ГЛАВА ДВАДЕСЕТА: КИЕР ЗОХ
- Почакай, скъпи ми братко – изрече през зъби Киер Зох, приклекнал край някакъв камък с причудлива форма. – Почакай, докато те изкормя и един път завинаги върна славата на предците ни.
Принцът чакаше съгледвачът си Зонтраг, който щеше да му докладва какво се случваше в стана им. Той самият беше в опасност през този първи ден. Но от утре, имаше пълната свобода и право да си разчисти сметките и да сложи на главата си короната, която смяташе, че му се полагаше.
Доста от детските спомени, изплуваха пред очите му. Брат му винаги беше по-предпочитан в игрите с другарите му. Винаги беше и любимецът на баща им. А той беше като трън в очите, на когото му спестяваха толкова много неща, само защото беше принц.
- Нека само да оцелея до утре – просъска той.
Минаваха повече от два часа и нямаше никакви изгледи някой да се появи. Принцът беше се постарал да се отдалечи от лагера и да се скрие добре. Знаеше, че ако пропуснеше своя шанс, това щеше да му коства главата. А никак не му се умираше.
Внезапно някакво раздвижване се забеляза и се чу леко прошумоляване. Благородникът се беше притаил откъм наветрената страна и който и да идваше към него щеше да е в по-неизгодно положение. Инфрачервеният датчик на лазерния резец запиука тихо. Киер Зох се стъписа. Това можеше да означава само, че някой от техните го наближаваше. Датчиците бяха проста система за предаване на сигнали от разстояние. Гуароните бяха откраднали и умело използваха някои от модерните технологии на хората, въпреки че тази по зегандарианските времеви стандарти беше почти праисторическа.
“Зонтраг, ти, кучи сине, нали се разбрахме да ме предупредиш с някакъв сигнал. Ако те убия, сам ще си бъдеш виновен.” – помисли си Киер Зох.
Но чудно защо стъпките като че ли спряха. Киер Зох започна да се поти. Искаше му се да скочи и да забие острието в шията на натрапника, пък бил той и собственият му съзаклятник, но нещо го караше да не може дори да се помръдне.
“Дали пък не е намислил някакъв подъл план?” - запита се принцът и стисна дръжката още по-силно, заемайки бойна поза “орото”. Тази бойна стойка, широко използвана от войните гуарони, позволяваше свобода на движенията и възможност за отбиване на ударите в организирано отстъпление. Можеше едновременно и да сече и да парира.
Сигурно бяха разгадали плановете му. Киер Зох познаваше добре интелекта на брат си и той определено не беше за подценяване.
Внезапно иззад скалата се показа една закачулена фигура. Изглеждаше твърде стройна, за да е на мъж. И въпреки това беше добре сложена.
Принцът зяпна. Това със сигурност не беше Зонтраг, нито пък брат му. Но кой тогава се осмеляваше да дойде тук?
- Идвам при теб без оръжие – чу той глас, които беше твърде недвусмислен.
- Рас Тиан!
Киер Зох я изгледа с недоверие. Какво търсеше тя тук?
- Не идвам да те моля да пощадиш живота на брат си, защото знам правилата на танца на смъртта. Традицията ни е ненарушима. Но не си ли загубил нещо напоследък?
Благородникът сви изпитателно устни, все още стискайки дръжката на оръжието си. “Как си позволява да ме изнудва?” – запита се той.
- Явно пропускаш нещо много важно – продължи Рас Тиан, без дори да й мигне окото.
Киер Зох не побърза да отговори, тъй като лицето му беше скрито под качулката от елюрианова кожа, а фактът, че той носеше маска не й позволи да види разтегналата се, дяволска, плашеща усмивка на лицето му.
- Може би все пак съм взел известни мерки – просъска той.
- Но какво ще правиш след като станеш крал? – някак небрежно го запита тя.
- Нищо конкретно освен да поставя гуароните под властта си и да им възвърна достойнството. Човешката армия е разбита, макар и с помощта на брат ми, което прави задачата ми дори още по-лесна.
- Много се лъжеш – възрази Рас Тиан с тон, който наистина го стресна. Увереността й не можеше да се сбърка.
- В какво? – Киер Зох беше спокоен, но тонът му не биваше да заблуждава никого. – Нима не чаках толкова години да получа това, което искам?
- Марак Тулба завеща друго на нашата раса. Затова тя низвергна Гимлин Орн. Затова избра Мидриел. Тя избра доброто – някак тихо прошепна тя.
- Ти нищо не знаеш – присмя й се принцът. – Аз цял живот съм бил подценен и незабелязан. Сега поне традицията е на моя страна. Имам право да си отмъстя за всичките тези години на разочарование.
