Другата рокля на Пепеляшка

и балът в Замъка с Трите Кули

          Който си мисли, че един вълк и един човекоядец могат да ме откажат да търся Лазурния принц, значи още не ме познава. Само че пред мен отново стои същия проблем: балната рокля. Защото първата красива, паяшка рокля остана по трънките в гората, в оная злополучна нощ, в която без малко не се разделих с живота си и в която Човекоядеца се раздели с неговия, благодарение на грешката на момчетата от НСВОП. Отварям скришом гардероба на Мащехата. "Все ще приспособя нещо" - мисля си. Но не, невъзможно! Всичките рокли, които висят там са едни такива безнадеждно сивички, невзрачни, а аз вече знам, че за да ме оцени Лазурния принц, трябва първо да ме забележи, нали. С тези тук мога да бъда погребана, за друго не стават. Лошо! Просто не се сещам как да изляза от тази безизходица. Заради една рокля като нищо ще взема да изпусна следващия бал. Омърлушвам се.

          Тези дни Пучи също се е затворил в себе си. Необичайно за него не ме врънка, не тича, не дебне Мащехата, за да я издраска. Само дреме като уморен старец по креслата. Дните минават без да се случват никакви чудеса. Сякаш всички приказки изведнъж се изпокриха някъде. И всичко заради една рокля!

          - На тебе пък какво ти е? - питам дремещия Пучи, след като няма с кого да разменя една приказка, защото и Готвачката на царството минава много набързо, колкото да ми каже тичешком новите рецепти за манджи и изобщо няма време да спре да поговорим, защото има много работа около оня влак, дето го кара понякога. Изслушвам и клюките за принцесите и принцовете от Клюкаря на царството, но и той бърза, за да ги разнесе на колкото може повече хора. Слушам ги от немай къде, но не обичам клюките, защото от тях моя живот не става по-интересен.

          - Нищо, скучно ми е. - отговаря след време Пучи без да отваря очи.

          Виж, това вече е сериозно. Много сме я загазили, щом и на него му е скучно. Чудя се как мога да разнообразя котешкото му ежедневие, че да не се разболее от скука, от което се плаша  щом и апетитът му се губи. Не мога да оставя приятел в беда - не съм забравила геройството му, когато бях пред лицето на смъртта в ръцете на Човекоядеца. Какво може да се направи за една скучаеща котка? Кълбетата! Сигурна съм, че Мащехата вече ги е забравила, а няма котка на света, която да не обича да играе с кълбо. Отварям шкафа, където са прибрани, за да взема едно. Червеното ми напомня красивата рокля, която облякох един-единствен път с толкова надежда. Вземам го и се усмихвам тъжно. Подхвърлям го към моя космат, скучаещ приятел, а той подскача, хваща го още във въздуха и започва един невероятно весел котешки танц с кълбо. Гледам го и детето в мен се радва и танцува заедно с него, но жената в мен продължава да тъгува за роклята и за следващия бал, на който вероятно отново няма да мога да отида.

          След няколко часа кълбото вече е омръзнало на Пучи и той отново е същия скучаещ котарак какъвто беше, а кълбото не се вижда.

- Къде е кълбото? - питам, за да го прибера.

- Скрих си го за друг път.

          Не го питам повече. Вероятно го е набутал в някой скришен ъгъл, където само той може да го намери, пък и вероятно така и така няма кой да го търси. Дните минават, а аз ставам все по-тъжна, защото главата ми не може да измисли нищо и проблемът с роклята все така стои пред мен. За радост поне Пучи е успял да прогони скуката и е в обичайното си бодро настроение и отново влачи ботушите ми, които беше изоставил в скучния си период. 

- Ела с мен на тавана.

- Кажи ми защо.

- Ще видиш.

- Не искам.

- Ще съжаляваш.

      Чудя се какво ли е измислила котешката му глава, обаче последното развлечение от което имам нужда сега е да се катеря по таваните на стари замъци. Но как ли е разбрал за детската ми слабост?

          На другия ден се повтаря същият диалог.

- Ела с мен на тавана.

- Кажи ми защо.

- Ще видиш.

- Не искам.

- Ще съжаляваш.

