Има моменти, в които съдбата те поставя на място, в действие или те среща с някого и нещо, за което най-малко си очаквал да попаднеш, или си представял, че съществува.

          Карам стария си автомобил след катафалка. Черна, лъскава и възвишена с предназначението си лимузина. Съвсем случайно е попаднала пред мен в обичайния Лондонски трафик, но аз знам че случайностите са сигналите на нетърпеливата Природа.
         Познавам – след петнадесет минути зад волана са телесните ми останки – лекарите ще установят, че съм починал от инфаркт и как няма; с наднормено тегло съм, пуша и пия алкохол. Интересното е, че след като се е отделил от тялото, духът ми е преминал във възвишено талантливо състояние – чак да не повярваш (толкова ли съм го спирал преди). Все пак, да карам подред:
            Стоя си аз зад катафалката в колона от отегчени автомобили и съм се вторачил през светещото от чистота стъклено купе в бял ковчег сред цветя, и снимката на починалата жена от индийски произход. С очила е, също ме е видяла и тайно ми се подсмихва. За момент възвръща първоначалния си вид, защото и други я забелязват. Възрастна двойка минават по пешеходната пътека между нас и след като са осъзнали какво има в катафалката спират да разговарят помежду си и бързат да се отдалечат. Жената с очилата мърда устни и аз разбирам онова, което ме пита: „Искате ли да сте истински талантлив? Не подозирате колко велик може да станете!“

            „Не знам... аз и така съм си добре...“ – измърморвам едва след като Абсурдът на ситуацията си е тръгнал – по намръщено човече не бях срещал. „И какъв е този талант? На известен художник, счетоводител или майстор на каруци! А знаете ли аз каква шкембе чорба мога да правя... Какви песни за трапеза знам!“ Тук се опомням и проверявам дали е добре затворен прозореца на автомобилът ми. Няколко Самохвалци чукат по стъклото.

             „Дарбата ти е да се превърнеш във Вдъхновение на известен писател!“ прекъсва ме жената от снимката. 
           „ Какво! Да бе... как не!“ Започва да протестира Съзнанието ми и вратата на автомобила ми се отваря (забравил съм да я заключа). При мен влиза Проникновението, мига наивно и чуло недочуло взема думата: „Зная те аз – май хитруваш! Искаш да се превърна в дух... в нещо си, за да ми вземеш тялото.“             

           Глупости! То пък и едно тяло... с този изпъкнал корем... а черният ти дроб съвсем се е скапал ! – помръдват очилата на индийката (дано не паднат, че е снимано само лицето - не знам как ще ги сложи отново). Уморена съм – искам си спокойствието! Това Нещо в мен ми създаде доста работа! Все още сте в работоспособна възраст,  нали, господине!
          „Да така е – работя...“  казвам, но не съм сигурен дали съм чут, защото се случват три неща; Първото е, че катафалката рязко свива на пресечката в ляво. Второ – получавам инфаркт и умирам. А третото е най-интересно - намирам се в особено състояние и наред с другите неща които имам да върша продължавам да разказвам тази история – дано не ви е прекалено странна. 
           

         Навън е топъл майски делник, месец след начало на учебния срок, а аз, младо и доста любопитно Вдъхновение се нося във въздуха – летя от Царството на Вдъхновенията.
         Царство – Господарство, както казват и което никой не е виждал, но това не означава, че то не съществува. Защото, както знаете, Вдъхновенията са нещо възвишено, бих казал изключително умни и  надарени с талант няма как да си нямат някой малък дворец със всичките му там каляски, коне и дворцови правила. Цар с бяла брада и приближената му свита. Царица - най-изтънчена и горделива, и всичко това скътано в най-недостъпната планина на света. За която аз повече нищо няма да ви кажа.
         Затова, поради гореспоменатите причини, на мен не ми бяха нужни кой знае какви усилия и когато стигнах до сградата на училището аз бързо преминах през тухлените й стени.
         Озовавам се в класната стая на шести „а“ клас и понеже не съм тръгнал ей така, на разходка, се насочвам за да се вселя в една от детските главици на учениците, забили погледи в бели листове хартия на масите пред тях.
          „Ха, ха, доста неуспешен опит!“ би казал случаен свидетел на случилото се.
           Но след като си дадем сметка, че този някой трябва също да е надарен със свръх способностите на Вдъхновенията, а вероятността това да се случи е крайно незначителна, то – свидетели нямаше.

