ПЕПЕЛЯШКА  В  ТЪРСЕНЕ  НА  ЛАЗУРНИЯ 

ПРИНЦ

(ПРИКАЗКА

ЗА  САМОТНИ  МОМИЧЕНЦА  НА  СРЕДНА  ВЪЗРАСТ

ИЛИ: ВЕСЕЛО ЗА ТЪЖНИТЕ НЕЩА В МОЯ ЖИВОТ

Това е обещаната приказка от мен за децата във вас, която започнах да пиша заедно с детето в мен преди «Големия лов», когато още играех ролята на Шехеразада. Героите в нея, с изключение на Пепеляшка т.е. аз, Мащехата, Ловеца, Пучи и художника от тъмния континент, са измислени и нямат прототипи в действителността.

ГЛАВА  ПЪРВА

Как и защо принцесата става Пепеляшка

и как и защо попада в царството на приказките

          Имало едно време малко, сивичко царство. Било сивичко, защото се намирало откъм сенчестата страна на една желязна завеса, която разделяла царствата в Стария континент. Спуснали тази завеса след един голям пожар, подпален от лудия цар на едно царство и Земята пламнала отвсякъде. Завесата разделяла от нормалния свят онези царства, където царували потомствено луди царе, за да не бъркат световния ред. Те били толкова луди, че искали зорлем да дръпнат целокупните си народи да скочат едновременно през няколко столетия напред във времето направо в онова светло бъдеще зад няколко хоризонта, в което всички хора ще приличат на Божия син по ореола, ще плеснат с ръце, ще се прегърнат и ще заживеят мирно и щастливо в земния рай, а за ада ще четат само в букварчетата и в Интернет. И понеже искали да го направят зорлем, те започвали с пускане на много кръв от своите поданици, за да им вземат страха, че да сведат главиците възможно най-ниско, за да не се налага да ги секат.

          Но... да се върнем в онова малко, сивичко царство, където  живели един кристален принц и неговата принцеса т.е. аз. Живели почти щастливо леко полюшвани от сивички житейски ветрове. Не щеш ли, изневиделица отнякъде в това царство дошла междукрацията. Житейските ветрове станали бурни и шарени. Те започнали да люшкат здраво мало и голямо и всеки се спасявал както може. Принцът се хванал здраво за една чаша, за да не го издухат тези бурни житейски ветрове. Държал се много здраво за тази чаша, но това не могло да го спаси - веднаж го издухали червените, веднаж сините ветрове, и той накрая се счупил, паднал в чашата и се удавил.

          Лека му пръст на принца, обаче принцесата т.е. аз, останала сама с един малък принц и една малка принцеса. Някой трябвало да отгледа наследниците на трона на кристалния принц  и като нямало кой друг да го направи, принцесата т.е. аз, запретнала ръкави, хванала метлата, легена и тенджерите и станала Пепеляшка, ама съвременна, еманципирана отвсякъде. За зла участ не й стигало това, ами всеки ден по осем часа ходела в една лудница да си доработва. Иначе трябвало да пълни тенджерите само с вода, камъчета и майчина любов. Пък малкия принц и малката принцеса били като всички малки принцове и принцеси много капризни и не искали да ядат такава супа.

          Така година след година, минали много години. Малките наследници пораснали и тръгнали по балове и купони. Изведнъж  Пепеляшка, т.е. аз, гледам - бъдещето станало по-малко от миналото. Обръщам се наляво - сама, обръщам се надясно - пак сама, гледам под кревата - никой, гледам в кревата - само аз,  ама красивааа - като принцеса. Каква ти принцеса, откъдето и да се погледна - все Пепеляшка. Ама екстра качество, ХVII-ти разряд!