          И така - още няколко дни. Най-после решавам да отстъпя, омаломощена от упоритостта му и защото разбирам, че той няма да се откаже, докато не се кача на този таван. А може пък да е намерил нещо интересно, защото на тавана на един стар замък винаги могат да се намерят интересни неща. Когато изкачваме стълбите и стъпваме на тавана, виждам, че нещо червено свети в полумрака. "Като светофар"- спомням си думите на вълка от онази злополучна нощ. И изведнъж в главата ми светва, защото виждам между старите паяжини да виси моята червена, невероятна рокля. Не може да бъде!

          - Може, може, може...- припява хор от тънки паяшки гласчета.

          Отпускам се обезсилена от изненада върху едно прашно старо кресло. Моите малки, мили приятели! От очите ми се стичат сълзи... Как да им благодаря?

- Сега пък защо плачеш? - пита Пучи, застанал насреща ми с разширени докрай големи, черни зеници.

-   От радост.

- И от радост ли се плаче? Не мога да ви разбера вас, хората!

          Вземам роклята и слизаме долу. Напълвам паничката му с крокантини  без въздишка. Радост за радост. Докато той с бързината на умирающ от глад помита крокантините, посягам и погалвам пухкавото му гръбче. Той е толкова зает с храненето си, че дори не забелязва моята плаха проява на нежност и благодарност.

          И така, роклята вече не е проблем, но има друг - как да разбера кога и къде ще бъде следващият бал. Дните се нижат един след друг. Както винаги всеки ден в замъка наминават Гл. готвачка и Клюкарят на царството. И синът на Мащехата - също, за да даде целувка и да дръпне ушите на мама-бамбина, както и да й изпее една приспивна песен по никое време, а също и за да донесе провизии. Един ден, в един от вестниците, които той носи, нещо привлича вниманието ми. О, Фортуна! Благодаря ти! Следващият бал ще бъде в Замъка с Трите Кули след една седмица. Ура! Ура! Ура! Чувствам, че на раменете ми порастват криле, а в главата ми свирят фанфари. С Пучи танцуваме буйно танца на радостта тайно от Мащехата в моята стая.

          Дните минават в очакване и сладки мечти за срещата с Лазурния принц. Най-после дългоочаквания ден идва. Устатия се е настанил в креслото още от привечер. Всичко отново се повтаря - часовниците, бутилката вино за мащехата, роклята, бижутата с фалшиви рубини, раницата слагам на гърба на Пучи т.е. Котарака с чизми.

          Този път викам такси, защото замъкът не е забутан в горите и до него води широк, хубав път. Плъховете отново се настаняват до шофьора, а Котарака - до мен. Шофьорът вече не се впечатлява от необичайния ми антураж.

- Отиваме в Замъка с трите кули. - казвам на шофьора.

- На бал ли сте тръгнали? - пита той, явно осведомен за събитието.

          Кимвам.

          Когато пристигаме, балът вече е започнал. Влизам в огромната зала, пълна с безброй танцуващи принцове и Пепеляшки. Този път много погледи се отправят към мен. Знаех си, че червеното винаги се забелязва. Да, ама се оказа, че има и недостатък - червено е. Затова към мен веднага се устремява Червеният принц. И той като мен - целият в червено, само че по други причини. Червен до костите на мозъка си, защото знам, че мозъка  му е закостенял и почти съм сигурна, че и боксерките му са червени, освен ако не са жълти. И така, той веднага ме забелязва и се устремява към мен. Те, червените принцове така са свикнали - винаги да бъдат първи и всичко най-хубаво да е за тях. Или ме е харесал, или пък си мисли, че защото съм в червено и моят мозък е закостенял и ще намери сродна душа. Ама греши, защото аз избрах червения цвят по други причини. Вече предчувствам, че и този бал ще се провали, защото след малко ще се сблъска моята червена рокля с неговата червена душа и ще светне огън. В този миг, докато напрегнато се питам как мога да се скрия в тълпата като съм толкова забележима, виждам, че една тъмна топка косми връхлита и се преплита в краката на Червения принц, а той пада на земята. Изправя се и сконфузено тръгва в обратна посока. Виждам, че накуцва. Е, поне за този бал проблемът е решен. С навехнат крак не се танцува, нали. "Обичам те, Пучи, приятелю мой!" мисля си и пращам отдалече една въздушна целувка на косматия си приятел, който скрит под една дълга и широка фуста плахо наднича с едно око, защото не е сигурен дали правилно е преценил ситуацията.

          След него към мен тръгват принц след принц. Няма как да танцувам с всички едновременно, мога да танцувам само с един, но на другите обещавам следващите танци. Всичките ми танци до полунощ вече са ангажирани, че за някои даже и не стигат.

