Вела - финал

          Утрото отвори очи окъпано в свежа роса и аромат на пролетни цветя. Слънцето надникна иззад баира усмихнато, топло и обещаващо прекрасен ден. Още с пукването на зората в къщата на Манол цареше суматоха. Всички бяха станали рано и припряно се подготвяха за празника. Даровете бяха готови, обредната питката се печеше в пещта, че да е готова таман преди да тръгнат. Леля Милка отвори голямата ракла и извади най-хубавите носии дето се пазеха само за големи празници. Натъкми мъжете, после себе си и накрая се погрижи за Елица. Днес тя беше много тиха. Леля Милка я събуди внимателно, помогна ѝ да се измие и после ѝ разказа какъв ден ще е днешния. Не знаеше дали думите ѝ достигат до Елица, но се надяваше, че онзидешната лудост няма да се повтори, макар от тогава да беше имала само един изблик на безпокойство. Нагизди момиченцето си и бавно го приближи до огледалото. Взираше се в лицето на Елица и се надяваше да види някаква промяна, ала тя стоеше пред сребристата повърхност, гледаше отражението си, но очите ѝ оставаха безизразни. Леля Милка въздъхна, хвана я под ръка и я поведе към двора. Там вече ги чакаха Манол и бай Христо. Като я видяха така пременена и двамата се усмихнаха, а на Манол му се стори, че има някаква едва забележима промяна в нея. Тя го гледаше право в очите и за първи път от както се помнеше погледът ѝ не беше празен. Той я прегърна топло, погледна към небето с благодарност, после я вдигна на ръце и я качи на каруцата. Един от ратаите разтвори портите, лисна менче с вода пред колата и бавно я затегли към дълго чаканата радост.

            У велини също цареше предпразнична суматоха. Предния ден, по заръка на бачо си, Страхил беше довел леля Керана. Тя беше като родна за Вела, а Георги искаше да има близка жена до нея, че да не се притеснява.

            Вечерта като се прибра от  реката Вела беше много изморена и страшно объркана от срещата с другоземката, но като видя благата усмивка на леля Керана тревогата сякаш се сви и се скри дълбоко в душата ѝ, макар да не изчезна на пълно. След вечеря двете се качиха в стаята на Вела, да види Керана чеиза и даровете и да си каже тежката дума, че Вела много се притесняваше да не се посрами пред сватовете. Като видя натрупаните върху раклата красоти възрастната жена плесна с ръце и очите ѝ се насълзиха от умиление.

            - Вело, дъще, право казват хората, че златни ръце имаш – каза тя и прегърна Вела с дълга и топла прегръдка – няма от що да се срамиш, на такъв чеиз много моми биха завидели. А венеца… по-красив не съм виждала.

            Тя целуна майчински младото момиче, но усети, че Вела вместо да се отпусне стои някак напрегната.

            - Какво има, дъще – попита Керана като я отдръпна от себе си – що си такваз кахърна? Я ме погледни – и тя повдигна брадичката ѝ – Ау, и сълзи в очите, ако не са от радост бързо да казваш на леля си Керана що те мъчи! Не мой да се появиш пред сватовете с подути очи, какво ще рекат, че нещеш вече Манол и ще стане тя каквато ще стане…

            Вела с усмихна насила и взе ръцете на Керана в своите.

            - Случи се нещо тая вечер и за туй съм такава – каза тя тихо и разказа случката с другоземката край реката.

            Керана слушаше, а на лицето ѝ се изписа грижа.

            - И сега ме е страх от това „утре“ – завърши разказа Вела и сведе глава.

            Тишината се настани в стаята като тежка завивка. Двете жени мълчаха всяка потънала в своите си мисли. Накрая Керана не издържа:

            - Слушай сега – каза тя решително – тая вечер няма повече да мислиш за нищо друго освен за хубавите неща дето ти предстоят с Манол. Нали знаеш какво казват старите хора „Утрото е по-мъдро от вечерта“, щото вечерта е изморена и сънлива, нощта крие всичко в тъмнина, а утро се събужда свежо и готово в светлината на деня да намери туй що е крила нощта. Тъй че сега ще си легнеш, ще заспиш и ще сънуваш само хубави работи.