- Традицията не е на ничия страна. – рязко му отговори Рас Тиан. – Нашите предци са я създали за своето време. Но сега е различно…
- Нима? – Киер Зох беше станал почти бял от злоба. – Кой може да ми го каже в лицето? Нека има тази дързост? Ще го заколя като куче!
Преобразена, наметната с елюрианова кожа от глава до пети, Рас Тиан се приближи към клетника. Тя беше станала просто неузнаваема. Високият й ръст беше подчертан от бензоанови нараменници, характерни за гвардейците от армията на краля. Пристъпваше полека, без да отчита гневът на опонента си. Той сякаш трепна.
- Ти беше спасеният при онзи риантесиански кладенец. Твоята съдба щеше да е различна, но брат ти разби прокобата – гласът й прогърмя заплашително.
Колкото и странно й да изглеждаше Киер Зох остана с увиснала уста, но все още с присвити очи, пълни с омраза. Той не я изпускаше от поглед и дори се питаше дали съгледвачът му вече не беше убит от някой от доверените хора на брат му.
- Какво знаеш ти за цялата тази история? – почти изсъска той. – Дори мъртвите гроандуси в свещените полета на Ау Кактир не са били родени по това време. – А ти си толкова млада.
- Грешиш отново – с чиста усмивка се обърна тя към него.
Принцът вече съвсем се обърка. По лицето му се изписа недоверие. Но някъде там започваше да се чете някаква смътна нотка на готовност да приеме казаното поне като възможно. Не като истина, разбира се! Това беше чиста лудост! Той, чистокръвен войн от стана на Зараг Ту, принц на гуароните, спасен по този начин. Но все пак някакъв проблясък озари паметта му.
- Коя си ти? – със съвсем нечовешки глас я попита той.
- Аз съм Марак Тулба – с ледено спокойствие отвърна девойката.
Претендентът за крал изкрещя и падна по очи. Челото му се удари в твърдия пясък. Никой гуарон – добър или лош, чистокръвен лорд или прост войник – нямаше право да не й вярва.
- Това не е възможно – редеше думите, покорен сякаш от висша сила, принцът. – Ти си чисто и просто дъщерята на Тур ‘aй Сан. Шеф на охраната на баща ми. Не е възможно да ме измамиш. – Той вече понечваше да се изправи в атака.
- Спри, простосмъртни, и помисли. Какво се случи тогава? – прогърмя отново гласът й.
Киер Зох като че потъна дълбоко в собственото си подсъзнание като омагьосан и тогава видя малко бебешко краче да се подава от същия този кладенец. Някаква ръка неумолимо го стискаше, но коя беше тя той не можеше да види, а още по-малко да разбере. Всичко това се разви много бързо и той беше отново изхвърлен от цялото това нищо, в което беше потопен допреди малко.
Огледа се наоколо. Беше започнало да се смрачава. От духът на богинята нямаше и следа. От Рас Тиан също.
^^^
Принцът се замисли. Свещените полета на Ау Кактир бяха легендарни и се намираха зад Мъгливите планини. В това далечно място беше люлката, в която се беше родил самият той. Защо това му се случваше точно сега? Властта можеше да му избяга. При това твърде лесно. Да, разбира се, не беше сам. Имаше и други съюзници освен Зонтраг, които бяха застанали зад гърба му, но повечето желаеха брат му за предводител. Това се знаеше от всички. Някак си той по-ясно изразяваше властовата унаследителна линия. Традицията обаче беше над техните предпочитания. Никой нямаше да я пристъпи. Сети се за една от любимите си детски песнички.
"На Рас Ту Ри Озо
Пеем и се смеем.
Ано Сиро Дас Тул
Побеждаваме враговете си.
Жи Ли Хо Но До.
Предателите умират."
Малките гуарончета бяха приспивани с нея от своите храбри майки-войни. Всяка от тях би се гордяла, ако детето й станеше Нас Радал или иначе казано част от елитната гвардия на владетеля.
Едно нещо обаче неминуемо мина през съзнанието му, а именно, че освен жестоки, гуароните бяха и егоисти. Може би това ги съсипваше. Той също разбра какъв голям егоист беше, искайки цялата тази власт за себе си, за да скрие, че не умее да прави нищо или по-точно, че не знае как да реализира пълния си потенциал. Животът на един принц не беше толкова лесен, колкото изглеждаше на пръв поглед. Наистина беше трудно да си намери място под слънцето. Това наистина го ядоса и той заби острието на лазерния резец в близката скала. Разнесе се оглушителен тътен, не защото ударът беше прекалено силен, а защото острието замалко не се счупи при досега с твърдия гранитен къс.
Сега беше сам, напълно сам, дяволски сам и свободен да вземе решение. Решение, от което зависеше по-нататъшната му съдба.
