тогава той започна да скита. Отначало бе в Калифорния, в Сакраменто, където работеше в пицария. Един ден когато бе на работа той видя по телевизията някакво предаване, където интервюираха един възрастен мъж, който бил голям експерт по парапсихология. Гари го позна - той бе същия, с когото Линда отиде в парка. Той говореше за Линда, за смъртта и и за проекта, който са имали. Гари го чу да споменава, че Линда много е обичала и много е държала на приятеля си, но напоследък, заради проекта не е имала възможност да му обърне внимание.
На следващия ден Гари видя как в офиса на пицарията влязоха няколко униформени и питаха за него. Тогава той влезе в съблекалнята, взе си дрехите, после взе парите от касата и си тръгна незабелязано. След като се прибра в таванската стая си събра багажа и се махна от там.
Замина за Сан Франциско, защото бе разбрал че някакъв човек изготвял фалшиви документи. Гари го намери и срещу петстотин долара вече по документи се казваше Гордън Харис. Той пусна мустаци, брада и дълга коса, сложи някакви очила и намери една много здрава каубойска шапка.
В Сан Франциско обаче не му провървя и той не намери нито постоянна квартира нито постоянна работа. Тогава замина за Портланд, където намери постоянна работа в една опаковъчна фабрика, в която работеше до този момент.
Но не страхът от полицаите или от това някой да разкрие самоличността му тормозеше дните на Гари Купър (или Гордън Харис). Все по-често те бяха в сянката на разкаянието, на съвестта. Той бе убил приятелката си, бе отнел живота на момичето, което обичаше. Беше я убил заради... заради неописуемата ревност, заради мисълта, че може да му е изневерила с някакъв старец, а след това се оказа, че двамата просто са работели по някакъв важен проект.
От година на година тези мисли разкъсваха съзнанието на Гари, той все по-често се затваряше в себе си, бе станал доста необщителен и мрачен. Често сънуваше Линда, често на сън, плачейки се молеше за прошка. Искаше да се върне назад във времето, в момента в който бе стрелял по нея. Мислеше си, че ако това се случи никога нямаше да го направи!
И ето сега, когато крачеше по старата широка улица Олтън роуд, когато някаква нереална сила му бе дала тази невероятна възможност да поправи стореното в плен едновременно на обърканите мисли от настоящето и гневните чувства от миналото. Вече бе близо до малката спокойна улица Джордж Вашингтон. Знаеше, че ще тръгне по нея и го направи! Чакаше пред къщата и, озверял, но в същото време знаеше, че по някакъв начин трябва да избегне убийството. Вече се бе смрачило, когато видя фигурата на Линда да се задава. Тя бе усмихната и сияеща! Гневът на Гари бе достигнал връхната си точка, той бе готов да я убие. Но другата мисъл, мисълта идваща от неговото време, неговия свят му шепнеше, че може да промени миналото и че трябва да го направи.
- Къде беше? - попита той.
- Какво правиш тук? - извика Линда, като в очите ù се четеше изненада.
- Защо ме излъга, че отиваш при сестра си?
- Това си е моя работа къде ще ходя. В момента правя нещо много важно и затова за няколко дена не искам никой да ме притеснява!
- И да излизаш с някакви дърти чворове пак ли не е моя работа?
Линда наведе глава. Също както преди единадесет години.
- Отговори ма, курво!!!
- Не е това, което мислиш, виждахме се по работа. Той е...
- ЛЪЖЕШ! ЛЪЖЕШ, КУЧКО МРЪСНА!!!! - Гари извади пистолета и го насочи към Линда. Някакъв вътрешен глас му каза "Нееее", той бе готов да натисне спусъка, но... но... но не го направи! Линда изглеждаше уплашена! Гари прибра пистолета в джоба си.
- ... с него правим проект... - тя все още не можеше да излезе от шока, когато видя, че срещу нея бе насочен пистолет.
- Проект за какво?
- Той се казва Грег Коул и е един от най-големите парапсихолози.
- Какво правите с него!
- Правим проект за извикване на тъмните сили, за Сатаната - изведнъж очите на Линда станаха лукави - можем да завладеем света!
- Да завладеете света, така ли? - Гари бе на път да се изсмее на тези думи, но се сдържа.
- Искаш ли и ти да участваш? Искаш ли ти, аз и Грег да направим света подвластен на нас. Гари, аз много те обичам и искам да си до мен!
Гари не очакваше такова предложение, в този момент искаше единствено да е с Линда, с неговата голяма любов. Искаше и да види какви точно са отношенията и с оня дъртак.