         "Това не е никакъв живот и никаква съдба. Трябва да ги променя!". Една мила дама от най-голямото царство от другата страна на оная завеса, дава съвети как да излекуваме живота си, когато е болен. А на моя аз вече категорично му поставих диагнозата и реших, че има нужда от лечение. Книжката й от десетина години стои в библиотеката. Вярвам в онова, което пише, обаче животът ми, кой знае защо, не се променя.

          - Трябва не само вяра, а и усилие. - сякаш чувам глас откъм библиотеката.

          - Да, знам, ама откъде да започна? - питам небрежно аз.

          - Като начало - промени си мястото - подсказва ми същия глас откъм библиотеката.

          Чак подскачам от ужас:

          - Как така ще си променя мястото, бе! Тук е домът ми!

          - То пък един дооом... Всичко ти е втора употреба, ремонт не си правила от 10 години... А ако се забавиш още и ти няма да ставаш не само за втора, ами за никаква употреба! - този път се намесва гласът на Лошата ми половина.

          Тя затова е Лоша, защото обича да ми казва истината в очите и аз затова не я обичам много, ама я търпя - какво друго ми остава да я правя като се е настанила в мен? Но това си има и хубава страна - с ината и проклетията си, тя ме държи изправена, тогава, когато Добрата ми половина ме изоставя и аз се размеквам. Лошото на Лошата ми половина е, че ме кара да казвам истината и на другите, а както казваше с горчивина Първия принц "Никой не обича голата истина за себе си, защото тя е по-срамна от голата лъжа."

          И този път, както винаги, Лошата ме кара да се замисля дълбоко.

          - Ама работата ми тук е престижна - държавен служител съм. - възразявам гордо аз на безцеремонните й думи.

          - Работата ти уж престижна, пък заплатата ти - средна, значи мижава.

          На това няма какво да възразя, защото си е баш така. Мълча няколко дни. Накрая все пак се осмелявам да попитам, макар че май знам отговора:

         - И според теб как да си сменя мястото?

Отговорът е точно какъвто го очаквах:

         - Хващай куфарите и тръгвай по света. Върви в някое по-весело

царство. Ако стоиш тук няма да ти се случи нищо ново, освен да продължиш да посрещаш Дядо Коледа и Снежанка в лудницата както досега, а там поне ще има някаква вероятност да ти се случат хубави и интересни работи,  пък може да срещнеш оня митичен Лазурен принц от приказките и да станеш отново принцеса.

          Така ми заби отговора направо анфас, че посърнах като ми напомни за лудницата, в която се налага да посрещам сама Новите години, докато напразно се опитвам да оправя лудостите на лудите, че този път мълча сърдито няколко месеца. Обаче мисълта да променя скучния си, сивичък живот и оня чуждоземен принц, дето се мержелее в бъдещето са някак много лазурни и съблазнителни.

        - Добре де, да речем, че тръгна. Ами работа? Ти да не мислиш, че в чуждоземните царства търсят под дърво и камък общински служители, дето само едно "добър ден" на чужд език могат да измъцат? - вадя аз едва след няколко месеца силен аргумент срещу Лошата си половина, която се прави на заспала, обаче аз много добре знам, че не е.

         - Ха сега де! Че теб от работа ли те е страх?! Две деца почти сама отгледа, всеки ден в оная лудница по осем часа опъват нервите ти, заприличаха на въжета за бънджи, пък се плашиш от работа!

          Не се плаша, защото ми е дошло до гуша от тъпотии и бедност и разбирам, че от тази лудница в това лудо царство дето всичко е наопаки няма как да е по-лошо, но все пак...

          - Не че се плаша от работата, ама няма да е престижна. Ако срещна някой принц, нали може да не ме хареса, защото работата ми не е престижна. - вадя аз още по-силен аргумент.

         - Че той, ако мисли, че само хората, дето работят престижна работа са добри, значи не е истински принц. Истинските принцове знаят да ценят истинските неща. Ако не знае, значи е парвеню. На тебе такъв ли ти трябва?

          Мълча и се чудя дълго защо ми е  такъв. Май че наистина не ми трябва.