“Може би именно съдбата ми е да се върна отново в Ау Кактир” – мина през ума му. – “Може би там се крие отговорът. Но първо трябва да приключа този двубой. За добро или лошо. Иначе ще изглеждам като страхливец и глупак.”
“Спомни си какво се случи тогава.” – гласът на богинята мина през съзнанието му.
“Сигурно има начин хем вълкът да бъде сит, хем агнето да бъде цяло” – продължи той разсъжденията си.
В този момент иззад гърба му се зачу шум. Беше Зонтраг. Личеше си, че определено беше бързал и беше изпотен. Изпод гъстите му вежди очите му шареха неспокойно.
- Има голямо разминаване между очакванията ти и това, което замислят. Каквото и да правиш, няма да бъдеш следващият крал. – изпелтечи той. – Церемонията щеше да се състои със или без дуел. Но трябваше да се замажат очитe на простолюдието. Това беше удобно. Баща ти съжаляваше за това, но Нундраг беше избран.
Тук Киер Зох се обърна и той път беше леко изненадан.
- Нима? – запита той с известна доза лукавство в гласа си.
- Виж дуелът не може да се избегне. Това е ясно. Но той спечели симпатийте на бойците от Нас Радал с последната си победа. Това е много силен коз в ръцете му. Всички виждат в него военачалникът.
- Но все пак трябва да ме убие, нали? – изръмжа претендетът за престола.
- Рас Тиан ме видя. Тръгна по дирите ми – изломоти Зонтраг, променяйки темата на разговора. – Аз се правех, че не я забелязвам. Подмамих и се скрих.
- Тя беше тук преди малко – закова го за миг Киер Зох. – Изпревари те.
Шпионинът просто замълча.
- Разигра цял театър. Каза че e богинята-майка Марак Тулба. А аз паднах по очи, за да й покажа, че й вярвам. Трябва да спечелим време, колкото и малко да е то.
Макар да беше опитен в занаята си, Зонтраг остана със зяпнала уста за част от секундата. После добави с достойнство.
- Всъщност това беше част от плана ми. Малката хлапачка нямаше как да миряса, ако не я накарахме да се почувства важна. Но тя определено може да ни бъде от полза.
- Ау Кактир? – изрецитира принцът.
- Именно – прошепна шпионинът, с което показа, че е бил зад скалата и е дочул част от разговора им. – Този път нямаме право на грешки. Трябва да ги накараме някак да ни следват. Гроандусите имат отлично обоняние. Няма да е проблем да ни намерят.
- Продължаваме ли по план? – запита за всеки случай съзаклятникът му. - Единственият начин да го победиш истински, е да го накараш да загуби легитимността си като владетел. А това може да стане само на твоя територия. Не и на негова.
- Именно - беше отговорът на принца.
Зад тях пустинята шепнеше магически слова и огромни пясъчни облаци се блъскаха в скалата, зад която се бяха скрили. Започваше да се здрачава. Сиренатските ветрове щяха да се засилят и щяха да направят въздуха още по-труден за дишане. Щом Рас Тиан ги беше намерила, брат му сигурно скоро също щеше да довтаса и дуелът можеше да започне. Но точно тогава щеше да падне в клопката!
Трябваше да стигнат до Ау Кактир на всяка цена. Планът им беше да яздят неуморно дотам, за да отмъстят на собствената си раса за избора й да приеме Нундраг. Климатът на планините беше суров и дори едри животни като гроандусите щяха да се затормозят с изкачването на някои от хребетите. Още повече, че не бяха запасени с храна и вода. Предстоеше им да се разправят с предателите, както се пееше в детската песничка. Или поне така се надяваха.
След повече от две денонощия бяха в подножието на планините. Величествените зъбери бяха обвити в мъгла, а натрошена елатеранска глина обвиваше някои извити нагоре и заострени, подобно зъби на глиган, пличудливи скални образувания, наречени еолиеранти и наподобяващи нещо средно между сталагмит и понор. Започваше да вали ситен дъжд, който падаше и шуртящата вода се губеше незнайно къде в тези образувания. Суровият вид на обстановката караше кръвта в жилите да замръзне. Киер Зох никога не беше виждал подобно място. Склоновете нагоре бяха повече от стръмни с резки прорези от теклата с хилядолетия вода.
- Говори се, че там горе, все още се спотайват арханайци – прекъсна размишленията му Зонтраг. – Представители на техните старейшини от така наречения Волтариански кръг. Може да се натъкнем на тях.
- Имаме оръжие, не се безпокой – спокойно, но твърдо отговори Киер Зох. – Ще се оправим някак с тях, ако станат прекалено агресивни.
Тук беше редно да се отбележи, че освен шпионин на краля Зонтраг беше и кръстник на принца, затова и връзката между тях беше толкова силна. Нямаше да го изостави в битката за короната.
