*На моя най-добър приятел - Липсваш ми...*

Вечер всичко е различно... Поглеждаш през прозореца и виждаш очите на приятел... виждаш очите на твърде много приятели!
И като заклет романтик и самотник сядаш на старото си канапе, качваш краката си на малката масичка за кафе и си пускаш стария малък телевизор, който никой друг освен теб не харесва. По някое време ставаш и отиваш до мизерния бокс, в който си правиш чаша горещ шоколад и на път към канапето пускаш някоя до болка позната ти балада на любимия ти изпълнител. Живееш в една малка таванска стаичка... и, за жалост, нямаш дори "един прозорец и безброй звезди", както се пееше в една стара и позната ти песен. Отново си сядаш на канапето и прегръщаш кафената чаша... единственото нещо, което ще те грее тази нощ... Може би звучи глупаво, но малко ти остава да умреш от премръзване... Не знам как да го кажа - студено е в душата ти. Вече няма кой да стопли тези ледници на Самотата.
Засмиваш се. Всъщност като се замислиш, има кой да стопли - поне малко - душата ти. Оглеждаш мизерната си стая... Къде ли се е дянала?!?... Може да е отишла да проси храна от съседите, ти нямаш пари за себе си - камо ли за красивата персийска котка, която, незнайно как, се е влюбила в теб!
А ти не си чак толкова лош... даже си доста привлекателен! Симпатичен си, макар и беден студент, живеещ (както вече споменах) в мизерна таванска стаичка. Но ти си знаеш - сърцето ти безброй много пъти е разбивано... И сега, докато слушаш до болка познатата тъпа и обикновена балада, ти се сещаш за последното момиче, което "разби сърцето ти". Ама че банална и просташка фраза - казваш си! Ами прав си, дявол да я вземе! Прав си... ама да ти кажа - не фразата ти е виновна... Мислите ти отново се връщат към красивото чернокосо момиче, което прие да излезе на по кафе след скучните лекции по право, на които и двамата ходехте... А после - след четири или пет срещи - след като я заведе у вас... тя най-безсрамно ти заяви, че предпочита - ако не е проблем за теб, разбира се - да сте само приятели. Ами добре... все пак погледнато реално на нещата приятелството понякога води и до нещо повече. А тя какво?!?! Повече не се обади... И на лекциите те отбягваше...
Мислите ти жестоко бяха прекъснати от противната чалга, лееща се от долния етаж... "Напипай го! В ръцете твои..." Азис!!! Ама защо не - казваш си... Защо да не е Азис... Можеше да е Manowar или Kamelot, NightWish... или дори - как му беше името?!? - Руши Виденлиев, но беше Азис... Това нещо... Мразеше го!
Добре... Значи горещият шоколад нямаше да е достатъчен! Отиваш в кухненския бокс и си сипваш малко водка... останала от последното празнуване на нещо-си с твоите приятели у вас. Сега като се сети за тях, нещо ти стана тежко... мъчно ти е за тях? Естествено! Не си ги виждал - от кога? - откакто най-добрият ти приятел не ти каза, че смята да се жени за - изненада!! - сестра ти! Имаше две седмици до сватбата... Стана ти още по-кофти като се сети за тях... щяха да живеят във Варна... на стотици километри от теб, а това означаваше, че ще ги виждаш един-два пъти в месеца - ако имаш късмет, разбира се! Надигна бутилката водка да си налееш нова чашка... бутилката беше празна! И без това беше малко, но ти дори не можа да усетиш вкуса... не забеляза дори кога свърши...
Е, ако не беше ти, сигурно щеше да започнеш да псуваш наред... но ти си си ти, няма да се промениш, само защото скапаната водка е свършила... и без друго не трябваше да пиеш! Значи в крайна сметка... В крайна сметка - нищо! Пак си сам и пак ти е толкова тежко от това, че нямаш думи, с които да го опишеш!
Телефонът извънява... оставяш го! Кой ли ще те търси по това време?!! Ама проклетият телефон не спира... е, добре. Вдигаш слушалката и се настаняваш удобно на канапето, загледан в телевизора, на който - както обикновено - нямаше картина.
"Да?"
"Ало? Здрасти, как си!"
Любезности, ама как ги мразеше само!!
"Ами добре съм, ти? За какво се обаждаш толкова късно?"
Така, по същество моля!!!
"Късно ли? Добре ли си? Часът е едва девет... Няма значение! Ами за срещата на випуска!"
"Тя днес ли беше? - замисляш се... Нищо лошо - казваш си, - и без това мразеше съучениците си! - Колко жалко! Наистина исках да дойда, но днес съм твърде уморен... преди малко се връщам от работа."
От другата страна на слушалката се редят отново обичайните любезности: "Ама как!?! Айде опитай се да дойдеш! Моля те!". Най-сетне затваряш... Сядаш си на канапето, вдигаш крака на малката масичка за кафе, отпиваш глътка от вече студения "Горещ шоколад" и се оставяш на до болка познатата ти балада, която ти така обичаш... Неусетно си заспал.
Когато се събуждаш (твърде рано сутринта, за да си ти виновникът!) усещаш познатата тежина на корема си... Единственото същество, което те обича и на което му пука за теб, се е прибрало и сега спокойно те използва за легло.
Ставаш от канапето и понасяш персийката към малкият прозорец... Слънцето тъкмо изгрява! Прекрасно нали... Поглеждаш право нагоре и виждаш две звезди точно една до друга... Две приятелски очи, които винаги ще те подкрепят... и ще ти бъдат верни! О, Боже, колко много ти липсва!!!
"Е, приятелю, започва нов ден... Дали ще е интересен?" Усмихваш се на небето и отиваш в малкия кухненски бокс на мизерната си таванска стаичка, за да си направиш малко кафе. Часът е 5:59... след малко трябва да тръгваш за работа... Защото...
"Защото нямам друг избор!" промърморваш и излизаш, за да си купиш вестник с последните си пари...