Ваканция на Тасос

Топъл въздух нахлуваше в стаята на хотела, раздвижваше леко пердетата и донасяше мирис на море. Антон обичаше това ухание, смесица от водорасли, сол, морска пияна и  разложение смесени в едно. Затова и редовно предприемаше кратки екскурзий край морето, когато можеше да се откъсне от работата си, което бе по-често напоследък - през два-три месеца. Остров Тасос беше една от любимите му ваканционни дестинаций. От двайсет години живееше в Германия, бе добре финансово подсигурен и можеше да си позволи да иде на по-чести и скъпи екскурзии. 

Сега бе на остров Тасос. Седеше на плетен стол до прозореца, който гледаше към морето и вдишваше от морския въздух. Би трябвало да се чувства прекрасно. За съжаление не беше така. Усещаше сякаш нещо липсваше. Замисли се за причината за подтиснатото си настроение. Ето, беше на това райско място, можеше да избере който си поиска плаж и да се изкъпе в прекрасното, чисто море, можеше да се качи в колата и да отиде някъде из острова и да види нещо, което не беше виждал преди. Проблемът беше, че където отидеше и каквото и да правеше, лошото му настроение го следваше като буреносен облак. Дали бе у дома си в Германия или тук - на Тасос, все бе същото. 

Беше горещо, но това можеше да се очаква. Дори и само по гащета, влажният, топъл въздух го караше да се поти обилно. Бе началото на лятото и нямаше нищо изненадващо в топлината и влагата, но само след три дни на острова му се струваше, че горещината в прекалено силна и го мъчеше. Сруваше му се, че нищо не е както си го спомняше отпреди. Дразнеше се от гърците с техия силен акцент, с които понякога не можеше да се разбере на английски. Туристите в хотела, в който бе отседнал - повечето от тях чужденци, също му лазеха по нервите. Бяха прекалено шумни, вдигаха врява и сякаш нарочно говореха на висок глас, за да покажат, че не са оттук и имат средства, пари да харчат. Такава долнопробна пошлост и надуване му влизаха под кожата. Не можеха ли да си говорят “опитомено” на техните си езици и да си карат ваканцията тихо и спокойно и да не пречат да другите - него включително, да си карат своята?

Антон въздъхна и обърса гърдите си с хавлия. Погледна се в огледалото на стената - започваше да придобива тялото на мъж на средна възраст, който не се поддържа - увиснали, закърнели мускули и добро оформено коремче. “На кой пък му пука?” - запита се той наум. Не и на него. 

Върна се при прозореца. Беше обяд и някои от гостите на хотела обядваха в ресторанта разположен на тераса няколко етажа под стаята му. Загледа се в жена, която беше седнала сама на маса в края на терасата под голям чадър, който ѝ правеше сянка от жаркото слънце. Нещо го привлече към нея. Имаше хубаво тяло, което си личеше дори от разстоянието, от което я наблюдаваше; беше облечена със бански, подобни на шорти и прилепнала по тялото ѝ тениска, която откриваше много и все пак оставяше достатъчно храна за въобръжението. Кестенява коса. От прозореца си Антон не можеше да види много от лицето ѝ. Беше отдалече, пък и тя носеше големи слънчеви очила. Нещо в движенията, във фигурата ѝ му се струваше привлекателно.Той си помисли, дали пък да не да слезе до ресторанта и да я разгледа по-отблизо, за да разбере какво бе е това в нея, което го бе привлякло така. И без това беше гладен. Можеше да хапне и да позяпа жената отблизо.

Антон бързо се облече с къси гащета и широка фланелка, която донякъде скриваше коремчето му и излезе от хотелската стая. Слезе по стътлбите и се насочи към терасата. На открито силното слънце го заслепи за момент. Леко дезориентиран той се насочи към една свободна маса, разположена до тази, на която жената бе седнала, облегна се на стола и се загледа в съседката си. Лицето ѝ беше хубаво - високи скули и тръпчинки по бузите. Някъде началото на теийсетте - помисли си Антон. Той бързо си поръча узо, салата и шишчета, и се загледа в морето, но очите му често се връщаха към жената на масата до него. Тя усети погледа му и на свой ред го черните очила се насочиха към него. Антон почувства сякаш тя бе повдигнала вежди, все едно искаше да каже:  “Малко сте нахален, господине, да ме оглеждате така, не мислите ли?” 

Той се усмихна и надигна чашата си за поздрав.

Жената се усмихна и му кимна в оговор. Антон използва поздрава за повод да се самопокани на масата до нея. Изправи се с узото в ръка и се приближи до нея, като се опитваше да не разлее питието си.

- Може ли да седна при Вас? - попита той на английски. Жената се усмихна, направи жест с ръка и му отвърна - Моля.

Антон седна на стола до нея и се загледа в морето, сякаш го виждаше за първи път през деня. 

- Каква гледка само! - Жената проследи погледа му. 

- Хубаво е, да. Харесва ми Тасос. Заради морето. 

Антон ѝ протегна ръка.

- Казвам се Антон. Българин.

- А, сънародник - премина на български събеседничката му и пое протегната му ръка. - Илияна.

След това свали очилата си и му се усмихна. “Красиви тъмно-кафяви очи” - каза си Антон - “и лицето ѝ е наистина красиво”. Тъмните кръгове около очите ѝ му направиха впечатление. Не я правеха по-малко красива, просто я правеха да изглежда малко уморена и може би тъжна. 

- Откога сте в хотела? Не съм Ви виждал досега.

- Пристигнахме вчера вечерта.  

“Пристинахме”? - усети намека ѝ Антон.

- Къде е компанията Ви?