          - И престани да го усукваш, а най-после избирай, че нямаш време за губене: или престижната си работа в общинската лудница, мижавата си заплата и сивите, скучни дни, месеци и години, или свястна заплата и Лазурния принц!

                Отново водя няколко месеца душевни битки, обстрелвайки отсам и оттам всички "за" и "против".                            

         Накрая започвам с неохота да приготвям куфарите. Освен останалия необходим багаж, слагам в тях книжката на оная мила дама - за кураж, и една малка, стара ракличка, скъп спомен от Кръстницата, с която не се разделям никога, защото Кръстницата казваше, че когато имам нужда, тя ще ми помогне. След няколко дни с готови куфари, полуготовата Пепеляшка т.е. аз, пътувам към далечното царство, откъм шарената страна на оная желязна завеса, за която всички твърдят, че вече уж била паднала. Абе паднала, паднала, ама желязното си е желязно - голямо треперене и стъпване на пръсти падна докато мина през тази уж паднала желязна завеса, която в онова време още не беше съвсем вдигната. И за да е приказката истинска, се озовавам в едно от най-старите, най-красиви и най-весели царства на земята. Крепостите, замъците и дворците вековни, но хората си живеят в тях от времето, когато са ги построили, та до днес. А за да е приказката съвсем истинска, ето ти я и Мащехата - времето минало, едвам влачи чехлите. Е, ама то и за мене е минало, и аз не съм Пепеляшка първа младост.           

          Преди да се втурна по балове, хващам метлата, легените и тенджерите, както си знам открай време и както прави почти всяка Пепеляшка на земята за своя Лазурен принц. Е, има и изключения, но то е защото някои принцове са не само лазурни, ами и златни. Обаче без престижната ми работа в лудницата това си е направо една нежна песен. Половин година си почивам от оная лудница работейки в кротък, блажен унес тази мижава работа. Като си починах, както винаги става с отпочиналите хора, ме натисна скуката и Самотния замък на Мащехата ми стана тесен. Тогава се сетих за оня чуждоземен Лазурен принц дето се мержелееше в бъдещето. Почнах да се оглеждам за принцове, а тук такива колкото щеш. При това истински - живеят в своите стари и нови  красиви и богати дворци. Пък като ти запеят за любов, дори без да знаеш думите, започваш като Барда да се питаш "къде са моите 17 години и моя черен пистолет" и ти се иска да ти е подръка, че да го опреш в слепоочието си, че да дръпнеш спусъка...Защото и 17-те, и 27-те, и 37-те са минали и заминали, но никой не е пял така за теб. Няма ги нито пистолета, нито годините, затова да запрятам ръкави и да го намирам този Лазурен принц, че ще отминат и другите.

           (Това надолу е художествена измислица, не му вярвай, не съм срещала нито един.)

           Нали съм все още хубавичка - забелязват ме принцовете. Разбира се, тези които са на подходяща възраст. Само че, ето ти изненада: само хубост не стигааа. Не че на някои принцове не им стига една усмихваща се статуя на красивото безмълвие, но на мен не ми стигат само двореца и черупката на принца. Искам да се влюбя в него, а за това трябва да видя душата му. Ама как да я видя? Повдигам се на пръсти и надничам в очите му - не става. Трябват думи. И не че те не са приказливи, напротив - това са най-приказливите принцове на света. Слушам, слушам, кимам с глава, по някое време усещам, че потока от думи става река, после море, което ме залива отвсякъде и като нищо ще се удавя. Казвам "Съжалявам, трябва да тръгвам" - толкова поне вече съм научила на неговия език - и се разделям с поредната си лазурна надежда. Защото искам този принц да погали душата ми. Ама как да стане това, като неговите думи не влизат през ушите ми? Нали трябва първо да науча езика му. Абе, уча го, но един език така бързо ли се учи, пък аз нямам много време, защото то ме гони по петите. Току виж, когато го срещна моя Лазурен принц няма да мога нито да го видя, нито да го чуя. Някак си не ми харесва идеята  някои да ми крещи с пълен глас в ухото "Обичам тееее", а аз да викам "Какви овчици, беее?", а когато се засилим с треперещи крака един срещу друг да се прегърнем и целунем, да се разминем, защото не сме се видели.