За едно съм съгласна с другоземката, че каквото е писано ще стане, само имай търпение и всичко ще си дойде на мястото.

            След тия думи Карана помогна на Вела да се съблече и умие, после я зави, целуна я за лека нощ и тихо излезе от стаята. Вела беше толкова изморена, че почти веднага потъна в дълбок, пречистващ сън. Нощта и дари спокойствие като я лиши от сънища. Когато се събуди рано сутринта все още усещаше леката тревога дето се беше свряла дълбоко в душата ѝ, но беше много по-спокойна и още докато спускаше крака от леглото реши, че днес няма да се тревожи за нищо, пък каквото ще да става.

            Нагиздена и прекрасна Вела стоеше на чардака и се взираше в наситено синьото пролетно небе. Долу големите довършваха последните приготовления. Дядо Гроздан седеше на най-личното място на масата под асмата и гледаше към чардака. Сърцето му преливаше от радост, а очите се пълнеха със сълзи от щастие, че доживя да види тая красота. Избърса припряно една голяма сълза, която се търколи по набраздената му буза и погледна към небето:

            - Ех, Марийке, ако можеше да видиш… - въздъхна дълбоко и додаде – ама аз скоро ще дойда да ти разкажа, само още малко почакай – рече той и отново спусна поглед върху Вела.

            Трополенето на каруцата по калдъръмената улица възвести пристигането на сватовете. Портата беше широко отворена в очакване. Колата влезе в двора, а Георги и Страхил се спуснаха да посрещнат скъпите гости. Помогнаха на бай Христо и леля Милка да слязат, а когато Георги понечи да свали Елица Манол го спря с жест.

            - Остави я побратиме – рече той тихо – нека постои тук, да свикне с новото място. През целия път се оглеждаше като подплашена кошута, нали знаеш, с оня търсещия поглед та ме е страх да не вземе пак да пощурее като оня ден. Райчо – и той посочи ратая, който водеше конете – ще я наглежда пък дай ние да свършим това, за което сме дошли, че вече се не трае – довърши той с широка усмивка и прегърна братски приятеля си.

            В този миг погледа му падна на чардака, където стоеше Вела, гордо изпънала снага и по-красива от всичко, което беше виждал. Манол пусна Георги и бавно тръгна към нея, а тя, макар да трепереше като тръстика на вятъра от вълнение, се обърна и заслиза по стълбите.

            Времето спря. Светът изчезна и останаха само Манол и Вела. Той застана в подножието на стълбата и тогава видя, че тя не гледаше него, а нейде зад гърба му. Манол се извърна и това, дето видя го вцепени. Елица беше слязла от каруцата и вървеше право към тях, вперила поглед във Вела, а на лицето ѝ… на лицето ѝ грееше усмивка, която никой, никога не беше виждал, освен Вела, някога в едно далечно време, преди много, много години в един сън. Елица стигна до нея, прегърна я нежно и рече:

            - Върнах се, сестрице, вече никога няма да си сама.

            Сякаш гръм удари Вела. През рамото на Елица, в очертанието на портата тя видя другоземката, подпряна на тоягата, с благ поглед и загадъчна усмивка и тогава сякаш цялото и същество се изпълни със светлина. Всяка случка, всяка дума, всеки въпрос намериха своето място и отговор. Мъглата се вдигна, сърцето на Вела сякаш събра разбитите си парчета и отново стана цяло. С всеки удар онова, дето я гнетеше в последните дни избледняваше и в душата ѝ се възцари спокойствие. Вела се усмихна на другоземката, затвори очи и остави сълзите ѝ да се  леят, та да отмият и последната капчица мъка. Днес трябваше да бъде щастлива, днес започваше новият ѝ живот.

            А на около пролетния ден разливаше благоухания и топлина. Птиците пееха празнично, слънцето искреше, а всички в двора на велината къща бяха потънали в омаята на чудото дето се случваше, щото всеки от тях беше проливал сълзи и късал парчета от сърцето си, за да разбере, че няма радост без мъка, а всяка мъка, преживяна, осъзната и преборена дава смисъл на всичко останало…

КРАЙ