- Само съпругът ми е с мен. В морето е някъде. - тя махна в посока към хоризонта отвъд терасата. - Много обича да плува. Каза, че ще стигне до онова островче ей там и ще се върне. Реших да изпия чаша вино, докато го чакам. 

Погледа на Антон се насочи към безименния пръст на дясната ръка, която жената бе отпуснала на скута си. Нямаше халка, но цветът на кожата бе по-светъл, като от наскоро свален пръстен.

- Махнах го, за да не го изубя в пясъка. Не е на късмет да си изгубиш халката - сви рамене Илияна, без да се преструва, че не е забелязала погледът му. - Наблюдателен сте.

- Извинете. Професионално изкривяване, така да се каже. От много години съм счетоводител. Окото ми е тренирано да забелязва несъотстветствия. За жалост понякога отношението към финансовите отчети се пренасят в общуването ми с хората. - той направи пауза - Всъщност сега поне водя счетоводство в собствената си компания. Това може би ме прави още по-наблюдателен.

- “Собствената ми компания?” 

- Е, да. Работих като счетоводител дълги години. Наскоро си купих строителна компания. Не ме разбирайте накриво - нищо не разбирам от стройтелство, но разбирам от цифри. Компанията, която си купих е малка, но печеливша. Работя с много източно европейци - познавам им менталитета, така да се кажа. Работим в Германия. Там прекарах голяма част от живота си. 

- Не е ли голяма промяна - от счетоводител към стройтелен предприемач? - засмя се Илияна. Антон усети, че се опитва да я впечатли и може би донякъде успяваше. Усещаше го по погледа и езикът на тялото ѝ. Беше извърнала лице и се бе наклонила леко към него.  Е, какво пък, нямаше нищо лошо да пофлиртува невинно, без задни помисли.

- Понякога човек иска промяна. Поне с мен така се получи. Харесва ми да съм господар сам на себе си… а понякога и господар за хората, които работят за мен. Криза на средната възраст, може би, не знам. - Антон направи пауза и се замисли - Съжалявам, сигурно ви дотягам. Също така не съм господар на никого. И не се опитвам да ставам. Просто понякога обичам да се изказвам поетично.

Наблюдателният Антон усети, че Илияна трепна. Явно нещо, което бе казал бе ударило струна в нея.

- Трябва да сте внимателен с такива изказвания. Може де минете за арогантен.

- Наистина не съм - каза Антон леко сконфузено.

- Ще видим. Все пак, това че обичате да се изказвате поетично ви спасява. 

- Нима обичате поезията?

- Да. Навремето четях и писах, напоследък повече четя. Знаете, ежедневието понякога ни откъсва от нещата, които обичаме. - усмихна се Илияна.

Антон се облегна назад и се загледа в морето. Драматичната му пауза бе прекъсната от мъж, който се качи на терасата откъм плажа. Бе висок и добре сложен, към трийсетте. На лицето му се изписа изненада, когато погледна към масата на Антон и Илияна. Приближи се до тях и се стовари на свободен стол, който гледаше към Антон. Беше задъхан.

- Къде изчезна - попита го Илияна.

- Трябваше да си почина малко на островчето преди да плувам наобратно. Къде изчезна ти? 

- Писна ми да те чакам и дойдох да изпия чаша вино. Това е Антон. Сънародник. - направи  жест с ръка, Илияна - Той бе така добър да ми прави компания докато ти ме изостави сама на плажа. Новодошлият мъж се наведе през масата и протегна ръка - Кавам се Георги. - Здрависаха се.  

- Добър плувец сте. И в добра форма - констатира Антон - щом сте успели да стигнете чак до островчето…

Георги го огледа на свой ред.

- Благодаря. Отдавна пллувам редовно. Обичате ли да плувате?

- Само на плиткото - поклати Антон глава с усмивка. Тримата замълчаха.

- Какво работите? - наруши тишината Георги, сякаш чувстваше неудобство от настъпилата тишина.

- Мениджър на стройтелна компания е. Неговата собствена. В Германия. - отбеляза Илияна, преди Антон да има време да отговори. - Георги е инженер в пътното стройтелство, аз съм финансов консултант.

- Хубави професии. - отбеляза Антон леко сконфузено. Не му обягна, че Илияна бе прекалено раздразнена от съпруга си. Доста повече отколкото една плуване можеше да оправдае.

- Е, ето го и моят обяд се задава - каза той -  Ще бъдете ли така добри да ми правите компания?

- Благодарим. Ще обядваме на едно място в града. Този ресторант е безбожно скъп. Да тръгваме. - каза Георги, стана и протегна ръка на съпругата си. Илияна го погледна с израз на досада, после към чашата в ръката си, която бе наполовина пълна. Все пак накрая пое ръката на мъжа си, изправи се, надигна чашата и гаврътна виното.

- Хубаво вино. С удоволствие бих му се насладила, но знаете, трябва да вървим. - каза тя някак насмешливо и тръгна с Георги към хотела. Антон ги проследи с поглед, който се наслаждаваше на походката ѝ, на всяко нейно движение. Преди да влязат през вратата Илияна се обърна. Улови погледа му, усмихна се и му махна с ръка. Антон се обърна към морето. Взря се в хоризонта, където лазурено-синьята вода се сливаше със по-светло синьото небе, и човек не знаеше къде едното свършва и другото свършва. По морето тук и там се виждаха малки корабчета и платноходки, а на небето имаше малко бяло облаче. Беше прекрасен хоризонт и Антон се зачуди защо за първи път виждаше всички тези детайли и чувстваше сякаш ваканцията му бе започнала току-що. 

Огледа се наоколо. На терасата имаше малко хора. На съседна до неговата маса седеше възрастен човек - към средата на шейсетте и го наблюдаваше. Антон вдигна чашата си за поздрав и непознатият го използва, за да стане от масата си и да се приближи към Антон.