          Правя реверанс и започвам да танцувам с оня, който пръв успя да ме покани. Задавам същия банален въпрос, защото когато някой търси Лазурния принц, той трябва да го опознае, а това е най-безобидния въпрос.

- Какво е хобито ти, принце?

- А твоето какво е? - отговаря той на въпроса с въпрос.

- Да чета приказки, но нямам възможност да го правя често, защото

нали знаеш, че Пепеляшките нямат много свободно време.

          Той замлъква и след края на танца учтиво и хладно се покланя и изчезва в тълпата.

          Вторият танц. Задавам същия въпрос.

- Какво е хобито ти, принце?

- Да лекувам хората.

Е, явно това е доста разпространено хоби сред принцовете.

         Без да ме пита, му казвам, че съм Пепеляшка. И той губи интерес и мълчаливо завършваме танца.

          Нямам намерение да лъжа никого, защото знам, че само истински принц може да се влюби в една Пепеляшка - бедна, хубава и добра. Затова не съжалявам и не им се сърдя. Може би самите те не са достатъчно богати и търсят по-богати от тях принцеси. Или може би така са възпитани - да се гнусят от хората с червена кръв. Като че ли тяхната е синя. Толкова по-добре тогава, защото аз не съм на тяхното ниво, но и те не са на моето.  Давам си сметка, че търся твърде рядко срещано явление, но нали такива са истинските принцове - богати и отвън, и отвътре. Трудна задача, затова трябва да танцувам, да танцувам, да танцувам - много танци, на много балове. Но аз затова съм тук.

          Следващият танц е с един много млад принц, който беше много мил, учтив и настоятелен и не можах да му откажа, защото щях да го нараня, а аз гледам да не наранявам хората, когато те не са ме наранили.

- Защо ме покани? Нали виждаш, че май с майка ти сме тръгнали по балове по едно и също време още преди ти да се родиш.

- Защото си хубава, принцесо.

- Не съм принцеса, Пепеляшка съм.

          Чак ме настъпва от неочаквания удар. Когато танцът свършва - прави учтив и хладен реверанс, и му виждам гърба. Красив. Милият беден принц! Не мога да му помогна, но му пожелавам да намери богатата принцеса, която търси. И дано да е млада, за да бъдат истински щастливи, защото не бива да се заменя един млад живот за едно старо богатство.

          След още няколко танца, които завършват с хладен реверанс, е ред на един принц с бяла хризантема в бутониерата. Тази хризантема докосва сърцето ми. Казвам му, че съм Пепеляшка, а не богата принцеса.

- Познавам такива момичета и ги уважавам, заради труда и достойнството им.  - отговаря ми той с много тъга в гласа.

          Напомня ми за един друг принц, когото срещнах след Първия. Той успя да види брилянта дето е в мен, но също се оказа много крехък. Пък и много млад. Разделихме се за доброто и на двама ни. Болеше, но постепенно раната зарасна и сега само си спомням за него понякога с тъга. Сега също се натъжавам.

- Извини ме, но няма смисъл да си губя времето с теб. - казвам грубо и прекъсвам танца.

- Какво лошо направих? - пита изненадано наранен принцът с хризантемата.

- Не ти, аз съм лоша. Моля да ме извиниш.

          Той се отдалечава, неразбиращ поведението ми. Нараних го, но по-добре сега, отколкото по-късно, защото тогава ще боли повече. Не би било честно да остана с него, защото винаги ще ми напомня за друг.

         Нямам никакво настроение, но имам ангажименти и трябва да танцувам, за да не нараня още хора. Към мен се приближава следващия, на когото съм обещала танц.

- Здравей, принце.

- Здравей.

Ако не задам обичайния си въпрос, разговорът май ще умре, затова питам:

- Какво е твоето хоби, принце?

Отговаря с удоволствие:

- От всичко по малко - поезия, рисуване, музика...

          "Надарени хора са това принцовете" - мисля си. Е, нормално, то е в гените им, защото те, аристократите, са така - като им било скучно и нямали  какво друго да правят, развивали дарбите си, после ги предавали на децата си, а после се пръква някой наследник като този тук - всестранно надарен. Но за мен това е интересно. И аз, нали пописвам понякога, казвам срамежливо няколко строфи. Той мълчи неразгадаемо и дълго, после казва:

- Организирам купони в моя замък всяка трета неделя от месеца.