          Трябва час по-скоро да отида на бал, където принцовете говорят свестен език и чакат с нетърпение своите Пепеляшки. Но след всичкия ми натрупан опит с принцове досега, вече знам, че без вълшебства и магии, начинанието не може да излезе на добър край. Затова започвам да плача, за да дойде Кръстницата. Не идва. Ох, забравих! Кръстницата я няма вече. Гръмнаха я. Момчетата от НСВОП. Без да искат. Вместо да гръмнат Кръстника, гръмнаха Кръстницата. Ама не ония момчета от НСБОП, а тези от НСВОП - Националната Служба за Връзки на Обществото с Политиците. Пътеките на Кръстника и на момчетата от НСВОП се пресичат често, защото и той и те търсят едно съкровище в червено ковчеже. На Кръстника му трябва за "dolce vita", на момчетата от НСВОП - за да го върнат на политиците, а на тях пък - за по-тесни връзки с обществото. С две думи - пак за същото. Защото, когато политиците се свързват с обществото, винаги се завихря весел купон, на който се раздават обещания увити в розов захарен памук и кебапчета и това прави за определени минути живота на обществото сладък, а на политиците още по-сладък - за по-дълго време.

         Така или иначе, Кръстницата я няма. Викам Неволята - и тя не идва.                       

         Опссс! Чакай - това беше друга приказка. Няма как - трябва да се справям пак сама: трябват каляска, лакеи, бална рокля, стъклени пантофки. Откъде  да ги взема? Тогава се сещам за  ракличката на Кръстницата, която взех със себе си. Когато ми я подари, Кръстницата каза, че е вълшебна, но ще мога да я отворя само "когато му дойде времето", както казваше един истински цар  и  изрека точната вълшебна дума. Опитвала съм няколко пъти, но напразно. Знам, че Кръстницата не ме е излъгала, защото ме обичаше, затова ще опитам пак, може пък да му е дошло времето. Вземам малката невзрачна дървена кутийка, слагам я пред себе си и започвам с думите, които смятам, че могат да свършат работа. Казвам "Абракадабра" - нищо не се случва, казвам "Лазурен принц" - пак нищо не се случва, казвам "Пепеляшка" - същото, "Любов" - същия т.е. никакъв ефект и така, докато изредя всички думи, които биха могли да имат някаква връзка и отношение към моето желание да срещна Лазурния принц, но без никакъв резултат."Жалко", казвам, докато я прибирам в шкафа , където си стои, "В  теб ми беше надеждата". И - о, чудо! Пред невярващите ми очи тя става истинска голяма ракла."Надежда" - името на майка ми, надеждата, която крепи хората, надеждата, която умира последна, надеждата, с която предприемам това приказно приключение - значи това е вълшебната дума! Досещам се защо Кръстницата е избрала точно нея и какво е искала да ми каже. Обещавам й, че ще се опитам никога да не я изоставя. Дано и тя да не ме изостави, което е по-важно!

