И така,

  Ето ни, ти и аз, приятелю, в края на пътя.

  Няма думи, които да ти кажа, няма думи, които да върнат времето назад и да сложат отново ръката ти в моята. Твърде късно е за това сега. Твърде късно е за всичко.

  Гледам името ти върху студения камък и си мисля колко грешно изглежда там. Защото ти не принадлежиш на пръстта.

  Ние с теб не започнахме добре, помниш ли? Но мисля, че повечето приятелства започват по този начин. Защото приятелите не би трябвало да мислят като теб, те трябва да те предизвикват, да те карат да се замислиш, дори и това да те наранява.

  Приятелите биха слезли в Ада за теб, биха оставили зад гърба си всичко, в което вярват, всичко, което познават, за да те последват, дори и да крачиш в мрак. Биха ти казали, че вървиш в грешна посока. И най-вече, биха ти помогнали, когато ти самият не знаеш, че имаш нужда от помощ. Или не искаш да знаеш.

  Липсваш ми, приятелю. Честно казано, не мислех, че някога ще ми се наложи да кажа това. Мислех, че винаги ще си тук, че винаги ще си до мен, приемах те за даденост и дори не си представях, че мога да те загубя.

  И от това загубата боли още повече. Боли, че не бях до теб, когато имаше нужда. Боли, че не успях да те спася. Но най-вече боли, че не успях да ти кажа всичко това.

  Толкова сме различни, аз и ти. Аз съм мрак, тъга, гняв, студ. Ти си светлина, надежда, топлина, доброта.

  Бяхме. Бяхме различни. Сгреших, от миналото време боли повече, от колкото от всичко друго.

  Но времето наказва жестоко, върви само в една посока. И никога повече няма да видя глупавото ти изгубено изражение, никога повече светът ми няма да потъне в океана на очите ти.

  Изгубих светлината ти. От тук нататък ще живея в мрак.

  Но ще продължавам да се моля за теб, дори и никой да не ме чува.

  Сбогом, приятелю.

  До утре.