/разказ с продължение/

        Васил. Мъж на средна възраст, добре сложен, почти висок. Това, което правеше впечатление от пръв поглед бе бялата му коса. Побеля още преди да навърши четиридесет. Макар и побеляла, косата му бе чуплива, гъста и падаше на талази над челото. Наследство. Тъмните му очи контрастираха на косата и на брадата, и тя бяла, която пусна след един тежък грип. Така прикри многобройните си херпеси. Хареса му с нея и я остави. Десетина години от тогава.

        Оказа се, че Васил и Николина се познават от почти четвърт век. Тя имала проблеми със съпруга си още в първата година на брака. Пътувала често с такси до работата и обратно. Васил бил шофьор във фирма за таксиметрови услуги. След второ повикване от диспечера за една седмица, на адреса, се появявал само той. От дума на дума, от приказка на приказка, уж неволно докосване, поглед . Стигнало се до среща, втора, няколко пъти двамата се срещнали в стая в хотел.

          Нищо, че си останали кой където е бил при запознанството – тя в Младост, той в Иваняне, имали връзка помежду си. По-скоро платонична и ментална, отколкото нещо друго.

         Николина, единствено дете, невисока, по - скоро  слаба, със ситно къдрава коса. Червенокоса. И с тънки вежди. Косата взела от баща си, а веждите от майка си. И двамата я оставили рано, рано сама.

         Докато Николина се опитвала да се разведе със съпруга си, Васил бил сам.  Имал в живота си жени, но до брак не се стигнало. Известно време се грижел за родителите си, и когато те си отишли, се отдал на домашните си любимци. Белгийска  овчарка и няколко котки. И на градината си , в каквато превърнал двора на фамилната къща. А градина да ти види окото – то не са чемшири,  то не са рози, далии и каквото там още се сетиш. В единия й край само,   магданоз и малко моркови. Всичко друго е в цветя. И разбира се място за шатра. Що песни знае тази шатра, що вицове. Чудехме си, всичките му приятели, /а Васил имаше много / как така мъж – пък да гледа цветя.Това отива повече на жените. Ще има и жена казваше той. Ще има. Убедени бяхме, че се шегува. Марин, един от добрите му приятели, даже не на шега, обеща да стане кум, ако има сватба!

         Да, но крушката си имала опашка... . Николина дойде един ден  с документа си за развод, голям сак дрехи, два чифта обувки, кафеварка. И две икони. Сложи кафеварката на печката, иконите окачи на стената, прибра документа дълбоко и ... остана. Двамата бяха на по четиридест и пет. Късно им беше за деца. Пък и не бяха женени. Така си живяха дали три, дали четири години.

          Един ден сюрпризираха Марин и съпругата му Албена, че ги канят за  кумове.

         Поканата беше приета, макар че изненадата беше голяма. Бъдещите кумове недоумяваха, какво пречи на кандидат -младоженците, да си живеят и занапред по този начин. Без подпис, без договори, без ангажимент. Но Васил и Николина бяха решили друго. Да се оженят! И това е! Речено, сторено.

          Сватбата мина, с всичките й формалности и официалности  - музика, танци, хора , „горчиво”. И за кумовете „горчиво”, и за каката и зетя на младоженеца... .

         След сватбата всичко си остана по старому. Животът продължаваше да си тече както и преди да се подпишат в тържествената зала. Само дето Николина вече беше Димитрова. Но за един консултант – продавач в магазин, това не променяше нищо.

          Отстрани изглеждаше, че с новото семейство всичко е както трябва. Тихо, спокойно, че чак подозрително. Канеха кумовете веднаж, дваж у тях, коментираха разни неща... . Насаме кумичка и кума, уж разглеждаха цветята, но си говореха тихо, без усмивки, сериозни и двете. И нищо.

         Един ден, преди да изтече година от сватбата, Васил звънна на кумовете да дойдат, че на Николина й е лошо. Запалиха колата и след двайсетина минути бяха в Иваняне.

         Васил ги посрещна и закърши пръсти. ”Извинявайте, не знам какво стана, изведнаж и прилоша, заболя я главата, отказа да отидем на лекар. Не ще да говори с мене. Мисля, че вие ще й помогнете.” Изглеждаше като да е нещо виновен, един такъв – сякаш че е гузен.