- Чух българска реч и не можеше да не се заслушам. Приятно ми е. Казвам се Борис.

Антон прие протегнатата ръка и се представи:

- Антон. Нима през цялото време сте били на масата до нас? 

- Не. Сега дойдох. Обичам да сърбам чай, когато е така горещо. Усещането да пиеш гореща течност в горещ ден е много приятно - поне за мен. Бихте се учудили как въздейства на организма - охлажда те.

Антон замълча и огледа внимателно събеседника си. Той беше спаружено старче с живи сини очи и надвиснали над тях гъсти, посивели вежди, които имаха нужда от подстригване. Нещо в лицето на старчето напомняше на Антон за Попай Моряка. Може би беше моряшката фланелка на бели и сини райета. Не, Попай не носеше такава фланелка, по-скоро бе лицето. Беззъбата уста придаваше определен образ на старчето, толкова привичен за всички беззъби хора - устните бяха плътно затворени, допирайки се една-друга в една линия, завършваща с тръпчинки в ъглите на устата.

- Аз съм на Узо. - каза след огледа си Антон, след като реши, че прекалено дълго бе проточил мълчанието и не искаше да се държи неприятелски. Старчето се усмихна. Той, впрочем бе издържал на огледа с усмивка и не изглеждаше ни най-малкото притеснен или разсърден, че са го огледали така подробно.

- От Узото ми се замътва главата…бързо при това. Навремето пиех мастика - същата работа. Не си падам по анасонвите питиета. Да си кажа обичам най-много да си пия чая. Така си запазвам и вкуса и ума. - двамата пак замълчаха. Антон се зачуди защо Борис бе седнал при него.

- Обичам да си говоря с българи зад граница. - отговори старчето, някак си отгатнал недоизказания въпрос на Антон. - не знам точно защо. Може би това означава да си българин - да искаш да си около тях. Ние сме малко странен народ и гледаме да страним един от друг, когато сме в чужбина. И това не знам защо е. Може би всеки от нас има прекалено голямо его, прекалено българин е за да може да е в компанията на друг такъв. И все пак обичам да си говоря с нашенци. Между впрочем ми хареса и онази млада жена, с която си говорихте. Исках да се включа във вашия  разговор, но не намерих сгоден момент. Не съм психолог, но намирам, че взаимоотношенията ѝ с мъжа с нея - предполагам, нейния съпруг изглеждаха леко обтегнати. Простете ми - наблядателен съм, а освен това имам отличен слух - призна си Борис. Изглеждаше почти като ученик, който си признава, че е преписал на изпита пред учителя си. На Антон му ставаше интересно и забавно в компанията на старчето. Искренността на старчет допринасяше и беше благоразполагащо.

- И аз мисля, че имаше напрежение в отношенията им. Това си е техен проблем. Предполагам, не е наша работа да се месим или дори да го обсъждаме.

- Но защо? Какво по-интересно има от това да се обсъждат кирливите ризи на млада, привлекателна двойка, като тези двамата. Мислите ли, че имат сериозни семейни приблеми?

- Достатъчно сериозни, доколкото можах да подразбера - изпусна се от Антон, след което допълни - но ние наистина не трябва да обсъждаме връзката на непознати за мен и вас хора.

- Прав сте, прав сте. Да си кажа, надявам се нещата между тях да се управят. Аз имам опит с нещастен семеен живот. Четирийсет годиини живях с човек, който не обичах. Разбрах го, когато се разделихме, когато бяхме на шейсет. Луда история, не мислите ли? Покрай децата и ежедневните задачи човек може така да се преспи, че да не усеща колко е нещастен и самотен - да самотен именно, защото е с неподходящия човек.

Анотон погледна старчето до него любопитно. Странни признания от непознат.

- Вие били ли сте женен? - попита Борис.

- Не.

- Деца?

- Не - засмя се Антон - нямам деца.

- Не е толкова рядко срещано, повярвайте ми. Може би е по-добре. Ако не срещнеш правилния човек, може би е по-добре да си сам. Имаше една поговорка - “Когато си се качил на погрешен влак колкото по-рано слезеш, толкова по-добре. Така пътят обратно ще е по-кратък.”

- Сигурно сте прав.

- Е да. Добреее. - проточи стареца - Мисля, че сигурно доста съм ви отегчил, пък и си изпих чая. До нови срещи. - каза старецът, стана и с бързи стъпки се отправи към сградата на хотела. ***

 Късно вечерта Антон се прибра в хотела след като цял следобед скита по улиците на Тасос. Доброто му настроение не го напускаше. Островът с малките си криволичещи улички отново му се струваше интересен. По-късно, в настаналата приятна вечер пътят му го бе отвел в някакъв ведър на вид бар и над питие Антон бе водил увлекателен разговор за красотата на камъни за облицовка с друг турист, англичанин. И двамата много не разбираха от камъни за облицовка, но това не им пречеше да имат дълъг и задушевен разговор. Антон си помисли, че доброто му настроение не се дължеше на питиетата или разговора с англичанина. Чувстваше се добре целия следобед. По-скоро доброто му настроение му бе помогнало да се забавлява така през втората половина на деня. 

В хотелската си стая, Антон седна на леглото. Усещаше се леко уморен след дългата разходка, но не му се заспиваше все още. Реши да изпие едно последно питие преди да си легне и се запъти към бара на терасата под хотелската си стая.

Барът бе леко осветен  и музиката  беше приятна и приглушена, за да не пречи на гостите на хотела. На столовете наоколо имаше трима посетители, единият от който беше Георги, седнал в далечния край. Антон седна в противоположия край на бара и си поръча питие. За негова изненада Георги се самопокани до него.

- Здравей, сънародник! - каза Георги, леко завалено. - Наздраве!

