Внимавайте с улова!

Лято. Жега. Плажовете във Варна са претъпкани. Няма място да стъпиш на пясъка, камо ли да легнеш. За да опровергая правилото, че на улицата варненците се разпознават по това, че са най-бели, съм на плажа. Обикалям и си търся място. Навсякъде е претъпкано. Извървявам половината градски плаж и накрая се спирам до пързалката, (днес от нея не е останало нищо). Намирам малко местенце, колкото да си оставя дрехите. Слагам плавниците, маската и шнорхела и се потапям в морето. Имам си свое място до което плувам и се гмуркам. Любувам се на подводните красоти, докато усетя тръпки от студа на дълбочината. Плувам обратно към брега и на плиткото, където е и по - топло, виждам морско конче. Улових го и излязох на брега. Пуснах морското конче в пълната с вода маска. Хората бяха така плътно един до друг, че нямаше място дори да постеля кърпата си. Легнах направо на пясъка - така щях да се стопля по-бързо. Сложих под главата си единия плавник, другия захлупих на лицето си, за да не ми блести в очите яркото слънце. Маската с морското конче наместих почти до главата си - страхувах се да не я прегази някой. Постепенно се отпуснах под жаркото слънце. Унесох се.

Изведнъж ярката светлина, проникваща под края на плавника, избледня. Някой засенчваше лицето ми. Чух приятен, малко писклив глас: “Пшепрашам пана, то е конек морски, чи не.?”Почувствах се като ловец, заложил примамка и чакащ улова. Какво ли се е хванало в капана? Полякиня?! С усмивка отместих плавника от лицето си. Коленичило до мен, русо момиче ме гледа въпросително. Така се запознах с Уршула.

Следващата седмица изпълнявах приятната задача да представя всички забележителности на Варна. Уршула беше заедно с по малката си сестра Йоланта и майка си. Единственото, по което си приличаха двете сестри бяха сламено русите коси. Йоланта винаги - усмихната, сама често се шегуваше. Ведрото и настроение се предаваше на компанията.Уршула не бе просто по-красива, а изключително красива: късо подстригана коса, леко продълговато лице,зелени очи. Красива, но студена, почти не се усмихваше. Плаж, музеи, разходки – имах чувството, че Йоланта изпитваше по - голяма симпатия към мен, отколкото Уршула. Така отминаха тези дни.Сбогувахме се с пожелания да се срещнем отново.

Минават месеци.Пишем си писма с Уршула, поздравяваме се с картички за празниците, кани ме на гости в Полша, но писмата са малко - две-три на година. Аз също нямах ентусиазъм да пиша често. За мен Уршула беше само една от познатите ми.

По това време започнаха да излъчват полските сериали “Четиримата танкисти и кучето” и “Залог по-голям от живота”. Ако тогава ме бяха попитали, може ли да проговориш чужд език само с гледане на филми със субтитри, категорично бих отрекъл, но след време имах друго мнение по този въпрос.

Измина една година. Завърших техникума, кандидатствах. Вече съм студент. Приключих с изпитите на първата учебна година. През ваканцията започнах работа на Златните пясъци. Да разтоварваш всеки ден голям камион с каси бира, да ги пренасяш с количка до склада, до хладилниците, до мокрия бюфет - след месец ми писна. Не мога ли да подредя по - приятна програма? И в трите писма,( само три за две години), които съм получил от Уршула, ме кани да и гостувам. Нахално или не - изпращам писмо: ”Може ли да дойда в Полша?” Отговорът дойде скоро: ”Ще се радвам да се срещнем”.

В началото на септември пристигам в Битом, градче - сателит на Катовице. Посрещнат съм изключително радушно от цялото семейство. Сега забелязвам нещо неочаквано - започвам не само да разбирам, но и да говоря полски език. Гледането на сериалите е било за мен като школа за ускорено учене - с всеки разговор се разбирахме все по - добре и скоро въобще не прибягвах до руския език. Още първия ден Уршула ме представи на колегите си от аптеката, където работеше: ”Моят приятел от България”.

След няколко дни неволно чух разговор, който в никой случай не бе за пред мен. Уршула и майка и не съобразиха, че ще разбера какво си казват. Говореха за празнуване на рождения ден на някой от приятелите на Уршула. “Майко, не мога да го заведа.” “Още по- неудобно е, ако го оставиш сам.” Коментарите бяха за мен. Дадох си вид, че не съм чул и не съм разбрал нищо.

Вечерта, заедно с Уршула отидохме във вила в покрайнините на града - ниска едноетажна сграда, зад която имаше голяма поляна, обсипана с полски цветя. Събра се цялата компания приятели на Хермин - домакина, който имаще рожден ден. Градусът на настроението бързо хвръква нагоре- шеги, веселба. Изведнъж прозорецът се отвори с трясък - Хермин прекрачи, носейки на ръце Уршула. Тя сияеше, обгърнала с две ръце огромен букет цветя, току що набрани от поляната. Досега не бях я виждал така усмихната. Зарадвах се за нея - дано е срещнала подходящия човек. Ясно е, защо не е било удобно да присъствам.

Уморени от веселието гостите се разотиват.Останали сме последни с Уршула. Чувствам се неудобно, гледам настрана, докато се изпращат с Хермин. В таксито мълчим. На крачка пред вратата на блока, тя ме хваща за ръката и на един дъх казва: ” Какво ще ти допринесе това, че ме обичаш? Когато баща му плаща сметките по скъпи ресторанти и курорти, се чувствам като графиня”. Онемях, защото разбрах точно какво каза. Защо бе тази изповед?! Аз бях само един натрапник, използвал познанството за да се разходя по света. Благодарен бях за гостоприемството. Как да и обясня, че за мен тя е просто една позната. Как “видя” у мен чувство на обич. Замълчах...

На другия ден се отби лелята на Уршула, и това разведри обстановката. Покани ме в Краков - синът и, бил на летен лагер и предложиха да ме настанят в неговата стая.

Сбогуваме се с Уршула. Това бе наистина сбогуване - никакви писма, картички. Просто нямаше нищо повече между нас.

Пътувахме с кола до Краков. Още преди да пристигнем, ми обещаха приятна изненада - компанията на Ева, втора братовчедка на Уршула. Появява се и Ева, не библейската, а земната. Но за съжаление септември е месец на поправителните сесии и Ева не можеше да ми отдели много време.

Явно светът е малък. След няколко дни срещнах Хермин в Краков, на площада пред гарата - дошъл да гледа мотоциклетни състезания. Заприказвахме се. Разказах му как сме се запознали с Уршула, историята с морското конче, смя се искрено.

Това е цялата история. Започнала по забавен начин, с лов на плажа и завършила с въпроса “Какво ще ти допринесе това, че ме обичаш?”Въпрос и труден, и лесен - зависи от гледната точка. За Уршула отговорът бе свързан с пари и разкош. Тя не говореше за чувства. Когато си влюбен, не просто влюбен, а обсебен от чувствата си към някого, отговорът е само един. “Какво ще ти допринесе това, че ме обичаш?”. “Радост!” Радост от това, да подариш обичта си - най-скъпото, което имаш, на човека до теб. Дар като пред Бог.

Изпиташ ли само за миг съмнение, как ще те посрещнат, ще приемат ли обичта ти - не обичаш истински. Тогава по-добре си замълчи.