Носех се през безкрая, носех се през вечността, а компания ми правеше единствено мракът.
Бях безсмъртен и вечен, но очевидно запазването на живота не включваше и запазване на целостта на тялото, защото то беше започнало да се разпада. Парче по парче аз се разпилявах из чернотата.
Кой да предположи, че вечността е толкова скучна? Кой да предположи, че безсмъртието е толкова самотно?
Аз поне не бях предположил и бях хвърлил всичките си усилия, за да се изкача по високата стълба водеща към вечността. Бях се отдал на самотата и тя, заедно със Смъртта, която ме чакаше в края на стълбата, ме бяха въвели в безкрая. И от тогава се нося безцелно в тъмнината.
Когато сърцето ми излезе от мен вече бях загубил ушите си, лявата си ръка и двата си крака. Беше ми гадно, когато се отделиха от тялото ми, но за сърцето си изпитах някакво по-силно чувство. Може би носталгия по изгубените чувства. Затова се пресегнах с единствената си ръка и го хванах преди да се е отдалечило твърде много.
Разгледах го отблизо - малко, сухо и сбръчкано.
- И ти ли си отиваш от мен? - попитах безполезното парче месо. Тогава бях осенен от идея, можех сам да създам свят, подобен на този, който бях напуснал, дори по-добър. Можех да бъда Бог в този свят, можех да получа всичко, което желая. Ами разбира се! Нали затова се трудих толкова приживе, за да стана безсмъртно божество, а не разпадащ се от самосъжаление самотник.
Тогава се спуснах над сухата повърхност на сърцето си. Вече не бях обезобразен и еднорък. Вдигнах ръцете си и призовах вода, която изригна от сухата почва и я напои. Изведнъж сърцето ми нарасна трикратно. Аз извадих части от него над водата, за да се образува суша. Небето направих синьо, каквото беше в моя свят. Слънце не създадох, всичко сияеше и не беше необходимо допълнително осветление.
С ръцете си създадох семена, които разпръснах и от тях израсна гъста джунгла. От тъканта на сърцето си направих животни, такива каквито бях виждал в своя свят, а и някой нови, които сам измислих. На повечето дадох криле, за да могат да летят. Когато бях човек мечтаех да летя, но моят създател беше пропуснал да ми създаде криле.
Когато приключих с животинския и с растителния свят спрях малко, за да си почина. Предстоеше ми най-важното, да се преборя със самотата си, като създам хора. А хора се създават трудно.
Взех парче от сърцето си и започнах да го моделирам. След няколко минути се получи човек. Човекът си имаше всичко (и криле дори), но нещо все пак липсваше. Затова го накарах да седне наблизо и се захванах със следващия човек. Той ми отне повече време, но пак не се получи както очаквах. Започнах трети. После четвърти, пети, шести... Един след друг хората се появяваха, но чувството за самота не само, че не изчезваше, ами напротив, засилваше се.
Тогава огледах насядалите покрай мен хора. Всеки се занимаваше с нещо, от гризане на нокти до писане на поезия. Изведнъж се разгневих и викнах:
- Какво ви липсва?
Стреснати от вика ми всички ме погледнаха и тогава разбрах. Очите им бяха еднакви. Не като цвят и форма, но бяха еднакви като същност, защото в този нов свят имаше само един човек - аз и всички други бяха просто мои отражения. Как да не се чувствам самотен? Та аз все още бях сам. И не можех да създам друго същество, реално колкото мен.
Тогава се върнах в другото си тяло, което все още стискаше в единствената си ръка сърце, превърнато в нов свят. След кратко колебание пуснах сърцето и то бавно се отдалечи в мрака. На мен нямаше да ми е от полза, но може би някъде там, из безкрая има още някой, подлъган от вечността, който ще открие моя свят. Тогава този някой ще заживее в сърцето ми и така поне част от мен няма да е толкова самотна.
Надявам се на това.
Надявам се и се
разпадам...

25.01.2009
На работа