Предстоеше им трудно изкачване. И още по-трудно слизане в Долината на Кралете на Угрок Син – Ау Кактир.
Трудното, скъпи ми принце, тепърва предстои – обади се Зонтраг. – Но не пречи да потърсим подкрепата на мъдрите арханайци. Макар и малобройни, те биха били силна опора при евентуален сблъсък със силите на брат ти.
Започнаха бавно да се изкачват в подножието на планината, като гроандусите бяха потънали в пяна, докато прекосят пустинята. Определено трябваше да намерят къде да пренощуват и да изберат сигурно срещу засади място.
Волтарианският кръг, доколкото ми е известно, представлява съвкупност от дузината оцелели арханайци при Еклек Зон. Те са толкова древни. Почти колкото тази планета. Но възрастта не им личи ни най-малко. Затова трябва да сме внимателни да не ги разсърдим.
- Сигурен ли си, че ще можем да се спогодим? – попита го Киер Зох.
- Мисля, че те искат същото нещо, което искаш и ти, при това много повече. Тяхната раса е съвсем на изчезване и те трябва да се спасяват поединично. Много от тях са пленени в столицата на Елохия – Имградон. Те бяха отвлечени през последната война за Ау Кактир. И оттогава са роби.
- Не съм чувал за нея. – призна си съвсем чистосърдечно Киер Зох.
- Няма как и да си – заговори тихо Зонтраг. – Дори и между гуароните не се говори за това, защото от него време насам над нас тегне голям срам, болка и проклятие.
- Какво се е случило? – попита с интерес принцът, докато яздеха.
- Тази история се е превърнала в нарицателно за позор – преди последната война за Ау Кактир, арханайците са били цветуща нация, но сега те вече отдавна са изгубили мощта си и няма какво да губят. В този ден Волтариан, най-мъдрият арханаец, е произнесъл велика клетва за вечен мир и задължителна отбрана на гнездата им високо в планините. Но, както често се случва, нищо не се случва случайно. Губернатор Елмбаум е пленил дузина от тях.
- Чакай – прекъсна го принцът. – Това е човешкият главатар, нали?
- Точно така. – насърчи го Зонтраг. – Но той съвсем не е човек. Той носи всъщност и наша кръв.
- Как е възможно? – ахна претендетът за престола.
- Той е смесил кръвта на убитите наши войни и техните инженери са създали, мисля, че го наричат серум за удължаване на живота. – продължи Зонтраг. – Той ще живее доста по-дълго от нормалния човешки живот. Но има едно проклятие. Кожата му постоянно се бели и той не може да издържа дълго на слънце, защото има конфликт между нашите гени и неговите. На бас държа, че кръвта на убитите му нашепва “Подлец, слез долу при нас. След долу в долината на кралете.”
- А самите арханайци защо му са? – попита Киер Зох.
- Той всъщност затова е поробил арханайските вождове, чиито лечебни знания облекчават страданието му, след като собствените му учени не могат да се справят с подобен елементарен проблем. Разсъждава твърде едностранчиво. По човешки. Но ти, Киер Зох, престолонаследник на Угрок Син, имаш шанс да очистиш името си от родовото проклятие за наследяване на престоля чрез кръв, ако намериш лекарството за Елмбаум.
- Затова ли всъщност тръгнахме на път? – този път не се изненада ни най-малко принцът.
- И не само. – отговори дружелюбно Зонтраг. – Арханайците знаят всички тайни за тази война. Те знаят и за смесения му произход. Той може да разплете възела на конфликта. Той единствен знае някои тайни, които дори и те не знаят.
- Искаш да кажеш, че източникът на цялата тази война на тази планета е той?
- Ти го каза – беше отговорът отсреща.
- Ау Кактир ли е крайната ни дестинация? – продължи принцът.
- Не. – отекна в ушите му.
- Той ще бъде крайната ни дестинация. Но не и преди да намерим бронята на Сева .
- Последната Велика Кралица на Ау Кактир. – прошепна принцът.
- Този древен артефакт ни трябва, за да го уличим в измамата. Така и хората, и арханайците, и не на последно място собствената ни раса може и да живеят в мир. Тя ще изобличи истинската му същност. Генните двойки след мутацията не са особено устойчиви. Според легендите бронята съдържа специален мехлем, предназначен за всеки предстолонаследник на трона. Взаимодейства с телата ни. Тъй като неговото не е чистокръвно, ще има ответна химична реакция.
Киер Зох – кръвожадният войн – зяпна. Той започна да вярва доста повече на бръщолевенията на дъщерята на Тур ‘ай Сан. Всичко си идваше на мястото. Кладенецът може би беше метафора, изразяваща скрития смисъл на нещо много по-дълбоко? Какво обаче се криеше на дъното му? Умът му блуждаеше, но не можеше да намери отговора. А той усещаше колко жизненоважен е той. Много по-важен дори и от дуелът му за престола!
