С времето точността му започна да я ядосва.

     – И не можеш ли да закъснееш пет минути? – питаше.

     – Защо да го правя? Не е хубаво. Шефът принуждава всички да го чакат. Винаги във фоайето има по двама-трима кибици. Според мен това е неуважение.

     – Не говоря за шефа ти, а за теб. – Жената оправяше къдравата си коса пред огледалото. Нямаха деца, апартаментът беше просторен, но въпреки това винаги намираха начин да се сбутат из стаите сутрин.

     „Няма пък! – заинати си наум. – Ще изляза точно в този час и минута! Това са часът и минутата, в които напускам апартамента сутрин, за да отида на работа. Вече двайсет години! За да хвана трамвая, който от двайсет години не си е променял разписанието, идва точно навреме и спира на пет минути пеша от офиса. Винаги пристигам две минути преди началото на работния ден. Винаги.”

     Тя прочете мислите му и го изгледа с отвращение. Монотоността на живота им бе станала твърде досадна. Искаше ѝ се да счупи огледалото, пред което той довършваше тоалета си. Това би създало някакво разнообразие.

     – Не можеш ли поне един ден да не се бръснеш? Сега е модерно да оставяш малко косми по брадата. Ей така, небрежно. По-секси е.

     – Как? – изсумтя, докато местеше кожата под брадата, за да отнеме пяната.

     – Няма значение. – Темата за сексуалността му беше съвсем непозната. Тя се радваше, че никога не се ожениха. Живееха заедно, почти заедно всъщност. Никой не държеше сметка на другия, само подозренията между тях понякога нарастваха и служеха за дълги мълчаливи задочни разговори и спорове, които винаги завършваха благополучно. Те никога нямаше да се разделят, и то само защото не бяха се оженили.

     И все пак:

     – Хубаво, ще те оставя на мира – примири се тя. Косата ѝ беше мокра, гримът – подбран чудесно за тоалета. Изглеждаше свежа и готова за нещо. – Но ще ми кажеш ли защо?

     Той разбра въпроса. Очевидно тайната му беше разкрита. Откъде можеше да знае?

     Остави самобръсначката, изтри пяната от лицето си. Погледна тъжно:

     – Да, ще ти кажа. Сега ли?

     Тя погледна стенния часовник. Не, сега нямаше време. Целуна го по бузата.

     – Не, довечера. Може да купя бутилка вино на връщане.

     Да, би било хубаво. Излезе първи, преди нея, въпреки че тя бе готова отдавна, просто не обичаше да бърза.

     „Аз също не бързам. Просто уважавам реда. Затова са създадени часовниците. Хубаво е, че напоследък вече се оправям и без тях. Просто часовникът е в мен. Тиктака. Отмерва времето и се чувствам част от него.”

     Слезе от трамвая и пое към офиса. Имаше голяма поляна пред административната сграда. Двама работници – един с косачка, другия с тример – бръмчаха и подравняваха тревата. Миришеше на зелено, на пролет, на живот. Стана му приятно. Денят щеше да е прекрасен.

     Да, щеше.

     Ако не беше безработен. Седна на пейката до пътечката. Тази пътечка са виеше през голямата поляна като змия, по нея минаваха почти всички. Висока и широка беше сградата, много офиси бяха наели десетки служители и всичките сериозно, делово, минаваха покрай него. Някои го поздравяваха разсеяно и вероятно се чудеха защо седи, какво чака – та те си сверяваха нервите по него.

     Никой не го заговори. Дори хората от неговия офис, които го подминаваха без да се преструват, че не го виждат. Странно нещо е животът. Допреди няколко месеца те възприемат като близък, едва ли не родственик; готови са да споделят с теб какво ли не, интимности даже, а след това изведнъж – не те познават. Забравят телефонния ти номер. Е, всъщност това не е ново. Нито уникално. Просто трябва да внимаваш. Подхлъзнеш ли се, виновни няма. Няма значение, че са те изпързаляли. Падналият си ти. А другите продължават по пътя си и е напълно достатъчно, че не те тъпчат, щом си в краката им: паднал и ненужен.

     Не очакваше, че ще го съкратят. Изчака реда си във фоайето заедно с външните посетители, когато секретарката на шефа го извика:

     – Заповядай, той те очаква.

