Винаги има кой да заплаче
Той вървеше с леко приведена глава. Очите му бяха съсредоточени и присвити. Стараеше се нищо да не му убегне. Гледаше наляво, надясно. Обръщаше се да гледа и назад. Искаше да намери нещо или някой. Същевременно се стараеше да не се набива на очи. В никакъв случай не биваше да го забелязват. Ако го видеха, хората на които дължеше пари, това щеше да е последното му ходене по улицата. Дори последното му ходене, където и да било. Не, сега на всяка цена трябваше да остане незабелязан.
Нощната улица ухаеше на дъжд и късна есен. По тъмните фасади на жилищните блокове тук-там започваха да се появяват светлини. Кооперацията, в която трябваше да влезне вече беше наблизо, но първо трябваше да се увери, че пред входа и не го причакваха. Ако не го причакваха пред входа, трябваше да внимава да не го причакват вътре. Неизвестните бяха много, но той трябваше да занесе парите. Така бе обещал. Жената се нуждаеше от тях. Детето и също. А той... той беше сам. Какво толкова рискуваше? Нищо повече от кожата си. Дори да го пречукат, нямаше да има кой да плаче за него, или поне той не се сещаше за наличието на такъв.
На петнайсеттина метра от входа той се спря и седна на една пейка без облегалка. Внимателно се взираше в тъмното. Очите го заболяха. За сега не виждаше нещо, което да го обезпокои. Но това, че не виждаше, не значеше, че такова нещо няма. Постоя така още десет минути и окончателно реши да занесе парите. Вратата на входа беше заключена. Ключа, който му беше дала жената пасна с бравата без проблем, превъртя го и вратата се отвори. Влeзна със затаен дъх, като се стараеше да не издава никакъв шум. Във входа беше тъмно и той нарочно не светна лампите. Тя живееше на третия етаж. Никой небиваше да разбира, че е идвал при нея. Това щеше да и на навреди. Трябваше да почука на вратата и девет пъти. Три по три почуквания – такъв им беше сигналът. Стигна до вратата и прилепи ухо до нея. Мъчеше се да долови движенията на хората вътре. Стори му се, че чува звука от работещ телевизор, но все пак не беше сигурен дали това не бяха гласовете на други хора. В главата му се въртяха много предположения. Сърцето му блъскаше с огромна сила и звучеше чак в ушите му.
Почука така, както се бяха разбрали. Отвори му висока млада жена, с дълги кестеняви коси. Поздравиха се и тя го покани вътре. Поговориха си. Той и остави парите, а тя се просълзи. Каза и че ще направи каквото може, за да и помогне отново.
Излезна натъжен и тръгна надолу по тъмното стълбище. Пред входа, двама едри и закачулени мъже го спряха изненадващо. Нанесоха му няколко удара с дебело арматурно желязо. Един по главата и още два в гърба, докато лежеше на земята. След това изчезнаха някъде дълбоко в есенната нощ, а той остана да лежи безжизнен с разбита глава и широко разперени ръце.
От третия етаж долиташе измъченият плач на една отчаяна жена.
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
© Калоян Бинев Todos los derechos reservados
