– Тая пък колко е алчна, не ти е работа. Нааа, такава уста отворила, ако може всичко ще вземе. Въшлива е с пари, ама за 5 лв чак от Германия си дойде. Ама като трябваше да се гледат дядо ми и баба ми, майка ми ги гледаше. Тогава не дойдоха да кажат, дай да ги оперем, дай да им сготвим. 10 години лежа стария на легло, всичко под него, на майка ми горката и угниха ръцете да го пере, тогава не се сещаха че имат дядо. Ама за парите се сетиха.

Братовчедка ми говори достатъчно високо, за да е сигурна че я чувам. Стоим пред входа на съда разделени на две групички, съдим се за ниви. Май няма български род да не е минал през това. Била съм и от двете страни и вече изпитвам само отегчение от цялата работа. Сега съм от тези, които си искат пая от нивите. Общо взето всичко е загубена работа, делото се влачи повече от десет години и с парите пръснати по адвокати, тая земя сме я платили поне два пъти. Но нещата са отдавна във фазата „ще ти докажа аз на тебе“ и не отстъпват братовчедите нито от моята страна, нито от другата. Няма нещо което да скара по-успешно роднини от спор за имоти.

– Симеонова...

Зарязвам разговора с 80 годишния глух чичо на майка ми и се обръщам.

– О, Дичев, здравей.

– Съдите ли се – Дичев кимва към двете групички на родата ми, които се гледат на кръв.

– Да. Ти какво правиш тук?

– Един приятел някакъв го завлякъл с една консигнация и съм му адвокат. Явашев ваш адвокат или на другите е?

– Нашия.

– Няма да спечелите скоро.

– Не е ли добър?

– Той ли? Едва избута свободния във Варна. Що не хвана Димова, пекана е, мъжа и е от тука и познава всички. Оправя ти делото веднага, всичките съдии са нейни хора. Защо не ми се обади да ме питаш, тоя кой ти го препоръча?

– Не знам кой го е намерил, то това дело е от 10 години. Я дай телефона на тая жена. Вие имате ли се с нея? Защото някакви нотариални актове са загубени и затова се влачим толкова години...

Дичев се засмива:

– Ще се намерят, в тая държава всичко се намира като знаеш правилните думички, нали знаеш.

– Ти какво ще правиш после? Ако не бързаш да се прибираш обратно, да хапнем някъде.

– Взе ми думите от устата. Кликни ми като свършите, ако не ти вдигна значи още съм вътре. Ще ходя, че клиента ми взе да ме издирва – той махва на един човек, който стои горе на стълбите и отива при него.

Делото спазва традицията и свършва на никъде. Излизам от залата и Дичев ме чака отпред.

– До коя крива круша сте?

– До същата – казвам.

– Аз спечелих, хайде да ходим да го поливаме.

Той ме повежда надолу и двамата адвокати на родата ни изпровождат с поглед.

– Ядеш ли карантия? Тука има едно ресторантче, правят страхотни вкусотийки.

– Води.

С Дичев се запознахме в един фитнес. Имаше някаква маса за коремни преси, каквото не бях виждала преди и всичките ми опити да я настроя по моя ръст бяха безуспешни. Момчето от залата се беше запиляло някъде и Дичев ми се притече на помощ.

– Дайте на мен – той дръпна със сила валяците и ги намести – то това сигурно е правено за Майк Тайсън. Я вижте дали ви е удобно...

Излизахме няколко пъти по кафета, но по това време с Борил бяхме на добрите и аз спрях до там. Дори си останахме на фамилии. Дичев си бръмчеше като свободен електрон, но той беше щастливо разведен и това си беше в реда на нещата.

– Ще пийм ли по една ракия?

Поклащам отрицателно глава:

– Аз не, трябва да се прибирам тази вечер.

– Стига де, сега си мома англичанка. Хайде, ще пием по едно, ще хапнем, после ще си вземем една стая, това отгоре е хотелче и сутринта ще се приберем. Хайде...

В това време се появява сервитьорката:

– Две големи ракии...

– Една – обаждам се аз

– Две...

– Една...

Момичето ни поглежда и се усмихва и Дичев и прави знак с ръка:

– Две, мене слушай. Шефа ти тука ли е?

