Носех се през безкрая, носех се през вечността, а компания ми правеше единствено мракът.
Бях безсмъртен и вечен, но очевидно запазването на живота не включваше и запазване на целостта на тялото, защото то беше започнало да се разпада. Парче по парче аз се разпилявах из чернотата.
Кой да предположи, че вечността е толкова скучна? Кой да предположи, че безсмъртието е толкова самотно?
Аз поне не бях предположил и бях хвърлил всичките си усилия, за да се изкача по високата стълба водеща към вечността. Бях се отдал на самотата и тя, заедно със Смъртта, която ме чакаше в края на стълбата, ме бяха въвели в безкрая. И от тогава се нося безцелно в тъмнината.
Когато сърцето ми излезе от мен вече бях загубил ушите си, лявата си ръка и двата си крака. Беше ми гадно, когато се отделиха от тялото ми, но за сърцето си изпитах някакво по-силно чувство. Може би носталгия по изгубените чувства. Затова се пресегнах с единствената си ръка и го хванах преди да се е отдалечило твърде много.
Разгледах го отб ...