- Знаеш ли, тя говореше за някакъв кладенец или нещо такова? Тогава излиза, че брат ми е истинският предател? – почти изрева той.
Очаквах да се сетите за това, Ваше Височество, много по-рано. – изрече шпионинът. – Затова брат ти беше предпочетен, защото неговите завоевания ще скрият истината за произхода на нашата раса, както се надява и собствения ти баща!
- А как се добра до цялата тази информация? – внезапно се осъзна принцът, замислен как може един-единствен индивид да бъде главната причина за всичко.
Шпионинът мълчеше. Но логиката му беше недвусмислена. И тя не вещаеше нищо добро. Нито някакво евентуално бъдещо спасение или изход от конфликта.
- Това ли е легендата за Гимлин Орн и Мидриел? - запита най-накрая принцът. – Ние сме просто някакъв придатък на човешката раса. Всъщност всички ние не сме никаква раса, а сме просто продукт в резултат на експеримент на хората?
- По-скоро на една добре обмислена и планирана случайност. Колкото и да не ти се вярва хората не са изцяло виновни. – откровено допълни верния му спътник. – Твоят баща всъщност дойде на власт, затвърждавайки тази легенда и карайки ни да вярваме в нея, независимо съмненията, които имаха мнозина. Имаше някои, които все още помнеха. Макар, че предпочитаха да забравят.
Киер Зох усети, че му предстои да научи най-мъчителната и страшна част от историята, при това не от устата на своя съгледвач. Трябваше търпеливо да изчака срещата с арханайците. Ако изобщо успееха да се изкачат до върха на планината.
Изведнъж перо, остро като стоманен бръснач, се заби пред лапите на едрия гроандус, който яздеше принцът. Но той дори не трепна. В сумрачната сутрин в небето над тях се рееше мъглив силует. Кръжейки, той закриваше слънцето. Беше величествен, като огромна черна сянка на птица, разперила огромните си криле. Нямаше съмнение, че гнездата на арханайците бяха наблизо!
^^^
- Как се осмелявате да нарушавате покоя на чистокръвните потомци на Волтариан? – прогърмя заплашителен глас във висините. – Как посмяхте да стигнете дотук, където човешки крак не бива допускан?
Киер Зох се опита да направи козирка над очите си, използвайки шепата си, но пак не можеше да различи чертите на това огромно създание.
- Отидохте твърде далеч, върнете се назад или ще загинете! – прогърмя отново гласът.
- Идваме при самия Волтариан – извика Зонтраг. – Да ни разкаже някои неща за войната за Ау Кактир.
- Волтариан отдавна е мъртъв. Вие двамата нямате работа тук – промърмори не съвсем уверено, но доста грубо гласът, явно намеквайки, че гроандусите представляват заплаха за техните малки.
- Сигурен съм, че не е. Вашата раса е почти безсмъртна – не се предаваше Зонтраг. – Трябва да се направят редица промени, с които да свикнете, преди да се качим при Вас.
- Тези твари нямат място горе, близо до гнездата – пропищя неумолимо гласът, след което мигновено отлетя.
- Спокойно, ще се върне – отговори спокойно Зонтраг. – Просто отива да уведоми останалите. – Смятам, че ще успеем, дори и ако трябва да зарежем гроандусите още тук. Ако се върнат назад, още по-добре, нашите ще помислят, че сме умрели или сме се загубили. Един гуарон никога не оставя своя гроандус, докато е жив. Така ще спечелим още допълнително време, преди дъщерята на Тур ‘ай Сан да ги е довела прекалено наблизо.
Планината беше обвита в мъгла, която беше почти непрогледна. Толкова гъста, че гроандусите се дърпаха назад и хапеха въздуха. Трябваше да се отърват от тях възможно най-бързо иначе можеха сериозно да пострадат от разбеснелите се животни, тъй като чудовищните твари заплашваха да хвърлят ездачите си. Каквото и да говореше Зонтраг, принцът беше нащрек дори повече отпреди. Всичко се развиваше по план. Засега.
Изчакаха известно време, но никой не се върна. Тогава ненадейно се чу пляскане на крила. Цяло ято арханайци връхлетя върху нашите злополучни приключенци, удряйки ги с криле. Киер Зох мислеше да извади лазерния резец и да прониже най-близкото от създанията, но внезапно се отказа. Прецени, че шансът не е на тяхна страна, най-вече защото те бяха около двадесетина и само ако бяха поискали, можеха мигновено да забият твърдите си като стомана пера в плътта им. След като отнесоха солидно количество бой от своите домакини, някакъв глас, приличен на дрезгаво хриптене, каза:
- Спрете! Може да им се вярва! Пуснете ги да минат нататък!