– Не, излезе.

– Добре, ти мене нали ме знаеш кой съм?

Момичето кимва.

– Искам от оная домашната ракия отдолу под бара, жълтата. Две големи. Една сода. Алекс?

– Две соди.

– Една салата с патладжана, орлово какво беше...

– Орлово гнездо.

– Да. Готвачката там ли е? Тая пълната, Мария?

– Да.

– Добре, кажи и „градския ти иска едно плато като за Банскалии“.

Момичето се усмихва отново и отива към бара.

– Банскалия ли си?

– Чистокръвен, от сто поколения. Ама рядко си ходя.

В това време от кухнята се показва пълна жена на около 50 години и махва на Дичев, той и отвръща на поздрава и тя се връща в кухнята.

– Често ли идваш тука?

– Да. Имам приятели. Почти всяка седмица съм насам. Ти гледам ходиш в София повече.

Поглеждам го изненадано и той ми намига:

– Засичам те насам-натам, ама не смея да се обадя.

– В хотела ли? С един руснак бях, познат. Купува имоти тука и един приятел ме помоли да му помогна.

– Какви имоти? Дай ще го уредя много тънко на Банско да вземе.

– Той сега си отиде, но пусни ми офертите и ще му ги пратя, а като дойде ще ви запозная. Но ако стане работата ще черпиш – намигам му.

– Разбира се, това е ясно. Искаш ли да звънна на Димова, днес е петък, може да са дошли тук?

– Ако не е проблем. Виж, аз ще отида да си преместя колата някъде наблизо, че е чак от другата страна.

– Добре.

Вече сме на втората чаша вино и на половината плато, когато адвокатката пристига запъхтяна:

– Ох, аз съжалявам че толкова се забавих, ама тъкмо се бях хванала да правя една баница и на никъде, викам ще я допека, няма как. Пък мъжа ми го няма, че взехме едно бунгало и не можем да го преместим, камиона се счупи, а друг такъв нямало. Големи ядове стана цяла седмица вече, а ни е страх циганите да не го разчупят, че в една нива остана.

– Какъв камион трябва? Имам познат има няколко камиона, но е в София. Нo, то сигурно много скъпо ще излезе от там...

Адвокатката ми махва с ръка:

– Ох, само да го преместим, то за парите вече какво да се циганим, то се видя че златно ще излезе.

Тя звъни на мъжа си за подробностите и аз звъня след няколко минути на приятеля с камионите. Повтарям му каквото са ми казали, но той не е съгласен:

– Това не може да е така, такъв камион още не са произвели, нещо си объркала. Дай там на някой, който разбира да ми обясни.

В крайна сметка след половин час звъни мъжа на адвокатката и казва, че са се разбрали и утре сутринта бунгалото най-накрая ще бъде преместено. Удряме един тост за преместването и адвокатката ме поглежда:

– Мойта работа стана, сега да видим вашата.

Поглеждам я, жената е към 55 и изглежда вряла и кипяла в битки. Излагам и сбита версия на нещата, давам и да погледне документите и тя разперва ръце:

– Сега, вашия случай е такъв, че може и така и така. Има случаи в които е ясно кой прав, кой крив, вашия не е такъв. В случаи като вашия всичко зависи от решението на съдията. Чефо ми каза, че Явашев ви е адвокат, сега не искам да кажа нищо за колегата, но той тук позиции няма.

– С две думи е кретен, дето никога няма да ти спечели делото – обади се Дичев.

Димова му хвърли един поглед и той сви рамене.

– Казвам и как стоят нещата. Тя иска да си спечели делото, това я интересува.

Адвокатката се подсмихва и аз също и се усмихвам:

– Можете ли да ми гарантирате положителен изход на първа инстанция, разбира се с достатъчно мотивация от наша страна?

– Да, разбира се. Кой е отсрещния адвокат?

– Манолов.

Тя се обърна към Дичев.

– Кой е тоя Манолов?

– Не го познавам, един дребен към трийсетте.

– Но не е от нашите?

– Не, определено.