- Наздраве - чукнаха чашите си.

- Какво пиеш? - попита Георги опитвайки се тромаво да завърже разговор.

- Узо.

- Ц-ц-ц. Какъв бълвоч! Аз съм на бърбън. - каза Георги. Вонеше на алкохол.

- По-принцип не пия Узо. Само в Гърция - каза извинително Антон.

- Аха. Когато си в Тасос, прави като тези от Тасос…или някъде другаде беше.

- Рим. Като римляните.

- Какво? - попита учудено Георги.

- Няма значение. Още не спиш?

- Допи ми се. Жена ми спи, иначе щях да си купя бутилка и да си цокам в хотелската стая. По принцип Илияна не обича като пия. - той се наведе към Антон и каза свойски - тя си мисли, че имам проблем с алкохола.

- Аха.

- Трудно нещо са това жените, сънародник. Не може им угоди. “Много пиеш”, “Не изкарваш достатъчно”, “Приятелите ти не са стока”. Все нещо ѝ е чуглаво. “Много плуваш”. Писнало ми е от наставления и от това какво не ѝ харесва. И на мен не ми харесват много неща в нея. - Георги направи пауза и се огледа в барманката - младо красиво момиче, което миеше чашите зад бара. 

- Готина мацка - наруши мълчнието той.

Антон проследи погледът му, но не каза нищо.

- Хей, сладур, още един бърбън - обърна се към Георги към младата жена. Тя му се усмихна му донесе питието.  

 -А ти какво? - продължи Георги - Сам ли си тук? Нямаш ли си жена? Деца?

- Не. Защо?

- Да не си педал?

Антон се засмя:

- Не. По-скоро някак си не се получи с жените, с които излизах. Не знам. Предпочетох да съм сам, отколкото с някой, с който нямаше да съм щастлив. Избрах си така, фокусирах се в някои хобита, които правят живота ми пълен. Обичам да чета, да пътувам в чужбина - понякога сам. Фокусирах се в кариерата си.

- А, да, ти си имаше строителна компания. Как върви това?

- Добре, предполагам. Може би прекалено добре. Не ми отнема достатъчно от времето. Бизнесът горе-долу сам се грижи за себе си. Не съм решил да го развивам прекалено и щом съм на печалба предпочитам да не се заривам в работа. Как да кажа - в края на четиридесетте съм и може би изпитвам криза на средната възраст, какво ли? Търся някакъв отговор, но не знам дори какъв въпрос да задам. Може да се зария до врата в работа, но не виждам как това ще ми помогне. Откъм тази страна на живота мисля съм постигнал толкова, колкото искам. Не ме свърта на на едно място. Може би това място е тук - сложи ръка на сърцето си Антон: - Човекът под тази кожа - доуточни той.

- И какъв искаш да бъдеш? - поклати глава Георги.

- Не знам. Като всеки. Някой друг.

- Хмм. Не съм мислил за това. Просто си живея. Имам работа, жена и покрив над главата. Какво да му мисля повече? Бих искал само повече да ми плащат - бознесът да си върви сам - като при теб. Сигурно тогава бих пътувал повече. Сега работя за някакъв си педал и това ми е еднствената ми почивка от години. То и една почивка… - не довърши мисълта си Георги. Антон не полюбопитства. Усещаше, че събеседникът му сам ще продължи, което той и направо: -  Навремето мислех, че като си намеря подходяща жена и това е всичко. Мислех, че Илияна е подходящата. Може и така да е. Така и не знам, защо нещата с нея нещо не вървят. Дойдохме на Тасос да уточним това-онова, да разберем какви са проблемите, но нищо не можем да уточним. Само се дразним един-друг. Може би и аз искам да съм някой друг - тук вътре- посочи мястото, където бе сърцето му - лкато теб. 

- Опитали ли сте да ходите на терапия?

- Разбира се. Терапевтът ни изпрати тук. Ето, седя си на остров Тасос с бърбън в ръка и ме е яд, че като се прибера в хотелската стая Илияна ще ме помирише и пак ще ме почне. Ако чуеш някой да се кара по-късно да знаеш, че сме ние. Какво бих дал точно сега да не съм женен, да съм на твое място. Да мога да го заговоря това маце и да преспя с него и bye, bye, да си взема чукалата и да отпраша към чужбина, там където си имам собствена компания.

- Ами да се разменим - каза с усмивка Антон - Шегувам се. Сам разбираш, това да си на моето място си има своите предимства, но и някои недостатъци. Знаеш ли, не спя добре. - някак си се изтръгна от гърдите му. Георги го погледна учудено.

- Да, не спя добре. Не знам какво е. Разбирам го твоето положение, без да знам всички подробности, това е ясно. Истината е, че и на мен ми липсва нещо. Може би е любов.

Георги помисли и след малко каза:

- Хубаво нещо е любовта. Не ме разбирай погрешно. Още я обичам - посочи той с неопределен жест към хотела. - Нищо, че постоянно се караме. Обичам по друг начин и родителите си, някои приятели. Да, любовта е важно нещо. Не знам защо не е достатъчна, за да е щастлив човек. Доколкото мога да кажа за Илияна, любовта ми към нея е по-скоро свързана и с голяма доза нещастие. Може би е така и с всеки друг човек, който обичам. Колкото повече обичаш някой човек, толкова повече може да те нарани и го прави дори без да е нарочно.

 - Хрумна ми нещо като каза “човек, който обичам те наранява.” Човешко е да се греши. Да се нараняваме един-другиму, понякога за глупости. Но е важното и да си прощаваме, нали?

- За Христос ли ще ми разправиш сега?

- Както казах - хрумна ми. Все пак хубаво би билко да се обичаме, без страх, че ще ни наранят. Да знаем, че можем да простим.  

