В търсене на вдъхновение

Беше изминала една година, откакто Явор бе поемал ей така към непознатото. За това време, несъмнено се бяха случили доста интересни неща с още повече повратни моменти. Началото на пътя бе близо, а с всяка секунда сърцето му препускаше все по-силно и по-устремено. Сигурно чак хората на метри от него можеха да доловят ударите му. 
Сега всичко бе колкото познато, толкова и някак приятно изненадващо за него. Планините бяха същите, само дето сега имаха един такъв успокояващо зелен цвят, а не онази бяла, студена нежност от преди. Необятно многото варианти някъде там напред, той преобръщаше в мисли, а те на свой ред преминаваха в живи картини. Надали някога, някой щеше да го разбере, истински да усети всичките причини за това негово пътуване. Е, може би това и не беше чак толкова неочаквано, тъй като дори Явор не можеше да опише всичко онова, което се случваше с него. 
Той погледна към отсрещния прозорец и видя едно особено хълмче. По-скоро само спомен, който му проблесна, бе особен. Той се сети за онова малко студено сърце, нарисувано върху запотения прозорец и какво означаваше то за него, тогава. Замисли се още как страстта му да прави това, което обича, го бе отвеждала до достатъчно странни ситуации, на особено необичайни места. 
И ето, денят на приключенията започна. Той попадна на място, което бе посещавал твърде отдавна, за да помни. Макар и да ръмеше, това не попречи на ентусиазма му да покори всичко наоколо, с помощта единствено на собствени сили. Явор искаше да попие всеки детайл, всяко кътче, всяка малка капка красота, която ръмеше около него. Това, с което той не бе свикнал, бе невероятната топлина на хората, посрещайки го. Там, откъдето той идваше, дори и когато бъдеше безкрайно любезен, му се отвръщаше почти винаги с начумерена физиономия. Тук хората бяха любезни, забавни и с доброта в очите, искряща от тях като бенгалски огън. Беше неизбежно да не му останат хубави спомени. 
И все още той бе далеч от края на своето приключение. Явор дори не подозираше какви приятни изненади го очакваха. Той знаеше, че хубавите неща се случват тогава – когато не ги очакваш, но може би малко или много, тайно се надяваш. Толкова тайно, че аха-аха и ти да не знаеш, че се надяваш. И така... Последваха няколко невероятни срещи, които промениха представите му за случайност, красота и традиции. Разбра, че една усмивка явно може да означава няколко стотин, милиона, хиляди, милиарда неща, така и само едно-единствено – нещо, от което се нуждаеше отдавна. Но не просто усмивката, която слагаше за пред всички и когато се налагаше, а онази вътрешната, която той търси с очи и сърце. Как тя грейва от нищото и как бързо може да изгасне. 
Часовете шеметно се изнизаха и колкото и да му беше неприятно – пътят към дома го зовеше. Този ден по пътя на издирване на вдъхновението определено бе повече от успешен, а равносметката... задоволителна. На сбогуване с това магично място, той не каза „Сбогом”, а „Чао, до нови срещи...”. И пое своя път към вече изчезналия залез.