        А и да се вселиш в нечия душа, пък и било толкова млада, не е съвсем лесна работа! Истина ви казвам! Изисква се съсредоточаване, желание, приемственост. Което ще рече, че Вдъхновяваният трябва да отговаря на редица качества, особености и заряд от талант. Пък и знаете колко са странни великите поети, например. Майсторите на четката, длетото, късия и дълъг разказ. Крайно замислените романисти и съзерцателни артисти...    
          „Навярно се дължи на неопитността ми!“ – продължавам да се укорявам. А се бях подготвял от месеци за делото на живота си – да вляза в мислите, въображението и духа на малкото човешко същество, бъдещия знаменит писател, ученикът от шести „А“ клас Поли Спасов.
          Нищо, ще опитам пак! Простимо е – първи избраник, е дано и последен – Господ здраве да му дава! Все пак през целия си живот ще има нужда от мен. Успокоявам се аз и отскачам изплашен. Ръка на Поли се е вдигнала и почесва мястото на което до преди секунда съм седял  – в спусната златна къдрица зад ухото му.

     Изминали бяха поне петнадесет минути от както учителка по българска литература Симеонова, току що омъжена, с будни за провинцията възгледи, беше раздала листовете за контролния тест.  Седнала до черната дъска тя с майчина топлота гледаше учениците. В стаята бе тихо и тишината бе прекъсвана от подсмърчането на две ученички и момче с рижав цвят на косата. Ученичките имаха вид на страдащи, на загубили се в дебрите на разказваческото изкуство – това те не можеха да допуснат - бяха отличничките на класа, а момчето наистина имаше лека хрема. След часа ще го пратя при лекарката, помисли си Симеонова и погледна написаното на черната дъска. Почеркът й бе едър и равен, а темата на съчинението: „Какво интересно ми се случи през пролетната ваканция.“

          „Пролетната ваканция, ли?!“ Мислят си със свити сърца учениците. „Какво толкова може да се случи през двете седмици кратък отдих. Това не е дългата лятна ваканция, през която сме на планина или море със родителите. На екскурзия в чужбина. Или при баба и дядо на село. А и през април си е студено. Не става за събиране на слънчев тен. За къпане в басейна или реката...“

          „Пролетната ваканция ли?“ Помисли си Поли. Той и двете му малки братчета бяха кръгли сираци и въпреки че настойницата им се трудеше от зори, те едва свързваха двата края на семейния бюджет. Затова Поли използваше свободното си време да помага на баба си в зеленчуковата оранжерия.  Работата с ранния разсад домати е еднообразна и отегчителна. С две думи – беше се предал пред силата на тайнствената прозаична армия от думи.  Затова той остави химикалката върху празния листа и скришом изгледа боричкането на няколко врабчета във върхара на извисилия се до прозореца бор.           

          „Ученици, ученици!“ Стана от мястото си Симеонова. Усмихна се и каза: „Знам, мнозина от вас са останали вкъщи – пред телевизора, компютъра, електронните игри и в това няма нищо странно, нищо за упрек. Ваканцията е за отдих и зареждане с енергия. Естествено е когато не сте сред природата да пропуснете първите лъчи – най-лъчезарната усмивка на утрото. Или шеметната надпревара на стотиците птичи музикални изпълнения... Бълбукането на горския ручей. Но както и да е – съчинението, скъпи ученици, дава свобода! То може да осъществи мечтите ви. Да даде живот на фантазията и разказвачески умения. Помислете - не е нужно да сте лицензиран пилот, за да извисите над облаците. Или добрата горска фея, за да помогнете на загубил се странник. Помислете и освободете пътя на въображението си.“

          „И освободете пътя на Вдъхновението!“ Подскочи от споходилата го мисъл Поли. Но той все още не знаеше, колко още странни неща, щяха да се случват. Отнесе се за по-малко от секундата, след което от устата му тихо се отрони: „Ама разбира се!“ Тогава той взе писалката и започна да пише. В началото не уверено, но след малко престана да вижда или чувства хората, предметите – светът около него. Беше попаднал в далечното измерение на творческата илюзорност и красивият спектакъл на фантастичната душевност.  

         На следващата седмица, в часа по българска литература, Симеонова влезе в класната стая с грейнало от тайнство лице. В ръцете си носеше листовете от контролния тест – в душата си радостта на откритието си. Защото, както златотърсачът държи с трепет златната си находка, така и тя вдигна листа хартия на едно от контролните; За да обяви изгряващата звезда на бъдещия литературен гений Поли Спасов.
          А за мен – какво да ви кажа? Работя! Минаха години, Поли е утвърден световен автор, но все още има нужда от мен. Знам го! Научил се е когато не му върви писането да поглежда към върхарите на близките дървета – все ще се помотае из клоните му някое врабче.