- Ами добре - отвърна той - нека и аз участвам!
Линда възкликна радостно, след което се приближи до него и го прегърна силно. Гари Купър отново бе щастлив!
В този миг Линда и улицата зад нея изчезнаха, а на тяхно място се появи друга картина, която той все още не можеше да асимилира! Чувствата от миналото постепенно отшумяваха, а на тяхно място се появиха нови. Гари за момент си помисли, че отново ще се окаже на Стоктън Роуд и отбивката за Хоуп Стрийт. Но на тяхно място имаше един много широк булевард, по който минаваха много малко автомобили. Сградата до него бе изгоряла и той се грееше от някакъв остатъчен огън. Някъде в страни гореше друга сграда, а в далечината трета! Много от зданията се бяха превърнали в черни руини! Целия град бе обвит от гъст тъмен смог!
3
Той бе шокиран, пристъпи към един от опожарените входове и вдигна лицето си. От прозореца една жена викаше за помощ, дълго след това му се случваше да чува стенанията й като екот в съзнанието му. Първоначалната му реакция беше да избяга, но след около петнадесет минути в паника, висок мъж с бледо лице го докосна по рамото. В погледа му се отразяваха пламъците на „червения ад”, в който той неволно се бе озовал.
- Трябва да поправите всичко това, хайде! Чака ни страшно много работа... – Гари го погледна, но цялото му същество още не осъзнаваше случващото се.
- Не разбирам какво става, въобще как попаднах в това? За какво говорите? – изпитата мъжка фигура се сепна, погледна разсеяно и направи някаква странна физиономия.
- Вие сте причината за това... Силните ви терзания огъват времето и... Заради вас ще умрат много хора. Елате с мен.
Двамата се отправиха по улицата, опитвайки се да игнорират до колкото могат случващото се около тях.
- Къде сме, по дяволите?
- В бъдещето, което ти построи, заедно с твоята любима. Ето това ни очаква, ако не поправиш нещата. Линда трябва да умре! – очите на госта в бъдещето се свиха. Вдигна ръцете си и покри с тях цялото си лице. Последва дълга пауза. Съзнанието му не възприемаше нищо... - Вселената ни е устроена така. Ако един живот е трябвало да бъде отнет, а това не се случи, то много други невинни ще пострадат. Ако нещата останат такива, каквито ги направихте, всички тези хора в целия град ще загинат.
- Но аз обичам Линда... – очите на тъмния мъж се свиха.
- Просто ми дайте ръката си. – докосна дланта на Гари а сетне стисна силно, преди да е чул отговора. Между пръстите им извираше силна светлина. Преди да изчезнат се чу само:
- Постъпваш правилно...
В следващия момент се озова в дома си. Сякаш нищо особено не се бе случило. Вече имаше друг живот.
- Знаеш ли колко те мразя когато правиш това...? - зениците ù бяха се разширили. Това бе жената, с която живееше след смъртта на Линда, толкова красива и умна жена, че добродетелите ù идваха в повече понякога. Бе много чувствителна и лесно ранима. На моменти, когато се чувстваше достатъчно застрашена, изпадаше в необяснимо състояние на гняв.
- И какво правя? – понечи да се пошегува, но я погледна в очите и се спря.
- О, много добре знаеш. Познавам те прекалено добре, като се загледаш така и затвориш очи мислиш за нея. Отново... – лицето ù изведнъж стана мрачно. За миг го погледна изпепеляващо, а после отново продължи да реже морковите за вечерята. От малка рязането на каквото и да било я успокояваше. Наистина ненавиждаше да мисли за нея, не и когато бяха заедно. Опря дланта си върху ножа и чевръсто го задвижи, изрязвайки майсторски оранжеви кубчета, по изражението ù личеше дълбока омраза.
- Ти си обезумяла. Не мисля за нея, знаеш, че съм оставил миналото си настрана. Сега съм само твой, недей така да се измъчваш.
- Не те бива в лъжите, Гари. – дишането ù се учести. Наистина имаше огромен неприязън към лъжите му, бяха толкова плоски. Винаги се измъкваше от такива теми, натяквайки ù, че няма как да е сигурна напълно, че мисли за когото и да било. Но тя беше.
- Ще говорим по-късно. – завъртя гръб и се насочи към голямото фоайе.
- Събрах си багажа тази сутрин. По-добре да си кажем довиждане. Писна ми да бъда нечии заместител... Цял живот това правя, е крайно време е... От тук нататък си мисли за каквото искаш. Не мога да понасям погледа ти, който търси нейния в моя. Искаше ми се нещата да стояха по друг начин. – поряза се лошо, но не издаде нито звук.
