Днес някак е различно, денят е светъл и красив. Всичко е напълно променено, озарено от мека, пъстра светлина. Но какво бе обърнало света за мен? Странник бе превърнал мрака в светлина, страданието - в блаженство, омразата - в обич безгранична. Един притихнал глас, една светла усмивка, един шепот, проповядващ любов свята, събуди детето отдавна заспало, възкреси онзи образ, който така упорито се опитвах да убия. В съня ми се промъкна като ангел бял, за да ми напомни каква съм била, за да пропъди тъмнината в мен. Тъй далече, а всъщност тъй близо. Сякаш чувам гласа му, усещам докосването му, виждам лика му, там пред мен. Затварям очи, отпускам се назад и то е там, с невидимото си присъствие, да за потъна в прегръдката му. В мен сякаш бурята стихна, решетките на моя затвор изчезнаха безследно, тежестта, която ме смазваше, се стопи. И болката изчезна, болката от всяко мое вдишване. Да, пътят ми вече е друг, някак по-светъл. Но защо този непознат се рови в мен, защо събужда в мене чувствам заспали, защо ме кара да обичам, когато се страхувам дори да се усмихна. Иска ми се да извикам: "Спри, остави ме" и да избягам, но нещо ме възпира, кара ме да копнея на онова нежно докосване, с което ме дарява. Скланям глава в голямото, студено легло, отпускам изстрадалото си тяло и се потапям в Астрала. И там пак е той, обграден от цветна, нежна светлина. Обгръща ме със снежнобелите си криле и черната ми роба сякаш се стапя в сияйната светлина. И оставам гола, чиста и невинна като дете в неговите обятия. Сред тази палитра от цветове около мен чувам ангелски химни. Той отново ми се явява тъй нежно, хваща ме за ръка и аз тръгвам покорно след белия, светъл силует - гола, чиста и невинна.