Насреща ѝ се зададе фигура в черно кожено яке. Щом погледите им се срещнаха, и двамата се вцепениха, сякаш единият беше хванал другия да върши нещо срамно и погрешно. Учителката не без срам призна пред себе си, че това в пълна сила се отнася за нея.
- Здравей, Ники.
- Добър ден, другарко. – той поиска да отмине с наведена глава, но тя сложи ръка на ревера на якето.
- Почакай… нека да поговорим.
- Хубаво. – момчето неохотно опря гръб на каменния зид на църквата.
- Не се облягай на камъка, ще изстинеш… – измърмори тя и млъкна, зарови в чантата си. Искаше да удължи времето заедно, да говори с него, а не знаеше какво да му каже. Целият ѝ учителски авторитет се разпадаше. Както винаги, на помощ ѝ дойде кутията „БТ“
- Нали няма да ме издадеш, че пуша? – пошегува се Михайлова, а Николай протегна ръка и взе кутията, измъкна цигара и извади от джоба си запалка, докато класната му се мъчеше с кибрита. Предложи ѝ огънче и също запали.
- За бой съм – стоя на улицата и пуша с ученик от собствения си клас.
- Искахте да говорим, а не да пушим.
- Да… виж, Ники, аз обичам да съм наясно за всичко около моите ученици, за да мога да им помогна, ако имат проблем.
- Защо решихте, че имам проблем?
- Не съм казала, че имаш, просто…
- Просто ви влиза в задълженията да си ровите носа в живота на учениците си. Нали? Щом Ви виждам наоколо, значи ще добре сте се поровили. Добре, по баща съм циганин. Живея в циганската махала. Това ли е проблемът? Ако не искате цигани в класа си, ще се махна, няма да Ви го посрамвам.
- Ники, в никакъв случай не искам да се махаш от класа ми. – учителката подскочи, жегната от непонятна уплаха. – За мен е удоволствие да имам такъв талантлив ученик като теб. И да общувам с него, както го правя с другите. Само че ти… ти си като кактус. Човек може да ти се порадва само отдалече. Само понякога сваляш гарда и виждам цветове по този кактус. Иска ми се по-често да е така. И това, че по баща си циганин, не те прави по-долно качество човек. За мен това няма значение. Както няма значение и коя е баба ти.
Ръката на Николай замръзна, едва поднесла цигарата към устата.
- Все пак се е домъкнала, така ли? – промълви горчиво. – Дойде да блесне с властта си, да се меси в живота ми… А уж нямаше нищо общо с мен, циганина…
- Не е, успокой се. Аз разбрах съвсем случайно.
Потъмнели още повече, теменужените очи на момчето зашариха по лицето на учителката.
- Казахте ли на някого… на директора?
„Какво дете е!“ – потрепери някаква струна дълбоко у нея и тя го потупа покровителствено по рамото.
- Не се притеснявай. На никого нищо няма да кажа. Най-малко на тоя чироз, директора.
Устните на Николай трепнаха.
- Но в замяна на малката ни тайна и аз искам нещо от теб. Ще ти обясня на чаша чай в сладкарницата, премръзнахме тук.
Учителката хвърли бърз поглед към часовника на ръката си. До осем, когато трябваше да се види със Стоев и да проведе конфузния разговор с него, имаше много време. А и не ѝ се искаше да разваля настроението си с мисли за него.
… Елина седеше върху червения плюш на стола с изпънат гръб, сякаш я бяха поставили насила не върху мека тапицерия, а върху метални стружки. Цялата приятна еуфория от хубавия следобед с Ники се беше изпарила. В сладкарницата си бяха говорили за литература и картини. Момчето се оказа ходещ справочник за ренесансовите художници. Беше го слушала със зяпнала уста, сякаш не тя, а той бе учителят. На втория чай тя обясни какво иска от него и почти се скараха. Николай бе твърдо против да участва в изложбата на картини, организирана от училището за 24 май. Сърдито я запита откъде знае, че рисува и се наложи тя да лъже, че леля му е споменала. „Нямам кой знае какви картини!“ – бе измърморил той и тя сведе глава, за да скрие изчервеното си лице и глуповатата усмивка, цъфнала на него. Внезапно с безпогрешната интуиция на жена разбра, узна го със сигурност – на всички негови рисунки бе тя. В замяна на отказа си, все пак с неохота той бе обещал да помисли за олимпиадата по литература. Когато се разделяха, той с детинско стеснение ѝ беше благодарил за приятния разговор. „Надявам се, че няма да е последен!“ – бе отговорила тя с усмивка и наум бе пресметнала кога да е следващият.