Чувствай се поканена. Ако дойдеш, ще срещнеш интересни хора, ще видиш някои мои картини, ще послушаш хубава музика, може би ще ти прочета мои стихове. Вероятно ще ти бъде интересно.

Направо ме уцели, където трябва.

- И къде е твоят замък?

- В доста далечно царство, в един тъмен континент.

- Как си попаднал и какво правиш в този континент?

          След този въпрос без отговор, замлъкваме и двамата. Той - по неизвестни на мен причини, аз - заради неговото мълчание и отдалечеността на континента, до който няма как да се добера. По тази причина и интересният купон се отдалечава от мен на непреодолимо разстояние. Танцът завършва мълчаливо даже и без реверанс. Принцът май страдаше от излишък на аристократизъм, но тогава защо ме покани на купон ..."Може би заради строфите, които му казах" - решавам наивно аз.

          Следващият принц ми изглежда доста приличен. Дано да не страда от излишен аристократизъм, защото сега не съм в настроение и не знам докога ще ми стигне търпението. Задавам обичайния въпрос:

- Здравей, принце. Какво е твоето хоби.

- Харесва ми да се правя на крал.

"Веселяк! Какви ли ги няма тук." - мисля си.

- Тогава, здравей, кралю. Само, че аз не съм принцеса, а най-обикновена Пепеляшка.

- Знам.         

"Виж ти, вече се е разчуло."

- Кой ти каза? Или може би е написано на челото ми?

- Нещо такова. Нали сам виждам, че бижутата ти са фалшиви.

Никоя истинска принцеса не би ги сложила.        

- Тогава защо танцуваш с мен?

- Защото си хубава и не ме интересуват бижутата ти, а ти.

          Тогава го оглеждам по-внимателно. Червеникава, вече прошарена  брада, сини очи, едър и силен. Костюмът - изискан, елегантен, без нищо излишно и натруфено. Впечатлението, с което оставам след този оглед може да бъде определено с една дума - аристократизъм. От външността му се долавя това рядко излъчване на истински аристократ - ненатрапваща се елегантност, мярка във всичко, липса на демонстрация на положение, богатство, способности или каквото и да било. И това внимателно-покровителствено и весело-бащинско отношение... Дали пък не ме намери Лазурния, вместо аз него?

- Ти защо си тук, красива Пепеляшке?

- Нима не си чел приказката? Пепеляшките ходят на бал, за да срещнат истинския принц.

          Той се разсмива със силен, сърдечен смях. Усмихвам се и аз.

- И ти ли си тук затова? - пита той усмихнат.

- Да. И за да се забавлявам, докато наблюдавам всички останали.

- Тогава да се забавляваме, хубавице. - казва той и ме понася във вихъра на един виенски валс. Завъртаме се и в силните му ръце почти не усещам да докосвам земята, около мен всичко се върти и само в главата си чувам да кънти свободния и като че ли радостен смях на принца. С този принц се чувствам необичайно. Излъчващата се от него сигурност и спокойствие, ме карат да се чувствам крехка, слаба, но защитена. Непознато усещане за една жена, която никога не е била покровителствана и защитена от силен мъжки гръб. Непознато, но приятно. Защото единствено аз знам колко съм уморена да се правя на силна. "Дали пък наистина не е Лазурния?" - задавам си отново същия въпрос.

         Танцът е към края си.

- Искаш ли да вечеряш с мен, малка Пепеляшке?

          Сега пък "малка". Но не е лошо. Съгласявам се, защото искам да му разкажа моята приказка.

- Бих искала, но къде е твоят замък?

- През девет земи в десета.

- Не мога да дойда.

- Защо?

- Защото нямам с какво.

- Не мисли за това. Аз ще изпратя да те вземат от Самотния замък

утре вечер.

          Колко е хубаво някой друг да решава проблемите вместо теб! Усещането ми харесва. Съгласявам се. 

          Следващият танц танцувам без да обръщам внимание с кого, защото мисълта ми е с предишния принц. Все още съм под въздействието на неговото уверено-покровителствено държание, а непознатото усещане за сигурност все още не ме е напуснало. Но успявам да схвана, че моят партньор ми говори нещо, предлага ми да излезем да се поразходим навън. Отказвам под претекст, че имам ангажимент за танците. И това всъщност е самата истина. Танцът свършва, той прави реверанс, обръща се и промърморва  нещо, което със закъснение стига до съзнанието ми, но ме изтръгва бързо от приятните мисли за предишния  принц:

- Ако щеш. На твоята възраст и без друго кръвта ти няма да е достатъчно свежа.

