-Хайде да идем на кино. –каза Ивелин на Любослав. - Гледа ми се филм, какъвто и да е.
-Сори, любима. С Лора се разбрахме да ядем пасти след часовете. Ти нали ще дойдеш?
-Не, мерси. – намуси се приятелят му. – И ако ходите, е време да ми кажеш. Няма да ви светя.
-Не ходим. Откъде пък ти дойде на ума? – Любослав се спря и се разсмя. –Ти да не ревнуваш?
-Ооо, я стига глупости. Ако щете ходете, ако щете… яжте пасти. Ай чао! Ще изпусна филма.
Махна бързо с ръка и хукна през шосето, мъчейки се да преглътне бодливото и неприятно чувство, застанало в гърлото му. Наистина ревнуваше. С Любо бяха приятели от близо четири години. Приятелството им започна малко необичайно, но от мига, в който си подадоха ръка, сякаш невидима заварка ги залепи един за друг. Допълваха се взаимно. Единият – зеленоок, светлокестеняв, уравновесен, предпазлив в думите и действията си, често вглъбен в себе си. Другият – с коси и очи с цвят на топло кафе, импулсивен, извор на остроумия и енергия. Сякаш от цяла вечност бяха ...