И пак стоя на бара, облечена с новата си червена прилепнала блузка, подчертаваща хубавото ми тяло. Сложила съм си по-тъмните дънки. Косата ми е на небрежен кок. А ярко-червеното ми червило допълва тоалета.

Пуснали са Sweet dreams на Marilyn Manson. Обожавам тази песен. Наслаждавам се на мига. Колкото повече напредва вечерта, толкова по-силни стават прегръдките на апатията, която завладя изцяло мислите ми. И паля цигара. Година, два месеца, и три дни, откакто…

Към мен се приближава един пич. Казва ми, че съм много секси. Благодаря му от възпитание и му обръщам гръб. Затварям очи. Виждам те. В онази тиха октомврийска нощ…

Втори мъж ме заговаря. Този е по-привлекателен от предишния и решавам, че може да се позабавляваме. Казвам му да ме изчака. Отивам до тоалетната и се взирам в празното същество на среща ми. Гледа ме с цинична усмивка. Слага си червило. Тук е физически, но имам чувството, че е безплътно.

След пет минути се връщам отново на бара и хващам онзи пич за ръка. Той ме гледа сякаш съм парче месо. Мисли се за играч. Да видим…Излизаме от бара. Правя му мили очички. Нека си мисли, че той води в играта…

Стигаме до градската градина. В тъмното виждаме един мъж да се полюшва. Сигурно доста се е почерпил. Има кестенява къса коса и кафяви очи. Чакай малко…Какво по…Не, не е възможно. Хващам пича от бара за ръката и продължавам, надявайки се да не ме е видял…

- Жанет? Това ти ли си? – пита ме мъжа от градската. 

Правя се, че не съм го чула. И защо ми трябваше да го виждам точно сега? 

- Жанет. Ти си. Изчакай ме. Трябва да поговорим. – започна да заваля думите си той. 

- Антоне, пиян си. Ако искаш ще те изпратя до вас. 

- Жанет, не съм пиян. – започва да се смее той.

- Хайде, моля те. Виждам, че не си добре. 

- От къде се познавате? – пита този от бара.

- Това е дълга история. Хайде да вървим. Трябва да му помогнем – казах и продължихме да вървим, но в този момент Антон ме хвана за ръката.

- Жанет, трябва да поговорим…

- Антоне, ще говорим утре. 

- Моля те…

- Абе ти, не разбираш ли от дума? Каза ти, че не иска да говори с теб. 

- А ти кой си, че да ми се бъркаш? Да не би да си и приятел? – започна да се ядосва Антон.

- Пич, тази вечер е моя. И ако не го проумееш ще те наритам.

- Достатъчно. – развиках се на този от бара. – Не съм твоя, няма и да бъда. Ако обичаш, ни остави. 

- Ама ти сериозно ли? Ще ме оставиш заради това пиянде?

- Ще те оставя и още как. Довиждане. 

- Абе айде чао. Ще се занимавам с някакви кифли, бате. Айде, бегай от тука. – ядоса се този от бара, ритна близката пейка и си тръгна.

- Благодаря ти, че ме защити, Жанет.

- Не си прави илюзии, Антоне. Всяка добра колежка би постъпила така. 

- Жанет, много добре знаеш, че ние не сме просто колеги и никога няма да бъдем. 

- Антоне, моля те. Това е минало. Нищо не се получи, понякога в живота се случват и такива неща. – говорех докато едва сдържах сълзите си.

- Жанет, знам, че се държах като задник и си напълно права да се отнасяш така с мен, но само ако можех да върна времето назад…

- Не мисля, че е редно да се докарваш до такова състояние. Облегни се на мен, ще те заведа до вас. 

Хванах го за ръка и му дадох да се облегне на мен. Аз бях на три водки, но неговите очевидно бяха много повече. Изведнъж както вървяхме той ме целуна. И въпреки цялото разочарование, което той ми причини на времето, не се сдържах и отвърнах на целувката му. После ме прегърна. Най-после успях да простя и на него, и на себе си. Изтрих сълзите си, усмихнах се, и двамата продължихме хванати за ръка…