         Моята възраст? Кръвта ми? Какво говори тоя? Да не би да ме яде? И езикът! Защо на румънски? Случайно разбирам малко този език, защото някога родната ми земя е била в това царство. Румънски! Истината блясва в съзнанието ми. Господи! Нима и трансилванския вампир се е домъкнал тук?

          Танцувам танц след танц без да обръщам внимание на принцовете, защото не изпускам от очи онова опасно зомби. Много е блед, сигурно вече има нужда да се насмуче със свежа кръв. По едно време виждам, че излиза с една млада Пепеляшка. Не може да бъде! Хванал е жертва. "Горкото момиче!" Зарязвам принца, с когото танцувам насред танца и хуквам след тях. Когато най-после успявам да се промъкна между танцуващите и да изляза навън, виждам гърба на черна каляска, която нощта бавно поглъща пред очите ми. "Ами сега! Ами сега! Ами сега... Боже! Какво да правя?" Паниката ме обхваща толкова силно, че мозъка ми повтаря тези въпроси като повредена грамофонна плоча и отказва да измисли нещо. 

 - Остави това на мен. Върни се на бала.

- Абе, какъв бал ... - но докато довърша, виждам Пучи да се носи със скоростта на черна пантера след каляската, захвърлил ботушите ми.

            Какво ли може да направи една котка на един кръвожаден вампир?!

          Вътре балът е в разгара си, вихрят се буйни танци, а аз навън снова безпомощна напред-назад  и не мога място да си намеря от тревога. От кого да потърся помощ? Никой няма да ми помогне, защото никой няма да ми повярва. Колко време е минало, докато се лутам в безпомощна тревога, нямам представа, но разбирам, че балът за мен приключи. Затова на едно неосветено място сред храстите в градината свалям трескаво красивата си рокля, набутвам я в раницата и нахлузвам джинсите, якето и маратонките. Че няма кой да ми помогне - няма, ами да вземам аз да тръгвам след тях, пък дано да успея да направя нещо. Тръгвам, но тогава виждам, че по алеята срещу мен се задават моите приятели - един тъмен котарак и два плъха-лакеи.

- Ей! Къде бяхте? Какво се случи? Казвайте по-бързо, защото ще гръмна! Къде е момичето? А вампирът?

- Не бяха много далеч, когато ги настигнах, защото не бързаха за никъде. - започва Пучи. - Сигурно вампирът е мислил да извърши гнусното си дело по пътя. Настигнах ги бързо и успях да скоча в каляската незабелязано. Тези приятели бяха вече там - посочва той плъховете.

- Ами нали сме лакеи, искахме да си припомним младостта, когато придружихме на първия бал първата Пепеляшка, затова се качихме в каляската още преди да тръгне.

"Веднага скачай, това е Дракула, ще те ухапе" - успях да прошепна на момичето. - продължава да разказва Пучи.

"Ще ме ухапе ли? Кога? Ами че аз нали затова съм тук с него." - отговори ми то, заливайки се от смях. Точно тогава кочияшът забеляза тези  двама приятели до себе си, уплаши се, шибна конете, каляската се обърна на завоя, а вампирът и момичето се изтъркаляха в един дол, умирайки си от смях живи и здраво прегърнати. Нищо не можехме да направим за това момиче и се върнахме тук.

          "Това е много странно" - мисля си аз, но в този миг чувам, че някъде камбана бие полунощ. Пучи намира захвърлените ботуши, обува ги и си тръгваме към къщи. И този път след мен не тича никакъв принц.

          Когато се прибираме, веднага напълвам паничката на моя малък космат герой с крокантини. Но странностите за деня явно още не са се свършили, защото виждам нещо невероятно: Пучи и двата плъха се нареждат около нея и безконфликтно хрупат от неговата храна. Какви ли не чудеса могат да се случат на света - даже и Пучи да сподели храната си!

          Устатият все още дреме в креслото в моята стая. Разказвам му какво се случи на бала.

- Никак, ама никак не мога да разбера желанието на това момиче. - казвам, но  той мълчаливо си тръгва както винаги през стената с книга под мишница. Защо ли ми се стори, че лека загадъчно-иронична усмивка се появи на лицето му?

ПОУКИТЕ:

Поуките... Е, от тук нататък ще минем без тях, защото си извадих поука, че хората не обичат поуките.