- Трудно е това, приятел. Иначе да, би било хубаво. Най-хубавото би била тази част да не се предаваме един друг.

- Какво имаш предвид?

- Предателството е най-трудното да се преглътне. Илияна е умна и никога не съм ѝ изневерявал. Поне не в истинския смисъл на думата. Флиртуване, малки забежки, да. Най-лошото е, че не съм ѝ изневерявал не защото не съм искал, а защото ме е било страх, че ще ме усети. Не знам дали Илияна би ми изневерила. Мисля, че не е, но не знам дали би го направила ако имаше възможност без да я хвана. Ох. Опитвам се да съм добър човек, но малките предателства, малките гадни предателски неща, неискрености и лъжи…Те отравят връзката. Кой ли знае? Човек се познава какъв е, едва когато му дойде подходящият случай. Винаги подържаш някаква персона, някакво лице, докато не ти се отдаде сличай. Така е с мен, а и с всеки друг. Ето - това желание да преспя с това момиче ей там, зад бара, това си е предателство. Дали ще го извърша е друга работа, но те така се събират, подлите мисли, натрупват се една връз друга и накрая човек наистина прави нещо гадно което е повече само от помисъл и съсипва връзката с жена си. Говоря за мойте и нейните предателства. Също съмненията за предателства, за които дори не знам. Така де - човек съди по себе си. Когато ти си гадняр си мислиш, че и жена ти също е такава - да има възможност, би направила нещо гадно.

Георги се беше разчувствал и Антон се надяваше , че пияният мъж до него няма да се разхлипа. Не искаше да става участник в мелодраматична сцена.

- Мисля, това е хубаво нещо. Имам в предвид - хубаво е че разбираш колко лошо нещо е предателството. - доуточни Антон: - Просто…не прави повече неща, които смяташ, че са гадни.

- Лесно е да се каже. Ти си волеви човек. Познава се. Сигурно не си способен на предателство.. Имаш успех в живота. Пробил си в чужда страна. 

- Виж, става късно. Аз ще ходя да си лягам. Посъветвам те да направиш същото. Пийнал си. Не се самоизмъчвай така. Няма смисъл. По-добре размисли за тези неща, за които ми разказа, утре, на трезва глава. 

- Да пийнал съм. Хубаво го каза.

Антон плати сметката си и се стана. Потупа събеседника си по гърба.

- Лека нощ, Георги.

- Лека, приятел. Аз ще си допия сам.

В стаята си Антон се съблече и легна по гръб на леглото си. Съня започна да го поглъща, но се стресна, когато дочу жена, която каза нещо на висок глас  Той тихо стана и отиде до прозореца. В стаята под неговата Илияна и Георги се караха. Илияна извиси глас и мъжът ѝ приглушено и отговоряваше, Антон дочу думите му: “По-тихо, по-тихо” Антон почувства, че е нередно да подслушва и се одръпна прозореца, затвори го и пусна климатика. Полежа известно време, като се опитваше да заспи, но мислите му все се връщаха към Илияна и нейната походка, когато се отдалечаваше по терасата към вратата на хотела докато накрая сънят се спусна върху него.

***

Следващата сутрин Антон слезе късно сутринта на плажа пред хотела. Постла хавлията си на един шезлонг и наджапа в морето. Дори толкова рано водата бе топла. Той влезе докато водата стигаше до гърдите му и се отпусна по гръб. Чувстваше се добре. Поплува, ако малкото махане с ръце и крака можеше да се нарече плуване. След като се поумори излезе на пясъка. Докато се бършеше с хавлията се огледа наоколо. Видя Илияна, която се бе излегнала на един шезлонг и гледаше към морето. В скута си имаше разтворена, обърната надолу книга. Антон се приближи до нея и я поздрави:

- Добро утро! Как сте днес?

Илияна, която сякаш току що го забеляза се усмихна;

- Добро и на Вас. 

- Къде е съпругът Ви?

- Честно казано, не знам - повдигна рамене Илияна. 

- Плува ли някъде?

- Сигурно. Или се разхожда някъде из града. Скарахме се вчера. Той така реагира - като се скараме обича да се шляе наоколо, докато му мине.

 - Надявам се да не Ви е скучно сама.

- Никога не ми е много скучно. Дори, когато съм сама. Пък и ето, Вие сте с мен - добави Илияна с усмивка.

- Така е, ще ми е приятно да Ви правя компания. Познавате ли Тасос?

Илияна поклати глава.

- Не? А, аз го познавам отлично. Наел съм и автомобил. Ще ми бъде приятно ако ме придружите и преоткрием Тасос заедно.

- Защо пък не - сви рамене Илияна. Двамата с Антон се изкачиха по стълбите към терасата на хотела. Разбраха се да се срещнат пред входа на хотела, който гледаше към улицата.

Прекараха чудесен ден заедно. Караха из малките улички на града, после се разходиха в квартал, където самият Антон не си спомняше - или може би така му се стори - сякаш преоткриваше острова с новата си компания. Когато слънцето се издигна високо двамата с Илияна хлътнаха в някакво малко ресторантче и си поръчаха обяд. 

- Приятно е тук - въздъха Илияна - пириятно ми е в компанията ти.

- И на мен твоята. Чувствам се десет години по-млад. Даже може би двайсет! Чувствам се както, когато за първи път отидох в Германия - младеж, пълен с мечти и амбиция. - призна ѝ прямо Антон.

- Нима мечтите и амбицийте са се изличили с годините?

- И аз не знам как се случи. Нещо се пречупи в мен с възрастта. Сутринта ми каза, че не ти е скучно, дори когато си сама. И с мен едно време бе така. Сега откривам, че ми е скучно дори в компанията на приятели. Странно, нали?

