ВЛЮБЕН

            Животът е свършен за мен. Той е пустинята Гоби, Сахара и други подобни по всичките земни кътчета. Искам да скоча от някой висок блок или да се удавя с камък на шията. А защо влак да не ме разполови? Пфу! Ще бъда грозна гледка. В окаяно положение е бедната ми душа, която хранеше толкова големи надежди.

           Но нека започна от самото начало...

           Новата колежка дойде в понеделник. Шефът ни я представи. Във вторник вече бях безумно влюбен! И как не?

           Първото впечатление, което добих за колежката, беше зашеметяващо. Тя имаше големи... ъ-ъ… очи, исках да кажа друго, но ме е срам да кажа цици. А истинските й очи – направо огън! Погледна ме и изгорях като ланшна  шума. Погледна ме отново и се изчервих като доматеното пюре, което прави леля за зимата.

         Дните ми минаваха като в сън. Ден и нощ кроях планове как да я “сваля”. Подготвях своите рибарски и ловджийски такъми, искам да кажа в преносен смисъл. Не знаех какъв чешит звяр е: пернат добитък или с люспи. Трябваше да подготвя най-печелившата си стратегия. Но на какво ли щеше да клъвне: дали на кафе със сокче, дали да я водя в шкембеджийница и да я черпя една чорбица с къшей хляб... Какво да направя? Не можех да й кажа: ”Слушай, маце! Искаш ли да се доближим толкова близо, че и конец да не може да мине между нас? Не, не съм такъв дървеняк, че да го предложа това изведнъж, макар че ми се искаше. И чудото стана в деня, в който получаваме заплата!

       -  Колега,  - каза тя с много подтекст / Усетих го!/ - искаш ли да отидем само двамата на кафе?

           Почувствах, че краката ми треперят, сякаш бях изпил кило от татината ракия.

         - Да – пресипнало отговорих. – Да тръгваме!

         В кафето ми се стори, че ме гледа влюбено и нежно. Чуруликаше ми закачливо като славейче, спечелило горския конкурс по надпяване. А  душата ми  се напояваше обилно с маминото сладко от малини.

         Извиних се любезно и отидох до тоалетната. В огледалото се огледах внимателно и подложих на анализ това, което тя виждаше: опитвах се да си представя какво харесва в мен.

         Очите ми са леко разфокусирани, искам да кажа, че  когато погледът ми дискретно и ненатрапчиво се отправя към Едикой си,  той остава с впечатлението, че не го гледам. Това е силната страна на зоркия ми поглед! Дали това не е харесала в мен?!  Ушите ми имат хубавата форма на джапанка и са по-големи от обикновеното, но пък слухът ми е като на котка. Брадичката ми е леко клъцната, като с тесла, но това ми придава своеобразно обаяние! Дали пък не е запленена от нея?

       Върнах се при нея и учтиво се извиних.

      - Скъпи колега, знаеш, че съм новичка тук и никого си нямам като познат – гласът й беше като пенливо ручейче. А само към теб мога да се обърна като... - Тя ме погледна нежно, и добави: приятел. – Нали мога да те наричам така?

         С радост  отговорих, че може да разчита на мен при всяка ситуация.

     -Ще ми помогнеш ли с една стотачка? – с ангелски глас ме попита тя.

      В този момент щях да ревна! Тя, горкичката, се е надявала само на мен! Само аз можех да й помогна! Ако бе изрекла дори да скоча от висок блок, пак с радост щях да го сторя. Зная, че крилата на любовта щяха да ме спасят от гибел! 

     - С радост ще ти дам! – изрекох тези думи с толкова плам, че покривката на масата щеше да се запали.      

     -  Благодаря ти, скъпи колега! – очите й ме гледаха вълнуващо.

         Върнахме се на работните си места, а мене не ме свърташе на едно място. Не ходех по коридорите, а летях! Сърцето ми работеше като лудо. Имах чувството, че в гърдите ми има затворена сврака, която се мъчи да излезе. Така бумкаше горкото ми  влюбено сърце.

          Знаех, чувствах, че и тя започва да се влюбва в мен. Само това имаше значение! О, Боже! Колко бях щастлив!

         На другия ден дойдох с оцъклени от недоспиване и любовни терзания очи. Погледнах към нея, а тя се направи, че не ме вижда! Дали така ми се стори? Погледнах пак, задържах погледа си върху нея, но нищо. Дори не ми кимна за поздрав.

         Сърцето ми започна да го реже дърводелски банциг. Душата ми започна да я рендосва ренде, а непоносимата мъка ме задавяше, сякаш ми беше натикана кифла с мармалад в гърлото. Очите ми започнаха да изхвърлят вода, която скоро щеше да наложи слагането на плавници от всички колеги. Тогава реших да се самоубия. Но как да го направя?

         Напоследък река Искър е доста буйна от падналите проливни дъждове. Реших да се давя. За тази цел си купих въже за простиране. Камък за врата щях да си намеря от реката.           

         В момента, когато бях завързал едър камък на врата си с въже и се канех да легна по гръб в реката, понеже стигаше до кръста ми, ме озари една мисъл: ” Защо трябва да се давя заради една...Не, срам ме е да го напиша! Та защо да затривам живота си? Не е ли по-добре да си ходя на работа и ехидно да се хиля под мустак на следващите нещастници, от които ще иска по стотарка, а после ще се прави, че не ги познава? Ще потривам доволно ръце, че и те страдат като мен! Ха-ха ха!”

         Какво нещо е животът! Как идват вълните на щастието, върху които се плацикаш блажено, а после идват вълните на нещастието, които те карат да се гмурнеш под тях и никога да не излезеш!

         Но аз съм мъдър. Реших да живея напук на онази... Как исках да я нарека? Не се сещам вече.