Тази нощ един инцидент стана причина да си припомня нещо отдавна забравено, нещо от времето преди да се пенсионирам – вкуса на посреднощното ставане.

Припомних си и едно отдавнашно стихотворение, някъде от 1974 година. Заглавието му не си спомних, затова за заглавие ще използвам първия му стих:

В УСТАТА С ЛЕПКАВИЯ ВКУС

В устата с лепкавия вкус

на посреднощно ставане,

отивам аз на работа, когато,

от ресторанти и от барове,

последните младежи се прибират.

Нахални и самоуверени,

вървят те шумно в тихите алеи,

разменят си жаргони и цинизми,

а спрат ли – колективно се целуват.

В началото със тях се разминавах

като с деца,

които не разбират кое е хубаво,

кое е лошо,

и вършат нещо, за което после,

като си спомнят, ще се изчервяват.

Но те започнаха да ме познават –

часовниците си по мен сверяват

и ме изпращат с думата “бачкатор”.

И някак си започват да ме дразнят.

Не им завиждам, че се забавляват,

и може би за себе си са прави,

че моя светоглед не одобряват.

Но знам,

а Ленин също го е казал,

че ако трябва нещо да се брани,

то тези лумпени ще се окажат

от другата страна на барикадата.

А какъв е бил моят светоглед тогава? И аз, и повечето хора в България смятахме, че смисълът на живота е в обществено-полезния труд за благото на обществото. В честното и безкористно служене на Родината.

Същевременно се раждаше и бързо се разпространяваше и един друг светоглед. Определил съм го в друго тогавашно стихотворение -  “Забава”, което обаче цялото не можах да си го спомня:

“Младежите в салона се въртят,

под музика отсечена и дива.

Те мислят, че животът е компот,

и всеки гледа да докопа слива!”