- Може би, това че опознаваш - дори и за един ден, нов човек е това, което ти е липсвало. Поне на мен така ми се отразява този ден. Повярвай ми, днес беше много по-интересно от това ако бях сама с книга.  - отговори му Илияна с усмивка. - Хубаво е някой да преоткрие жената в теб. Да се държи кавалерски. Георги ме обича, но все едно с него вече сме си казали всичко интересно. Нимасемейните хора са осъдени да си омръзнат един на друг? Колко жалко би било ако това е така. - каза и се засмя Илияна, после добави замислено - Къде ли е Георги сега? 

- Притесняваш ли се за него?

- Не, той може да се грижи за себе си. Повече се притеснявам за жените, на които ще досажда. Все заглежда чуждите жени с този гладен поглед. - добави тя весело, но върху лицето ѝ пак се върна израз на умора. Може би трябва да се прибираме обратно. - добави тя.

Когато Антон паркираше пред хотела, той се обърна към Илияна:

- Ако не намериш Георги ела на терасата, да погледаме морето. Между впрочем вчера се запознах с едно симпатично старче. Българин при това. Може и той да е там. 

- Интересно. Много българи се събрахме в един хотел в Тасос.

- Така е. 

- Чувствам се малко уморена. Денят беше вълнуващ и пълен с интересни неща. Ще си легна малко. 

- Както решиш. 

Анотон отиде на терасата и с изненада намери Борис, облегнат на маса и загледан в морето. Антон се приближи и с изненада видя, че той четеше Бибилията, както Антон позна по текста разделен на две по страниците.

- Здравейте - поздрави Антон - може ли да се присъединя?

- Моля - посочи с ръка Борис, отбеляза си къде е стигнал и затвори книгата.

- Интересно четиво сте си избрали. 

- Защо? Библията сме я взели от Византия. И тук е било Византия, нали?

- О, разбира се. Просто е трудно четиво. Не знам дали този толкова жизнерадостен пейзаж е в тон със строгия начин на живот, към който призовава четивото. Такава красота предлага много съблазнителни неща, не намирате ли?

- Нима ще си говорим на религиозни теми?

- Вие сте тпози, които чете  Библията - засмя се Антон. 

- Евангелията по-скоро. Да, винаги си ги нося с мен. Опитвам се да проумея живота си чрез това “четиво”. Скоро ме очаква път навярно и искам да се подготвя - ако това е възможно. Знаете ли, че учението на Христос е било пълно скъсване със земните блага. Само така човек може да влезе..е, там, де, дето добрите хора отиват. Цялото му учение е било много радикално. Например разводите. Грях са. Исус е бил против рзавода - човек трябва да намира начин да живее с половинката си. Много мисля за това.

- Имате предвид, че самият Вие сте разведен?

- Приемам го така, както и много други неща написани тук. Всички сме грешници. Все пак, нали за грешниците Исус е бил разпнат? Предполагам, че щеше да ми е по-лесно, ако да бях живял по Негово време, да видя на живо чудесата, които е направил, но ето, кой съм аз - даже Петър се е отказал от Него - три пъти в една нощ.

- Това ми изглежда като че да ви изпълва с много вътрешни противоречия - имам предвид разводът Ви. Защо не се съберете пак с жена си…щом не е праавилно да сте разделени? 

- Истина казвате. Но разводът- е, той е окончателен за мен. Понякога си мисля, че моите душевни терзания донякъде пък могат да изкупят вината ми. Та кой ли би могъл да изпълни всичко, което е завещано в тази книга? Все пак опитвам се да спазвам главните заръки - да обичам Бога и ближния си. Сигурно и тук отвреме-навреме се препъвам. 

- Да си кажа честно аз съм почти атеист. Или може би агностик. 

- Казват, че най-големият успех на дявола е, че е успял да убеди човка, че нито той, нито Господ съществува.

- Добре се е справил, поне що се отнася за мен. Все пак странно ми се струва, че четете Евангелието тук, в това прекрасно място. 

Борис се засмя.

- Разбира се, че вдигам очи. Не съм от тези, които не виждат красотата на света. Охо - ето я и твоята приятелка.

Илияна се приближи към двамата мъже. Беше се облякла в хубава вечерна рокля в сребрист цвят. Беше си сложила и грим, който подхождаше на цвета на роклята.

- Здравейте! - поздрави тя като се проиближи.

- Здравей! -отговори Антон и после се обърна към събеседника си - Това е Борис. Другият българин, за които ти бях казал. 

- О, приятно ми е - каза Илияна и протегна ръка.

- И на мен.

- Мислех, че ще си почиваш?

- И аз така си мислех, но как може да легне човек, когато е на такова прекрасно място? Ще ме придружиш ли на вечеря? Сигурно знаеш някой хубав ресторант наблизо? Вчера с Георги не бяхме на хубаво място за вечеря.

- Той още ли не се е върнал?

- Не. Мисля, че целия ден не се е връщал. Е, надявам се, че си прекарва добре, поне аз така си изкарвам.

- Ще ни придружите ли? - попита Антон стареца до себе си.

- Благодаря Ви. Тук ми е добре засега. - отвърна Борис с усмивка.

Антон и Илияна се отдалечиха по терасата в посока към изхода.

- Странно старче е. - отбеляза Антон, когато ходеха по улицата.

- Защо?

- Дошъл тук, пък е забил очи в Евангелието. Кой го чете това в наши дни?

- Явно някои го четат. Ти чел ли си го?

- Честно казано не. Горе-долу знам главните неща. Навремето баба ми беше много религиозна. Водеше ме често на черква. Палехме свещи, на Задушница ходихме по гробищата, на Коледа ми даваха подаръци…въобще такива работи. Но не съм чел Библията. Мисля, че не съм сам. Много българи са като нас. Уж сме Християни, а май сме повече езичници. Спазваме празници и ритуали, а даже не сме чели на кой Бог се молим. Само откъслечни неща чуваме тук-оттам, това дето поповете ни кажем или което се върти из масовата култура. Може би пък ще прочета Библията, като се върна у дома…А, ето го и ресторанта.

