Запленена дали? 

Тъмна стая, огряна от пламъчето на живота, светлинката, която беше така близо и така далече.

Догаряща свещ, изпълнена с надежда, копнееща, но примиряваща се с живота. Дете с големи сиви очи и медно руси коси с надежда поглежда към майка си. Какво да види? Красива жена, изпълнена с тревога, очи, така притеснени и пълни със сълзи – жена съсипана от вечните мъки, вечните проблеми, желаеща само добро и никому лошо.

Странник, мислещ за живота, облечен в дрипи, на пръв поглед бездомник, но очи, такива очи - копнеещи, желаещи – какво, се питате вие, какво желае – много просто - свобода. Бихте казали „Той има свобода, но е сляп за нея“- да той имаше свобода - “Подари я.“ - казвам ви аз. Вие отговарят с нетърпение, донякъде със злоба „Що за човек би продал свободата си, щом я е продал, сега защо очаква помощ от някому!" Презрението се усеща така бликащо от този враждуващ народ, никой не попита защо би продал човек свободата си, ала най-страшното, осъдиха този човек невинен, без да го познават, по външен вид си го изпратиха, довериха се на думи. Тълпа от хора, невиждащи и нечуващи за страданието, себелюбиви граждани с ни капка съвест. Страданието е до тяхната врата, до техния мил дом, в когото намират утеха, но тяхната утеха за тях е като злато, в този неразбиращ свят, за хора, изпълнени с негодувание, то е най-безценното. Не го делят, не го дават – мислят си: „Това ще да е моето спасение!“

Ох, колко, колко много грешите!

Отсъдихте си сами своя трагичен край.