Те не видяха никакъв силует или лице. После внезапно групата от човекоподобни птици отлетя и се скри в гъстата мъгла.
По лицата и на двамата имаше белези и охлузвания. Царствената осанка на принца вече не изглеждаше толкова достолепна. Дори би се обзаложил, че има някое и друго счупено ребро. Той пое дълбоко въздух и рязката болка, минала през гръдния му кош, просто показа, че това са само натъртвания. Но все пак и двамата имаха нужда от няколко секунди, за да се окопитят. Не бяха в позиция да се противопоставят, защото Киер Зох искаше да спечели арханайците за съюзници и да си върне короната.
- Сега вече може да се изкачим по-нагоре – предложи Зонтраг.
Мъгливите планини не напразно носеха това име. Преходът нагоре ставаше все по-труден. Те не виждаха на повече от две педи пред носовете си. Краката им откъртваха случайни камъни, тъй като търсеха по-стабилна опора при изкачването. Пот се лееше от челата й, но въпреки това, те неумолимо продължаваха.
Древните склонове на Мъгливите планини бяха приютили тази раса, за която се знаеше толкова малко, но която беше известна с лечебните си сили. Някога те бяха господстващата раса на планетата. Това беше доста преди гуароните въобще да се появят. Това беше известно дори на Киер Зох.
Навлизаха в непозната територия. Сипеите отдолу бяха чудовищни. Направо можеше да ти се завие свят. Двамата със Зонтраг напрегнаха последните си сили, но това изкачване сякаш беше безкрайно.
Някак си обаче Киер Зох усещаше вътрешно, че нещо може би не е както трябва. Знаеше, че е на прав път, но се боеше от промяната. Очакваше я с напрежение. С всяка следваща урва, която прескачаxа, или ронлив камънак, който им се изпречеше, той чувстваше, че може би привидното му желание за домогване на трона беше просто предтекст да узнае и постигне нещо далеч по-голямо, което надхвърляше собствените му разбирания. Но какво? Зонтраг задъхано следваше господаря си. Огромните им зелени лапи бяха изранени до кръв. Не се стигаше толкова лесно до върха, но те продължаваха да упорстват.
Внезапно като че ли се чу пропукване. Принцът се обърна. Старият шпионин се беше подхлъзнал и като по чудо се беше хванал за една клонка, която всеки момент щеше да поддаде под тежестта му. Времето му изтичаше. На лицето му беше изписано отчаяние. Той просто беше пътник. Киер Зох се запита дали си струва да го спаси, тъй като това би значело да го последва в пропастта. Зонтраг разбра намеренията му и каза:
- Оставете ме да умра, принце. Спасявайте се. – и полетя в бездната.
Ненадейно откъде запляскаха огромни криле и млад и силен арханаец пое падащото създание. Без да обръща внимание на нищо, той просто се извиси във въздуха. Величествено порейки въздуха с крилете си, той се понесе още по-нагоре, към самия връх. Сребристите му пера бяха остри като бръсначи. Отразената в тях светлина просто ослепяваше. После внезапно изчезна.
Принцът го проследи с поглед. Трябваше да го последва, но сега наистина се учуди, защо спасяваха Зонтраг точно сега. Поведението на тези “твари”, както мислено ги нарече той, явно беше доста противоречиво. Знаеше обаче, че трудно би преодолял загубата на верния си съмишленик, така че, без да иска да признае дори на себе си, в сърцето си, им благодари. Това не му пречеше да ги мрази до смърт в същото време, за целия отнесен побой. Претендентът със сетни сили закуцука към върха. Оставаше още малко.
След няколко часа, той беше вече застанал на един от най-високите склонове - на самия връх, но там, странно защо, нямаше абсолютно нищо. Нямаше гнезда на арханайци, нито пера, камо ли пък останки от труповете на странните човекоподобни гадини. Тук той вече беше почти готов да закрещи, осъзнавайки, че е напълно сам, на този връх, на който сигурно щеше да умре, ако не намереше някаква храна. Беше готов да изяде дори и порция висококалорична храна, която даваха на човешките пилоти. Но и това нямаше …
Пред погледа му се разкри величествена картина. Беше се изкачил толкова нависоко, че на практика можеше да види дори очертанията на Зегарайските планини или поне част от тях. Хребетите им бяха внушителни и определено по- високи от тези на Мъгливите планини. Оставаше да слезе в долината, но там не се знаеше кой или какво го чака. Сега всичко зависеше от него. Самото му съзнание му нашепваше “Стигна прекалено далеч, за да загинеш просто така. Трябва да намериш кладенеца! Трябва да намериш бронята на Сева!”