Двамата влязоха в ресторанта. Настаниха ги на маса, разположена на тераса увиснала над морето. Смокинови дървета бяха надвиснали над масите и специфичният аромат на смокиня се носеше по терасата, смесена с мириса на море. 

- Обичам го това място - гледката е прекрасна. -каза Антон. 

Илияна се бе загледала в морето и той с одобрение я оглеждаше. “Има вкус. Хубава рокля е сложила и носи само малко грим. Каква хубава жена, наистина.” На глас каза:

- Храната е прекрасна. Какво ти се пийва?

- Нека е шампанско? Такова хубаво място е. Нека празнуваме.

Антон поръча бутилка от най-хубавото шампанско, което имаше в ресторанта. Двамата с Илияна вдигнаха чаши. Тя се спря за момент.

- За какво да пием? Нека не вдигаме наздравица за хубавото място. Омръзнало ми е от проза.

- Нека тогава е за случайните запознанства и произлелзите от тях добри приятелства.

- За ‘Добрите случайни приятелства”! Харесва ми.

- За “Случайните приятелства”! - Чашите им се чукнаха. Двамата отпиха. Шампанското се разля по вените им и алкохола разля топлина по телата им. 

Поръчаха си морска храна. Антон изпи няколко чаши със шампанско и главата му леко се завъртя. Гледаше жената пред себе си и се чудеше как мъжът ѝ бе толкова глупав да я остави сама. Тя беше интересна; говореха си за книги, филми и политика. Не беше само красавица без съдържание.

По-късно вечерта лек бриз задуха от морето. Антон галантно ѝ предложи лекото си сако. Бяха изпили шампанското и привършили вечерята. Станаха да си вървят. На улицата Илияна го хвана непринудено под ръка, а Антон започна да подсвирква “Сиртаки”, а тя се заливаше от смях. Стигнаха до хотела си и Илияна му върна сакото. 

- Благодаря ти за приятната вечеря. Прекарах чудесно.

- И аз. Е, до утре? Сутринта ще се видим навярно на брега пред хотела?

Илияна кимна и после отиде близко до него и лико го целуна по бузата. После сякаш се изчерви и пак тихо каза:

- Не съм изкарвала така отдавна.

По-късно Антон лежеше на леглото си. Сънят не идваше. Мислите му все бягаха към деня и вечерята, която беше прекарал с Илияна. Различни случки се въртяха като на кинова лента в главата му - какво бе казала тя, какво бе отговорил той. Може ли човек на моята възраст да се влюби за два дена. “Да”, отговори топлината, която се разливаше от сърцето му. Антон докосна бузата си, където Илияна го бе целунала. Какво ли изпитваше тя? И сега какво - да започне да задиря омъжена жена? То не че връзката с мъжа ѝ беше много силна. Явно имаха проблеми. Трябваше ѝ малко побутване в правилната посока, нали?  Не искаше да е гадняр, все пак и да отне. Не е ли човек на първо място отговорен за собственото си щастие? Той можеше само да гадае какви точно са взаймоотношенията между Илияна и Георги, но със сигурност знаеше, че той, Антон беше хлътнал, а и тя все пак го бе целунала. Все нещо изпитваше към него, нали? Дали да преследва, да заздрави нишката помежду им? Тя скоро щеше да се прибере в България. Трябваше да действа скоро. Какво да направи? Но от какво се страхуваше? Ако тя не искаше да е с него, така и иначе щеше да я загуби. За какво само беше това чувство в него, тази съпротива да задиря омъжена жена? Нима бе толкова лошо, когато брака ѝ така или иначе беше пред разпад?

Вихърът от мисли не го напускаше. Най-накрая реши да слезе до бара на терасата пред хотела и да изпие едно узо, с надеждата, че ще успее някак си да успокой мислите си. Облече се и слезе тихо по стълбите на хотела. Бара тихо канеше с приятна музика и деликатно осветление, което оставяше много скрито в полусенки. Антон седна на бара и си поръча. Питието имаше остър вкус, който контрасираше със сладкото шампанско, вкусът, на което все още сякаш усещаше по устните си. Усети как някой го докосна по рамото. Беше Илияна. 

- Не можех да заспя. - каза тя и се усмихна. - И ти ли така?

- И аз.

- Какво те държа буден? - попита тя.

- Ти. - тихо отвърна Антон.

- Странно. Всъщност не чак толкова. И аз си мислех за теб. 

- Какво по-точно? - трепна сърцето му.

- Знаеш - каза тя и ръката ѝ докосна лицето му, спусна се от челото му, надолу по бузата, край устните му и после брадичката му. После тя отпусна ръка и вдигна рамене извинително. - Случва се.

- Какво?

- Това между нас. Не трябва, а се случва. Разхожда ли ти се по пясъка?

Антон кимна, а сърцето блъскаше като лудо в гърдите му.

Когато вървяха по пясъка и вълните обливаха ходилата им той я хвана за ръка. Преплете пръсти с нейните. Тя не се съпротиви. Повървяха малко така и Антон гледаше профилът ѝ и знаеше, че ако бе поискал би могъл да я целуне сега, но все същите противоречия в него, които бошуваха и преди, като че разделяха сърцето му на две. Може би Илияна чувстваше същото, защото тихо каза:

- Не може така да се държим. Омъжена жена съм.

Само малките им пръсти останаха преплетени за кратък миг. Накрая Антон съвсем я пусна. 

