-Хайде да идем на кино. –каза Ивелин на Любослав. - Гледа ми се филм, какъвто и да е.
-Сори, любима. С Лора се разбрахме да ядем пасти след часовете. Ти нали ще дойдеш?
-Не, мерси. – намуси се приятелят му. – И ако ходите, е време да ми кажеш. Няма да ви светя.
-Не ходим. Откъде пък ти дойде на ума? – Любослав се спря и се разсмя. –Ти да не ревнуваш?
-Ооо, я стига глупости. Ако щете ходете, ако щете… яжте пасти. Ай чао! Ще изпусна филма.
Махна бързо с ръка и хукна през шосето, мъчейки се да преглътне бодливото и неприятно чувство, застанало в гърлото му. Наистина ревнуваше. С Любо бяха приятели от близо четири години. Приятелството им започна малко необичайно, но от мига, в който си подадоха ръка, сякаш невидима заварка ги залепи един за друг. Допълваха се взаимно. Единият – зеленоок, светлокестеняв, уравновесен, предпазлив в думите и действията си, често вглъбен в себе си. Другият – с коси и очи с цвят на топло кафе, импулсивен, извор на остроумия и енергия. Сякаш от цяла вечност бяха неразделни, а сега едно момиче руши тухла по тухла крепостта на мъжкото им приятелство . Онзи ден беше разходка, днес - пастичка, вдругиден ще се изнижат тайно без да му се обадят. То така се почва. Вярно, Любо не му е гадже, та да му държи сметка и е нормално да прекарва повече време с момичето, което харесва. Ама е гадно бе, да му се не види. Изведнъж му стана излишен. И то пък точно Лора ли трябваше да хареса? Странно момиче е, рядко се смее, една такава разсеяна и далечна. Приятелски настроена е към всички, още откакто дойде в класа, но Ивелин оставаше с чувството, че истинската й същност е заключена някъде дълбоко в нея и Лора не би позволила на никого да надникне там.
Докато Ивелин крачеше към киното, Лора и Любослав се настаняваха на удобните диванчета в сладкарницата и поръчваха пасти и кока кола.
-Ехо!– каза тя, след десетина минути мълчание. – Нещо не си в настроение. Извинявай, трябваше да видя, преди да те изнудвам да ми правиш компания.
-Не си ме изнудила. Правя ти компания, защото ми е приятно. Просто… мисля си за мои неща… - момчето въздъхна и смотолеви. – Татко май се среща с някаква жена.
-Баща ти е зрял човек. Грижи се за теб, както може, като за мъж се справя перфектно. А какво прави с личния си живот, не бива да те засяга.
-Глупости, как да не ме засяга?Аз съм му син. Ако мисли да се жени, имам право да знам.
-Именно, преди да го направи, ще говори с теб. А ако е просто авантюра, остави го да си я изживее.
-Ти ако разбереш, че баща ти или майка ти си имат гаджета, пак ли толкова спокойно щеше да го приемаш?
Този път Лора се умълча. От неловката тишина ги спаси Ивелин, който прекоси сладкарницата с кисело изражение, измуча нещо нечленоразделно, което трябваше да мине за поздрав и се тръшна на дивана до Любослав. След малко се появи сервитьорката, метна на новодошлия ожесточен поглед и припряно го попита какво ще обича.
-Първо – обичам да ми казват „Добър ден“ – заяде се момчето. - Второ, не съм дошъл у вас, та да ме гледаш така свирепо и трето – къде ти е менюто? Или по-добре – къде е шефът ти?
Сладкарницата беше първото частно заведение в града. Сервитьорката съобрази на момента, смени физиономията и донесе кожена папка. После чинно стоя права до масата, докато Ивелин щателно проучваше двете страници, сякаш четеше важен документ и накрая поиска кафе.
-Много хубав чай – каза язвително, когато отпи глътка. – Само че аз поръчах кафе.
-Кофти ден, а? – каза Лора. – Какво стана с киното, да не са го преместили?