Принцът се запъти натам. Сам, но твърдо решен да намери отговора на загадката.
^^^
Принцът вече слизаше в “Долината на кралете”. Там, където беше роден. Там, където беше лобното място на неговата раса в не чак толкова далечното минало. Всичко сега беше по-различно. Или може би беше минало прекалено много време. И той не можеше да каже точно. Беше нащрек за внезапна атака. Не беше сигурен дали по тези земи все още живееха каквито и да било представители на тяхната раса. Виждаше, че в него се надига един неясен трепет за достигане на неподозирани висоти, но някак си не можеше да приеме, че е готов за това. Всеки един има такъв момент в живота си. Той беше сам, напълно сам, и можеше да вземе всичко или да умре. Зависеше само от него. Усещаше болката в стомаха си, която го караше да бърза още повече. Може би беше заради едно от перата на птиците го беше закачило съвсем случайно. Наведе поглед и остана сащисан. Някой беше поставил на пояса му малка кожена кесийка. Не можеше да повярва. Бръкна в нея и намери странен пергамент с надпис “Върви натам без страх, дори и да умираш, това е твоят път, недей да спираш…” Който и да беше шегаджията явно разбираше от поезия, но принцът се зае да търси по-дълбок смисъл в думите.
Спомни си, че баща му беше загрижен заради конфликта с брат му. Опита се да се сети и за думите на Рас Тиан, за брат си. По дяволите! Бяха толкова много хора, бяха казани толкова много думи. Той не можеше да свърже никой от тях с написаното.
В главата му се въртяха само разни образи от кръвопролитни битки. Нищо смислено. Мислено реши да отложи разгадаването на загадката за по-късно. Там някъде долу лежеше отговорът и той определено щеше да го намери.
Съжаляваше, че го измъчва силна жажда и не може да пийне малко енсарианско вино. Дори гуароните обичаха да го крадат и определено смятаха, че е най-доброто откритие на хората. Би изпил сигурно цял мех и би заспал като пън. Но някой или нещо можеха да му отрежат главата. Беше въпрос на чест! При това кралска! Кой би се осмелил да заспи, след като е толкова близко до целта? Кой би пропуснал такъв шанс!?
Внезапно четири чифта силни ръце го хванаха изотзад и извиха собствените му зад гърба. Той бе принуден да се наведе. Но Киер Зох беше ловък воин. Използвайки невидимите си врагове като опора, майсторски се превъртя и им заби такъв ритник в мутрите, от който невидимите им зъби сигурно щяха да изхвръкнат. Усети, че го пускат. Обърна се. Нямаше никой. Да не би да откачаше?
Продължи да слиза по древните склонове. Околността изглеждаше напечена и суха, но все пак не напълно лишена от растителност. Той трябваше да признае този факт. Какво толкова? Сигурно имаше начин да се направи нещо по въпроса. Гуароните определено не бяха земеделци като хората, но дори и те имаха базови познания в тази насока. Странни малки лианоподобни храсти се наблюдаваха тук-там. Определено приличаха на самораслеци. Нищо впечастляващо. Той вървеше и вървеше. Почвата изгаряше стъпалата му. Така мина може би около половин ден. Внезапно осъзна нещо важно. Трябваше да намери сигурно прикритие, защото отново се сдрачаваше. Потърси с поглед най-близките храсти и просто се сви зад един. Лазерният резец беше в едната му ръка, готов за непредвиден случай.
Малко по-късно сънят го обори. На сън му се яви някой с качулка на главата и му прошепна “Ти си съвсем близо, като намериш отговора, ще умреш…” Събуди се, облян в пот. Беше страшно странно. Опипа с ръка шията си. Нима живееше в кошмар? Не – това беше дори още по-лошо. Живееше в собствения си измислен, илюзорен свят, добре заситен, със статут на принц. За какво изобщо можеше да се говори? Той имаше нужда да победи! Дори само веднъж! Не за слава! А за да почувства как животът го изпълва отново!
Хрумна му да опипа пояса си. Торбичката вече не беше там. Стори му се, че макар нищо да не му беше ясно, започваше да схваща логиката в цялата тази работа. Даже му се видя твърде смислена.
В далечината се показа някакво селище. Принцът все още беше прекалено далеч, за да бъде сигурен какво всъщност е това. Странни шатри, в които най-вероятно бяха живели предците им, се виждаха тук-там. Реши да не рискува и да не влиза направо в селото, а да изчака поне малко, да поогледа. Болката в стомаха му като че ли отново се засили. Защо по дяволите не можеше да се отърве от нея? И защо тя се обаждаше точно сега, когато имаше нужда от всички свои сили.
Когато най-накрая се престраши да влезе в него, видя че всъщност селото беше съвсем пусто и мъртвешки тихо. Реши все пак да го претърси. Все нещо можеше да му бъде от полза. Влезе едва ли не в първата шатра, която се изпречи пред очите му.