- Кървиш, остави ме да го почистя... – ръцете му трепереха, не знаеше какво да каже.
- Виждаш ли? Няма какво да си кажем. Желая ти късмет, дано намериш покой. Тази жена те е изцедила, съсипва всичко хубаво в живота ти – прошепна и дръпна ръката си рязко. Не искаше да се поддаде на слабостта си. Наистина го обичаше и точно заради това не можеше да понесе факта, че при него нещата са по-различни. Изтича в коридора, отвори набързо шкафа, в който беше набутала целия си багаж и излезе през вратата с гръм и трясък, нито за миг не погледна назад, а той бе като препариран. Едната му ръка беше полувдигната във въздуха, а другата стисната жестоко в юмрук. Така стоя с часове... Накрая получи нещо като срив и тръгна към апартамента й. Когато отвори вратата едва не припадна. Цялото му тяло трепереше. По средата на стаята стоеше нещо като призрак. Да, беше Линда. Съзнанието му отново си играеше.
- Какво, по дя... – свлече се на земята.
- Просто играй, играй, играй... – непрекъснато го шептеше и се приближаваше все по-близо и по-близо. Гари затвори очи за части от секундата, а след като ги отвори сетивата му се изостриха още по-силно. Предишната стая нямаше нищо общо със сегашната. Навсякъде имаше безброй врати... Почти не виждаше как да се измъкне. Стана и усети студенина около рамото си, обърна се предпазливо и видя лицето на любимата си- толкова ледено, прозрачно.
- Всичко е игра, избери си, играй!- не спираше да го повтаря.
Гари се насочи бавно към стените осеяни с врати. Чак сега разбра всичко. Това бяха хилядите начини животът му да се развие, и от всички трябваше да избере само един.
Насочи се към номер двадесет и едно и стисна ръчката бавно. Когато отвори вратата се разнесе светлина из цялата стая, имаше чувството, че може да погълне всичко, дори самия него. Стаята беше празна, яркият лъч изчезна и остави зад себе си само едно безжизнено тяло. Тялото на Линда, заради която пропусна шанса си да бъде с жената, която съвсем наскоро бе разбрал, че обиква. Очите му се изпълниха със сълзи, страха му обладаваше и най-малкото кътче от безпомощното му тяло. Безжизнените ръце на жената стискаха здраво една кутийка. Той побърза да я отвори. В нея имаше огън. Затвори я бързо и я захвърли през прозореца в езерото. Бе изгубил първата си любов, тя си отиде заедно с кутийката.
Изведнъж отново се появи светлината и го „завлече” в новото бъдеще. Там бе щастлив, наистина влюбен.
4
Десет години по-късно излезе да се поразходи през нощта, това прочистваше съзнанието му. Докато седеше на верандата, една мъжка фигура, наподобяваща сянка, се приближи до него.
- Пак сгреши. Всичко, което обичаш, трябва да ти бъде отнето - изкрещя той, а после изчезна в мрака. Когато понечи да се върне в къщата, я видя цялата в пламъци, новата му любов се гърчеше от болка.
Гари извади пистолета, който криеше в шкафа под верандата, и се гръмна.
Няколко дни по-късно целият град изгоря. Това, което Гари не разбра, бе, че всеки избор е грешен.
© Донко Найденов Todos los derechos reservados
Свързани произведения
Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
-
Страхотен дует сте заформили.
-
потънах в дебрите на времето...
изуми ме лекотата на с която се движих в един
омагьосан кръг...а финалът го очаквах, макар че
не исках да става така..но съдбата е това,
което води човек...няма мърдане от нея...
каквото ти е писано..как ме размислихте вие, двамата...
Донко, Екатерина...сърдечно ви поздравявам.. -
Браво!Прочетох на един дъх!Отлично психологизиране на образи, на времеви отрязъци като последица на избора...Аплодисменти!
-
Харесах!Поздрави и на двамата.
-
Удоволствието е мое!
-
Прочетох с удоволствие! Поздрави!
-
Хубаво пишете! Прочетох с удоволствие!
-
И аз благодаря искрено.
-
Финала е класически.Поздрав на дуото!
-
Благодаря ви приятели за страхотните коментари, както и на теб Екатерина за добрия тандем.
Propuestas
© 2003-2024, Georgi Kolev. Todos los derechos reservados. Las obras son propiedad de sus autores.
Поздрави за добрата творба, написана преди десет години !