Димова ми се усмихна широко:

– Щом не е от нашите е още по-лесно. Аз ще му кажа на Аврамов, че сте ми близка и че решението ви е лесно, в смисъл не е да казва на черното бяло и ако се заяде някой да го проверява да има за какво да се хване. Във вашия случай, така преценил, така решил. Никой копче не може да му каже. Сега, Чефо ми каза, че сте си много близки с него, аз затова си говоря направо.

Кимам:

– Да, разбира се. А ако обжалват?

– Тя и втората инстанция е тука и пак са мои хора. И никой не чете мотивите, те само поглеждат имената, а Аврамов, готово, потвърждаваме решението на първата инстанция. И във върховния е така, важно е кой е подписал на предните инстанции, какво пишело, никой не ги чете тези работи. Трябва да е някое нашумяло дело и някой голям адвокат, та някой да се задълбочи. То при нас е песен, ти в наказателното да видиш какво става...

– Е, какво да става, тя Темида кьорава, който даде повече той печели – засмива се Дичев.

След малко към масата се приближава един мъж, оказва се собственика. Човека сяда за малко, говорим си за разни работи и по едно време Дичев му казва:

– Да ни оправиш после една стаичка горе, за тая вечер.

Човека кима и вика сервитьорката, за да и каже. Виното след ракията ме е отпуснало, храната е изключително добра и съм в блажено настроение. Адвокатката ми хвърля един поглед и става да си ходи. Разбираме се да се чуем в понеделник. След нея става и собственика и Дичев се обръща към мен:

– Исках да ти го поема делото, ама не мога да го спечеля тука. Те са тука като свински черва оплетени. И днеска за това дело минахме през Димова. Ама то там за много пари става дума и човека го интересуваше само да спечели, щото иначе гори яко. Тя тая е опасна, мъжа и е общински, свекър и едно време беше кмет, сина и е първия партиец тука. Която партия е на власт и той е от нея. Договориш ли се с него и изборите ти са оправени. Преди няколко години го бяха пребили. Караха се за едни градини. Тези си извадиха някакви документи и откраднаха на хората градините. И някой го преби сина и. После викнаха и проверки от София и на хората имотите ги върнаха, ама колко общинска земя свиха само те си знаят.

– Навсякъде едно и също – казвам.

– Мдаа. Нали не ми се сърдиш за делото?

– Не, разбира се. Радвам се, че ме запозна с нея. Беше ми писнало да се влача насам-натам с тези дела.

Той се навежда към мен:

– Искам да те прегърна, може ли?

През маса от нас седи голяма компания от двайсетинагодишни дечурлига и аз поклащам отрицателно глава:

– Не.

– Ееее, много си лоша... Искаш ли да се качим горе?

Поглеждам през прозореца, наближава 7 вечерта. Седим в ресторанта повече от три часа.

– Добре.

Сутринта Стефан ме изпраща до колата ми.

– Удобно ли е да ти се обаждам?

Усмихвам се:

– Не. А аз?

Той също ми се усмихва:

– Да, разбира се. Много ще се радвам.

Сядам в колата и той почуква по стъклото на вратата. Пускам го и той си открадва целувка.

– Карай внимателно. Чао.

Целия ден си тананикам, отдавна не бях имала толкова разтоварваща вечер. Със Стефан се почувствах, сякаш съм си обула старите пантофи във вкъщи. Не ме притискаше, не трябваше да се доказвам и очакваше много по-малко отколкото му давах. На него просто му харесваше да е с мен, изглеждах по-добре от него, имах повече пари и се оказа, че съм чела доста по-внимателно Кама Сутра. Затова двамата се отпуснахме и прекарахме една приятна, зареждаща нощ. Ако трябва да използвам кулинарни сравнения, за мен усещането беше като да изядеш една хубава пържола след като безкрайно дълго време си се борил с черупките на омара. Бях усетила това чувство и с Дима. Спокойствие. Отпускащо спокойствие. Откакто бях срещнала Борил, не бях спала с друг мъж, вече близо 6 години. В Германия с Янош се бяхме видели на два пъти, но аз спирах нещата точно преди финалната права, прекалено наранена се чувствах все още. А и по някакъв начин той страшно много ми приличаше на Борил. С мъже като Стефан и Дима бях спокойна, с Борил и Янош... не знам, по някакъв начин все имах чувството, че се боря за място в класация.