-Филмът е толкова смотан, че трябва да ми плащат да го гледам. Някакъв малоумник брои кибритени клечки.
-„Рейнман“? – момичето се оживи. – Тоя филм ли наричаш смотан?
- Ти пък харесваш ли го?
-Да. Невероятен филм. И Дъстин Хофман не играе малоумник, а аутист. Има разлика, но само умните хора я схващат.
-О, Вий сти умнъ, гуспойце? – ококори се срещу нея Ивелин, имитирайки респект. – Вий от Софията сти по-учени, ний тук на селу ядем доматити с колцити. И вадим картофити с бомби - лимонки.
-Не се прави на идиот де. Не си интересен.
-Ти първа започна. – погледна към Любослав, който с разсеян вид човъркаше глазурата на пастата си. – Кво си се нацупил бе?
-Направо си непоносим, когато не си в настроение и се мъчиш да развалиш и настроението на другите – отвърна рязко приятелят му.
-Оу, деликатния джентълмен се засегна. Нагрубих дамата и сега ще ме извика на дуел.
- Млъкни бе, плямпало. Чао, Лора.
Без повече обяснения, Любослав хвърли пари на масата, метна чантата си на рамо и тръгна към вратата.
-Май наистина прекалих – констатира Ивелин, вгледан в отдалечаващия се гръб. – Ще го настигна и ще му се извиня.
После примигна, объркан от топлината, плъзнала по ръката му, когато Лора сложи длан върху нея.
-Недей – каза тя кротко, - точно сега той има нужда да е сам.
Той се смути още повече. Това момиче рядко беше мило с него. Честите му заяждания с нея бяха като игра на пинг-понг – тя парираше словесните му стрелички с бързи и остроумни отговори, които го забавляваха. Тайно признаваше пред себе си, че е много умна. Когато не беше в настроение, просто не поемаше играта, без да го отрязва грубо и надменно. Не беше надута, както се очаква от столичаните. Но усещаше бариерата пред нея и знаеше, че не бива да я прекрачва. Сега му се стори, че момичето като че ли я смъква и за да скрие объркването си, прибягна до любимото театралничене:
-Ще взема да му изям пастата тогава.
Съученичката му се усмихна.
-Освен Любо друг осмелявал ли се е да ти каже, че си непоносим?
-Да. Сестра ми. От понеделник до петък – в събота и неделя нашите са си у дома и не можем да се бием.
-Ти си такава драка, а Любо е толкова различен… чудя се как се разбирате вие двамата.
-Ами Любо… при него нещата наистина стоят по различен начин, затова и той е такъв.
-Какво всъщност се е случило? –настоя несмело тя. – Знам, че живее само с баща си, но не ми е удобно да разпитвам. Майка му починала ли е?
-Не. Изоставила ги е, когато той бил на единадесет години. Просто й писнало да живее с тях и си вдигнала чукалата. Малко преди това да се случи, Любо я чул да казва на баща му „Ти ме върза с това дете…“ и после мислел, че той е виновен за това, че е избягала. Казвал ми беше, че писал писмо на дядо Мраз, че не иска подарък, само майка му да се върне.
Ивелин млъкна, пълните очи на Лора го накараха да се засрами, че развали настроението на приятеля си.
-Извинявай, че се държах така гадно… не го правя от злоба, ами ей така… Любо ме познава, но явно днес не съм улучил подходящ момент.
-А да се заяждаш с мен моментът винаги е подходящ, така ли?
-Да. Ти се връзваш.
-Не се надценявай.
Тя махна на сервитьорката, но Ивелин я спря с жест.
-Аз черпя.
-Не давам да ме черпят.
-Хайде де, като компенсация.
-Ще ме компенсираш с домашното по история. Сега държа си да платя сама.
-Аха. Имаме си богато татенце.
Съжали на секундата за хапливата забележка, защото Лора се извърна и впи в него такива зли очи, че той замря.