- Понякога се чувствам толкова сама. Уж съм омъжена, а се чувствам сама в тоя брак. По-рано ти казах, че бракът става скучен, но не скуката е най-лошото. Това, че се чувстваш сама е най-лошото. Дори, когато съм със съпруга си. Като в ъгъла на стая пълна с хора. Сама с чаша в ръка. С теб не се чувствам сама. Това лошо ли е?

Анто не помисли преди да отговори. 

- Не е лошо. Не е лошо, че не се чувстваш сама с мен. Може би така ще си припомниш как си се чувствала с Георги. - Илияна бързо го погледна, после пак погледна напред.

- Къде ли се скита сега? Дано не се пребие някъде. 

- Хаха. Не вярвам. Изглежда ми като мъж, който може да се грижи за себе си. - после добави - Хайде да се връщаме обратно.

Стигнаха до хотела. Илияна го прегърна и се качи в сатята си, а Антон в своята. Този път заспа веднага.

На следващата сутрин Антон се събуди рано и тръгна към плажа с надеждата да срещне там Илияна. На терасата на маса до перилото беше седнал Борис.

- Здравейте, - поздрави усмихнато възрастният човек - рано пиле, рано пее. 

- Откога само не съм я чувал тази поговорка…Пак ли четете Евангелието.

- Да. Знаете ли, четирите Евангелия са подобни, но и различни. Допълват се.

- Загубена работа - махна с ръка Антон - а какво казва Светият Завет за развода между впрочем.

- Хмм. Интересен въпрос. Откъде Ви хрумна?

- Простои любопитство. 

 - Е, добре. Старият Завет позволява разводите, но Исус определено е против тях. Казва, че който се разведе и се ожени отново един вид прелюбодейства. Позволява развод само ако има изневяра. Но и тогава е против следващ брак, пак се счита за прелюбодейство.

- Дори за потърпевшата страна?

- Дори за нея…

- Строг е този Исус.

- Предполагам, че иска от нас да направим всичко възможно да се съберем отново. Да си оправим взаймоотношенията и така нататък. Така да се каже, винаги има шанс да се съберат двама, които са били венчани веднъж. Особено, когато Исус казва, че трябва. 

- Хмм, каква верига е женитбата тогава, не мислите ли? - каза Антон и погледна към хотела. Борис проследи погледа му:

- Аха, симпатичната българка и липсващият ѝ съпруг. Бързо действате.

Антон го погледна стреснато, но после се отпусна на стола си и се усмихна.

- Явно съм доста лесен за разчитане. Нещата просто се случиха така, че започнах да си мисля някакви неща…

- Недейте. Ще Ве е тежко по-късно. Да отнемете жена на другимо си има свойте последствия.

- Какви например? Не съм особено вярващ.

- И така да е чувството за вина се появява така или иначе - у добри или у лоши хора. “Обичай другия повече от себе се” -  това е освен религиозен и философски съвет, който е съвсем на място. 

- А, ако тя иска?

- Хмм, ако все още съществува някаква връзка между съпрузи, ако дори малко се обичат, не я късайта. А, говорейки за приятелката Ви, ето я и нея.

Наистина тя се появи и се запъти към тях. Беше облечена с джинцси и лек пуловер, не като за плаж, а за път. 

- Добро утро. - поздрави тя.

- Здравей. Ще ходиш ли някъде? - попита Антон.

- Обади ми се Георги. Прибрал се е в България. Ще си тръгвам. Надявах се да те намеря тук, за да си вземем довиждане. Съжалявам, просто трябва да се прибера.

- Няма нужда от съжаление. Да те закарам ли до ферибота?

- Поръчах си такси. 

Антон стана и я прегърна.

- Дали ще се срещнем някога?

- Разбира се, на същото място, другата година. - опита да се пошегува Илияна, но си личеше, че ѝ е тъжно.- Написах телефона си в България тук - каза тя и му подаде малка бележка. - Ще се радвам ако ми се обадиш. 

- Разбира се, че ще ти се обадя - Илияна пак го прегърна. 

- Моля те не ме изпращай. - каза тя.

Антон я гледа докато тя стигна до хотела. Обърна се и му махна. Двамата с Борис се обърнаха към морето. Антон гледаше втренчено напред. С ръка той натискаше на масата бележката, която лекият вятър, който подухваше към морето се опитваше да отнесе. След дълго мълчание, Борис го попита:

- Ще ѝ се обадиш ли?

Антон сви рамене. Гласът му прозвуча дрезгав, когато каза:

- Може би. - ръката му си играеше с бележката, без да я поглежда. Барабанеше с пръсти по нея. 

- Недей. По добре е така.

- Странно. Нима аз, невярващият съм този, който трябва да се въздържа - “Не пожелавай жената на ближния си” и така нататък?

- Решението е Ваше. Аз само мога да дам съвет - който иронично казано, самият аз не спазвам. Е, решението си е Ваше.  - каза Борис, взе Евангелието от масата и тръгна към хотела. 

Антон остана сам. Пред него се бе ширнало прекрасното, синьо море, пейзаж, който му викаше - “Бъди. Живей!”

“Какво ли пък означава това”, помисли си Антон на ум. Погледна бележката. На нея имаше телефонен номер и имейл адрес. Той я вдигна в ръката си. Помисли за последен път и накрая я . Порив на вятъра я подхвана и я издуха в посока към морето. Антон я гледа как изчезва, докато остана само синьото на водата и небето. На пясъка под терасата се чуваха крясъците на деца. Антон се зачуди дали да си поръча питие или да отиде да се изкъпе. Имаше толкова много неща да се правят на Тасос и толкова малко време, преди ваканцията му да свърши. Накрая реши да не прави нищо. Поне засега. Само да гледа напред към морето, което само по себе си, си струваше.