Отсреща Стоев поръчваше аперитив и ядки с тон, сякаш сервитьорът му беше личен лакей и тя се подразни от това. Още веднъж се прокле наум за онази вечер, в която виното и самотата я бяха накарали да обезумее дотам, че да се хвърли в леглото на този арогантен, безцеремонен егоцентрик. Всичко трябваше да приключи още тази вечер.
- За нас! – Стоев чукна чашата си в нейната, когато поръчката бе сервирана.
- Всъщност… Стоев, точно за това исках да поговорим. За нас.
- Стоев?... Стига, Ели, не сме в училище.
- Съжалявам. Онази вечер направих непростима грешка. Прости ми, ако те разочаровам, ако очакваш нещо повече от мен… Но между нас не може да има сериозна връзка.
- Кой говори за сериозна връзка, сладурано? Пък и приличам ли ти на мъж, готов да се обвърже?
Тя объркана се взря в тънката му усмивчица.
- Едно чукане на вечер и кой откъдето дошъл.
- Моля? Шегуваш ли се?
- Ни най-малко.
На нея ѝ се прииска да плисне чашата си в лицето му, но мразеше скандали на публично място. Задоволи се да я тръшне на масата така, че половината питие се разля и скочи, грабна палтото от облегалката на стола.
- Отвратителен си.
Той бързо стана, заобиколи масата и спря устрема ѝ с широките си гърди. Хвана я за лакътя и прошепна в ухото ѝ:
- Изоставяш ме? Е, добре, че се сетих да си оставя това малко споменче от онази вечер.
Тикна парче твърда хартия в ръката ѝ. Елина невярващо се взря в него, докато шокираният ѝ ум се опитваше да приеме, че това, което вижда, е истина. Снимка. А на снимката – самата тя. Както я е майка родила. Върху сините чаршафи на леглото на Стоев. Седна обратно на стола, останала без разсъдък, треперещите ѝ пръсти смачкаха снимката на топка.
- Имам и други, все пак негативът е у мен.
- На кого… на кого си я показвал?
- На никого. Все още. – той широко се засмя, после махна на сервитьора и поясни. – Имаш нужда от нещо по-силничко.
Тя с мъка си пое дъх.
- Слушай, копеле такова, ако само посмееш да покажеш тази снимка на директора…
Ръката ѝ се озова в горещо, жестоко менгеме – все така усмихнат, той изви китката ѝ, въпреки че галеше с пръстите на другата ръка дланта ѝ.
- Не си позволявай да ме наричаш „копеле“. Другия път ще си събираш зъбите насред ресторанта. Сега ти слушай. Ще идваш у дома всеки път, когато те повикам. И за колкото време те повикам. Не ми прави обидени физиономии, не се прави на светица, не и пред мен. Дошла си от майната си тук, сама си и плачеш за мъж. Надуших те от първия ден.
- А ако откажа? – тя вирна глава и събра трошичките дързост и високомерие, останали в сърцето ѝ, превърнало се изведнъж в премръзнало парче дърво.
- Твоя работа. Но тогава ти обещавам, че всяко момче в гимназията – всяко! – ще може да си купи тази снимка. За твоя клас ще е безплатна.
„Невъзможно… невъзможно! – изпод стиснатите клепачи на учителката бавно се търкаляха сълзи. – Не е възможно този идиотски кошмар да се случва наяве…“ Усещаше как от премръзналата бучка в гърдите ѝ тръгват хиляди ледени пръсти и шарят по цялото ѝ тяло, а всяко място, което докоснат, остава безчувствено като след упойка. Спря да разсъждава. Остави се да я поведе към дансинга, да я върти в ритъма на танца като марионетка, да слуша плановете му за собственото му бъдеще.
- Ако искаш да си добре в това училище, дръж се за мен – мъркаше той в ухото ѝ. – Манова се пенсионира след месец. Можеш ли да познаеш кой ще е следващият заместник-директор? А онова изкопаемо, директорът – след 2 години. Няма нужда да се впускам в повече подробности, нали?
- Откъде си сигурен в блестящата си кариера? – чу се да казва Елина като насън.
- Обещано ми е, сладурано, най-отгоре ми е обещано. А аз за тази вечер ти обещавам… знаеш ли какво?
Той спази обещанията си – едно по едно. Тя трябваше просто да стисне очи и зъби и да се опита да си представи нещо хубаво. В ума ѝ не изникна нещо друго, освен вдигаща пара чаша чай.
© Таня Георгиева Todos los derechos reservados