-Точно така – процеди през зъби с надменен тон, в който имаше нещо, което подсказа на Ивелин никога повече да не се шегува на тази тема.
Момичето плати, излезе от заведението и тръгна надолу по улицата. Ивелин се втурна и я настигна.
-Може ли да те изпратя?
-Светло е. – отвърна тя без да го погледне.
-И все пак… - настоя той. Лора въздъхна отегчено и ускори крачка, затова той взе да подтичва след нея и да вика високо: -Искам да те изпратя. Моля те, моля те, мооооля те…
Една възрастна жена, която предпазливо стъпваше по снега на тротоара, спря и ги загледа с подозрение.
-Не се притеснявайте. – каза й Лора. – Това е братовчед ми. Лани го ритна кон в главата.
Старицата ги погледа още няколко секунди, сякаш се опитваше да прецени кой от двамата е по-луд, после зацъка с език и бавно продължи пътя си.
-Защо ме злепоставяш? – възмути се Ивелин. – Не съм ти братовчед.
-Ама това за коня май ще излезе вярно. Добре де, изпрати ме, но повече не се прави на маймуна, моооля те. – тя не се сдържа и се засмя. – Наистина си нетърпим.
Тръгнаха един до друг и той с недоумение установи, че сам не знае защо е настоявал да я изпрати. Искаше да подхване разговор, а изведнъж усети главата си празна, изстъргана като тиквен фенер. Неволно тя му помогна.
-Не се шегувах за домашното, да знаеш. Чух, че си подвижна енциклопедия по история и ще се възползвам.
-Чак пък енциклопедия… обичам този предмет. У дома е заринато с всякакви книги, майка ми е историчка. Всичко съм чел. Даже мисля след училище и аз да запиша история.
-Ще ми дадеш ли да прочета нещо? Баба няма много книги, прочетох ги вече, а пък моите останаха в София и…
-Разбира се, когато искаш, ела да си избереш. Чакай, ти с баба си ли живееш? Не си ли дошла с вашите?
-Ами… да, дойдох при нея, защото… защото… Имам проблем със здравето –нали знаеш как е там – шумно, мръсно… Решиха аз да дойда тук, а нашите останаха в София, идват в събота и неделя… Пък и сега са в един такъв период, нали разбираш… Сложно е да ти обясня.
Лора приличаше на човек, който пренася камъни – задъхана, зачервена и изпотена насред заледената улица, а очите й шареха наоколо, без да се спират върху момчето. Началото на приятелството с Любослав бе научило Ивелин на търпение, затова той сложи ръка на рамото й и каза.
-Не си длъжна да ми обясняваш, ако не искаш, Лора.
Тя дълго се взира в едно врабче, нападнало парче захвърлена кифла и после тихо промърмори:
-Благодаря.
Докато двамата крачеха по улиците, Любослав правеше същото, но по алеята на градската градина. Мислите му се връщаха към предишната вечер, когато баща му за пръв път разговаря с него по мъжки. Нищо, че и двамата бяха заети с немъжка работа - бащата кърпеше чорапи, а синът гладеше изпраните дрехи. От време на време хвърляха поглед към филма на екрана,а там главните герои водеха дело за развод.
-Едно семейство се създава от двама души – каза филмовата съпруга, - затова и за разпада му не може да има само един виновник.
-Глупости – вметна Любослав.
-Напротив, права е. – изненада го баща му.
-И това точно ти ли го казваш?
-Именно защото аз го казвам, значи е така. Слушай… остави я малко тая ютия, седни. Сами сме, мойто момче, ама за това не е виновна само майка ти.
-Няма ли най-после да ми кажеш какво стана наистина?
Рано побелелият мъж посегна към цигарите си, запали и изпусна дима заедно с въздишката.