     Хубаво момиче. Не я видя тази сутрин. Беше учтива. Тя сигурно щеше да го поздрави. Дали не е уволнил и нея?

     – Виж какво, ще ти изплатя две заплати, няма да го усетиш. Ще си намериш друга работа. Ако се налага, мога и препоръка да ти дам. Но повече не искай от мен. Няма повече място за теб в моята фирма.

     Не отговори нищо. Двайсет години са прекалено кратко време, за да можеш да кажеш какво изпитваш към работата. Той харесваше тази работа. Чувстваше я като приятел, като част от него. Като жената, с която живееше. Понякога си изневеряваха, друг път се караха, но не можеха един без друг. Навик, ритъм или просто мързел – както щете, но беше силна връзка. Дори привързаност.

     Разбра го, когато измина вторият месец; беше съвсем очевидно, че сутрин в същия час, със същата чанта и обръснат до безобразие, този будилник все по-унило и по-неохотно крачеше към спирката. Тя не му каза нищо. Просто го наблюдаваше по-внимателно. Знаеше, че работата му има значение за него, голямо значение. Отдавна беше разбрала, че в живота му няма нищо освен нея и работата. Преди години понякога го ревнуваше от тази работа. Това беше единствената ревност, която беше изпитвала. А сега го съжаляваше, че се е разделил с нея. Тя му беше по-вярна от любовница. Даваше си сметка, че той скоро няма да ѝ съобщи: не от гордост, не и от болка. Просто не беше готов.  

     Не потърси работа на друго място. Стоеше си на пейката всяка сутрин, всеки работен ден. Внимаваше да не идва по празниците, защото щеше да е нелепо; това не беше лесно, за него делниците и празниците се бяха слели, времето, с което се идентифицираше, вече не течеше в него. Добре обръснат, стиснал здраво чантата с вечната ябълка в нея, ходеше умислен, загрижен и престорено изправен – до пейката. Закотвяше се там и когато изминеше часът на началото на работния ден, тогава ставаше страшно. Седеше, мълчеше и страдаше; нямаше сили да вдигне котвата. Към обяд все пак ставаше и тръгваше из улиците: прегърбен и отчаян. Ходеше дълго, главно из парковете и малките улички, за да не срещне някого. Не биваше да се връща вкъщи. Всички ще разберат, че е без работа. Ще говорят. Може да си измислят какво ли не.

     Вероятно трябва да си потърси друга работа? Къде? Само него чакат. На тази възраст не бива да си позволяваш да губиш, защото вече няма състезания за теб, на които да се проявиш отново. Дори да си въобразяваш, че можеш, нямаш възможност да спечелиш. Никой не те кани на конкурсите. И на какъв конкурс да се явиш? По красота ли? Или по глупост?

     Понякога преглеждаше обявите в сайтовете. Престана да го прави. Това го обезсърчаваше още повече.

     Така стана и днес. Прибра се, подреди обувките в шкафа. Сложи пантофи, огледа хладилника, прецени какво мезе да сложи на масата. Нали щяха да пият вино. От нея виното, от него – мезето. Наряза това-онова и се загледа навън. Краят на пролетта. Красиво. Под балкона растеше акация, листата ѝ бяха бледи и прозрачни, небето се виждаше през тях. Спомни си, че дядо му береше листата на акацията в родния му град и казваше, че козата много ги обича. „Какво общо има това? – засмя се. – Какъв глупав спомен.”

     Всеки момент щеше да дойде. Пооправи вилиците и ножовете на масата. Сложи салфетки. Да, ще ѝ каже. Всъщност нищо не се е случило. Нищо особено. Такъв е животът. Просто трябва да обясни, че вероятно ще си намери друга работа.

     „Но само ако търсиш! – ще му каже тя.

      „Но аз търся.”

     „Не ти вярвам. Ти още не си разбрал какво се е случило. Ти загуби нещо повече от работата си. Двайсет години от живота си загуби. Защото си въобразяваше, че това е естественият порядък. Защо хранеше тази илюзия? От страх? Има ли друга причина?  Ще ми кажеш ли защо?”

     „Възможно е да има причина. Не съм мислил. Всъщност, допусках, че така е редно. Но нали животът ще продължи?”

     Тя щеше да се усмихне. Вероятно щеше да му отговори нещо, което да го разсее.

     Вероятно щеше.

     Но тя не се прибра тази вечер.