         Албена, финансист, работеше в администрацията на една от здравните каси на София. Може би затова, Васил беше решил, че ще помогне. Въведе я в спалнята, при съпругата си.

         Мина почти половин час. През това време двамата мъже си говореха за разни работи, докато Васил не намекна за някакви проблеми с Николина. Всъщност, според него жена му изпаднала в нещо като нервна криза. Наговорила му обидни думи, тръшнала вратата и казала, че й е лошо. В основата на това й поведение били  съмнения,  за предишния му  начин на живот. Че вероятно е имал други през това време, че кой знае дали и сега няма ... . От което той бе потресен. И така вече няколко месеца няма мира. Всяка седмица по някакъв разговор на висок глас.

         - Вярваш ли ми – цялата си заплата й давам - до стотинка! Прибирам се за трийсет минути от Горна Баня. Редовно мачкахме чаршафите... . От къде й влезе тази муха?!

         - А вкъщи помагаш ли ? попита Марин , по-скоро от куртоазия, отколкото от незнание.

          - Кой аз ли?! Че основно грижата за вечерята е моя. Свикнал съм от времето, когато бях сам, да приготвям нещо вечер. Да има и за обяд. Всяка вечер е различно -  мусака, варено, джолан със зеле ... . Пък риба как пържа – занеш сам.

         Знаеше кумът. И не само той. Всички приятели на Васил бяха се наслаждавали в дворчето, под шатрата, на пържена риба, на домашно вино ... . Кулинар бе Васил, кулинар. И сръчко! Всичко умееше -  от електроника до строителни работи. Пък как лепеше плочки и сменяше тапети – намаше равен!

         - Добре, а да не би да си оставил двора само на нея?

         - Какво говориш?! Васил чак се обиди,  кога да се грижи – връща се от работа и пред телевизора. Един сериал, втори... . През това време съм приготвил вечерята, салатката, чашките. Полял съм цветята, разсадил съм новите, наторил съм ги. И това не ми пречи! Толкова съм щастлив, че Николина е до мене! С нищо не я ангажирам. Стига ми в събота или в неделя да се покаже в двора и да ме извика по име за обяд! Да чуят съседите, че и аз стопанка имам, че и аз съм нужен и обичан!

         Даааа... . Марин сякаш получи прозрение. Та Васил бе освободил съпругата си от всичко – от грижите за дома, за градината, за вечерята. Даже пералнята пускал той. Просторът бил сложен на високо и по-ниската Николина трудно го достигала.

         - Добре приятелю, ти даде ли шанс на съпругата си ?

         - Какъв шанс, за какво?  не разбра Васил.

         - За това да се оплаче от тебе на колежките, да сподели какъв тежък характер си, какъв пияница си, как си хвърляш мръсното бельо и не те интересува кой пере, простира, глади ?! Да недоволства , че от пусти мачове един филм не може да гледа, или че не я поглеждаш, пък тя колко се е надявала... .

         От стаята в която бяха двете жени се чуваше приглушен разговор. Нищо отчетливо.

         - Васко, не знаеш ли, че отрицателната мотивация е по- силна от положителната?! Че когато човек е недоволен и критикува  като че  е по-силен, по-нахъсан /мотивиран, по новому/. А ти какво – оставил си всичко на положителното. То бива ли хич без недостатъци. Какво очакваш – да ти се възхищава , да те благославя, или какво?! Нали, знаеш онази приказка за джина, прекарал хиляда години затворен в бутилка, който, когато го освободили, вместо да възнагради освободителя си, за малко не го убил. Най-малкото, защото не го освободил по-рано. Дали пък не ти е набрала, за това , че си живял толкова добре без нея?! С нея, приятелю, трябва да ти е добре! Да пустосваш с повод и без, че досега животът ти нищо не струва, че истинският ти живот започва сега! А тя, от женска суета, да се прави, че нещо не е както трябва, че нещо не й стига,че... . Пък ти – какво – всичко равно, та и пълно!

         Разговорът им секна , като по команда. Вратата на спалнята се отвори и кумата излезе. Гледаше лошо. Нищо не каза. След нея се показа и Николина. Главата  й бе наведена надолу. Марин стана и заедно с половинката си, се отправиха към вратата.

         На другия ден кумецът звънна. Николина вече била здрава. Всичко й минало както дошло – изведнъж! Покани ги да дойдат с Албена, в събота, на пържена рибка. И домашно винце.