-Запознахме се в София. Аз бях строител на един обект, тя – студентка в първи курс. Тя беше от семейство на интелигенти, заможни хора, аз-сирак от някакво тъпо село. Какво ми хареса тогава, и до днес не знам, ама как се обичахме само… Не можехме да се нарадваме един на друг. Срещахме се тайно в квартирата на една нейна приятелка, докато стана белята… тоест – твоя милост. Стана една… не е за разправяне. Отидох да се представя на родителите й, да я поискам както е редно. Те ме гледат отвисоко,даже стоят прави – отстрани, сякаш да не се изцапат. Малка била още дъщеря им, не знаела какво иска от живота, това с мен било само увлечение, рано й било за семеен живот… ей такива едни. Майка ти ги търпя, търпя, па като им изтърси новината, щеше да им докара удар. Майка й ревна, баща й се развика, а тя само едно си знае: „Светът да се обърне, от вас се отказвам, от него –не!“ Баща й се разфуча: „Хайде, върви, деветнайсет години сме треперили на теб и за какво – да тичаш след кравите на село, да се затвориш в селската колиба с куп дечурлига в краката ти… Махай се оттук и да не си стъпила да ми ревеш за пари.“ На мен пък ми кипна и като скочих, му рекох: „ Ръцете да ми изсъхнат, ако взема и стотинка от теб. Аз ще ям хляб и сол, но жена ми ще е цялата в злато.“ А тя явно очакваше, че така ще стане, защото си беше посъбрала нещата в едно куфарче… Та така си заведох булка в село – без веселба, като открадната.
Бащата замълча и допуши цигарата си, зареял отдалечен поглед някъде напред. Любо измънка, колкото да каже нещо:
-Онзи ден в училище говорихме за ранните бракове.
-Знам, знам, обикновено завършват с развод. Но при нас не беше така. Ние се обичахме. Наистина. Цялото село говореше за нас – как се спогаждаме, колко добре гледано дете си ти, колко ни е уредена къщата… После, когато тя… така де… и си мислех разни глупости – та си виках: “Магия ли ни направиха, урочасаха ли ни…“ Трябваше ми време да премисля и да видя, че колкото и да ме обичаше, тя беше самотна. Все бях зает да изкарвам пари, нали бях обещал жена ми да е цялата в злато. А тя не работеше, грижеше се за теб и за къщата. И така докато ти тръгна на училище, беше вече в трети клас и майка ти поиска да тръгне на работа. Казах си: „Добре, нали и тя има нужда да е сред хора, какво да прави по цял ден сама.“ Намерих и работа като касиерка в една закусвалня.
-И я грабна живота?
-Любчо, тя беше дете, когато я взех. Затворих я в една къща, вярно – красива и голяма, но празна. Все едно беше като заключената принцеса в кулата. Е – бащата се позасмя, - шест години старата вещица я пазеше. Баба ти беше много проклет човек, какво й е било на майка ти, само тя си знае. Рядко се оплакваше. Нямаше си никого, освен мен и теб. Но както казах, аз си бях въобразил, че щастието е в парите. – помълча малко и добави тихо. – Ако можех да върна времето назад, никога няма да повторя старата грешка. Няма да допусна да си отиде.
След това стана и малко троснато рече:
-Кога ще си готов с тия дрехи? Хайде прибирай ги и лягай, утре си на училище.
Любослав се облегна на един дебел кестен и погледна нагоре. Снежинките отново бяха подхванали вихрен валс. „Виж, Любе, сякаш са дами с големи рокли, които са се събрали на бал.“ Майка му никога не го оставяше да скучае – в лошото време, когато не можеше да играе навън, тя му помагаше да вижда през прозореца причудливи картини, с които да се забавлява. Дори от малко облаче успяваше да направи красив мираж.
За шест години тя самата все повече се превръщаше в мираж и понякога момчето вярваше, че щастливото време е било кратък сън. Беше на тринадесет години, когато най-после се примири, че майка му няма да се върне и откри, че ожесточението срещу нея лекува болката. Любовта и надеждата бяха болезнени. И страхът – страх, че друга жена може да заеме нейното място.Мислеше, че се е отървал от първите две чувства. Но последното никога не престана да го държи нащрек.