         Отварям старата ракла и от нея първи изскачат плъховете. Като че ли те са най-важните в цялата история. Котаракът ги погва, после те погват него. Надничам вътре. А, ето я балната рокля - малко смачкана, малко тясна, малко петна. Пера, шия, гладя. Сега дългите златни къдрици. И тях ги няма. Преди 20 години останаха при перукерата. Нищо, ще карам така, аз съм Пепеляшка от 21 век. Следват стъклените пантофки. Ужас! Токчето на едната е счупено. Ами сега? Какво да правя? Вземам чукчето за месо и внимателно отчупвам другото. Готово! Така е със стъклото - крехко е,  чупи се лесно.  Ами какво ще правя в полунощ, когато изчезнат красивите вълшебни дрехи? Ще остана гола! Това е недостатъкът на тези вълшебства - когато им скимне изчезват. Слагам джинсите, якето, маратонките в раницата. Котаракът се е скрил от плъховете под позлатеното легло на Мащехата, а те мигат насреща ми като мишки в трици - няма кои да ги превърне в лакеи. Е, това не го мога. Пък и за какво са ми лакеи, като нямам каляска. В раклата няма каляска. Или Кръстницата е пропуснала да я сложи, или е решила, че ще минем и без нея - все пак, не е необходимо да събираме в точка очите на публиката от 21 век. И така, с вехтичка бална рокля, без къдрици, с ниски стъклени пантофки и раница на гръб, викам такси. Плъховете и те се вмъкват вътре, не се отказват да си изпълняват задълженията на лакеи. Настаняват се до шофьора. Той запазва самообладание - какво ли не е виждал. Очаква адреса. Адреса! Какъв е адреса на този шибан бал? Какъв е адреса на двореца, където принцовете чакат своите Пепеляшки? Аз го знам. Вие - също. Всички вече сме тук. Балът е започнал.

         Внимавайте принцове! Когато удари полунощ, някои Пепеляшки ще станат пепелянки, други ще останат голи, а това не винаги е много приятна гледка.

          Внимавайте Пепеляшки! Някои принцове са стъклени и лесно се чупят, други пък не са истински принцове, а парвенюта-сноби.

          А аз имам своята раница и ако тук не намеря своя Лазурен принц - светът е малък, ще го търся до дупка. И ще го намеря, дори косите му да са побелели.

          Обаче той трябва да знае, че аз съм една омагьосана Пепеляшка. Когато шарените ветрове счупиха Първия принц и той се удави в чашата, Кръстницата, за мое добро, ме омагьоса: когато срещна някой принц, трябва да му разкажа 101 приказки, за да разбера дали той е точния принц. Добре, че не беше добре с аритметиката, горката, и изпусна една нула, иначе докато му разкажа 1001 приказки, той като нищо ще си намери друга Пепеляшка. Но иначе не беше глупава. "Един сбъркан принц - един сбъркан живот" - така казваше. Сега, като я няма Кръстницата да развали магията, без 101 приказки няма как да минем. А освен това съм затворена с Мащехата в този самотен замък, в това далечно царство и само когато успея тайно да се измъкна, за да отида на бал, мога да срещна някой принц и да му разказвам приказки.

          Абе, голяма бъркотия. Трябва да е много специален принц, за да успее да разбере нещо и да види какво съкровище има скрито в мен.

          Това със съкровището е друга история. Веднъж момчетата от НСВОП дойдоха у Кръстника да търсят някакъв много скъп брилянт, защото бил изчезнал. Кръстницата - беше преди да я гръмнат - точно правеше кафето. Ние си пием кафето, те си търсят. Изпих си кафето и гледам: нещо блести на дъното на чашата. Не съм глупава, глътнах го, за да спася Кръстника. После той се запречи в мен /не Кръстника, а камъка/ и не можа да излезе. Затова сега в гърдите ми има едно цяло съкровище. Ох, това не трябваше да го казвам, защото току-виж някой ме разпорил, за да го извади.

          Освен това, сега трябва да прекъсна приказката, защото е време да приготвям вечерята на Мащехата. Тя вече не е много зла мащеха, защото един магьосник се набъркал в компютъра й и изтрил почти всичките й файлове. Само че аз съм омагьосана да се грижа за нея и само един Бог знае докога.

ПОУКАТА:

Не можете да изоставите надеждата, докато тя не ви изостави.

                                                                                ІІ-ІІІ   2006г.

                                                                                  (следва)