Тогава зад гърба си чу Гласът.
- Значи все пак реши да дойдеш!
- Дойдох, за да чуя истината. И не на последно място да приема съдбата си – доста клиширано и патетично заяви той.
- О, значи така, а – скоро ще я разбереш. Дори още довечера. Но дотогава бъди мой гост. Яж и пий за мое здраве.
- Но аз не те виждам – отговори принцът малко неловко.
- Не е и необходимо – простичко отвърна гласът. – Важното е, че си тук.
Той се обърна и видя наредена трапеза, като в приказките. Седна и започна да яде. Имаше и от пиле мляко. Там имаше някои плодове, които беше ял още като дете – като елмоанови банани, а също е плисторейска паста. Боже колко вкусни бяха! Предвид животът на номади, който водеха, тези две храни бяха истински деликатес. Внезапно нещо в ъгъла се размърда. Той реши да провери. Стисна дръжката на ножа и видя огромен чувал, които мърдаше наляво-надясно. Отиде да го развърже. Вътре намери тялото на своя верен спътник Зонтраг. Беше умрял. Изглеждаше като инфаркт. Доста неприятен инцидент! Но поне беше умрял с усмивка на лицето. В ръцете му имаше бележка “Това е за Вас, принце! Довечера ще се срещнем!”.
- Така да бъде – изрече принцът.
Все пак до вечерта имаше твърде много време. Затова той реши да го оползотвори и да се поразходи в селото. Определено беше странно. Налегна го някаква носталгия за този доста по-уседнал спрямо сегашния му живот. Всичко някак си се нареждаше на мястото. Всичко беше толкова просто. Принцът се шляеше безцелно по уличките, без реална мисъл, когато най-накрая видя нещо твърде интересно.
Някакво малко гробище, недалеч от селото. Излеждаше дори още по-самотно от самото село. След няколко минути вече беше там. Видя малка плоча, почти изтрита напълно, на нея пишеше “Сева”. Зае се да разкопае гроба. Колкото повече копаеше и повече пръст изхвърляше, толкова по му се струваше, че не прави нищо. Само си хаби силите. Най-накрая се показа каменен саркофаг със сложни инициали по него. Принцът не беше сигурен дали изобщо би могъл да го помръдне. Толкова беше тежък. Затова реши да го избута. Това му се стори възможно.
Когато го направи, видя останките на кралицата. На шията й имаше същия надпис “Ето вече се срещнахме!”
Принцът завика с глас. Това беше Гласът!
^^^
- Трябва да чуваш гласът ми по-често, Киер Зох – продължаваше да му говори скелетът, като се кикотеше неистово. – Аз съм последната Велика Кралица на Ау Кактир. Аз и никой друг. Това искам да го запомниш. Вие с брат си се скарахте за нищо! А цялата проклета планета е във война, но аз насочвам група смелчаци, които искат да помогнат. Макар и помощта им да се окаже безполезна. Те искат да помогнат! Разбираш ли ме! – скелетът беше просто отвратителен. – А какво направи ти? Можеш ли да ми кажеш? Направи грешката да тръгнеш по път, който въобще не е за теб. Твоят брат става за крал, но не и ти. Твоето положение е друго. Ти ще имаш още по-важна роля. Ролята на изкупител.
Киер Зох я гледаше. Този скелет сигурно си беше загубил ума. Но как беше възможно след като нямаше и капка мозък в прогнилия му череп? Как си позволяваше да му говори така? Това беше нетърпимо! Странна работа! Но до съзнанието му достигаха сигнали, които ясно показваха, че можеше да й се има доверие. Тя беше наясно какво говори!
- Ще те послушам – рече принцът. – Виновен съм. И затова, че сгреших, прося изкупление за делата си.
- Не е ли малко късно? – продължи да се заяжда скелетът. – Ще ти помогна, но този път не трябва да се отклоняваш. Ти ще намериш Елмбаум. И ще го върнеш жив. Жив, а не мъртъв. Разбираш ли ме?
- Да – отвърна принцът с тон, като че го колеха и режеха на части. – Ще го върна. Обещавам.
- Но няма как да го намериш без моя помощ – Гласът стана сериозен. – Ти ще се събереш с групата смелчаци, които са хора.
- Хора – ревна, подивял от ярост, Киер Зох.
- Да, хора. От плът и кръв. С взаимни сили ще го намерите – Гласът вече губеше търпение, но се опитваше да запаси самообладание.
- Добре, да приемем, че съм съгласен! Какво получавам? – някак надменно попита той, поблазнен от мисълта да играе толкова важна роля в спасяването на планетата.
- Нищо – беше простият отговор.
- Как така нищо? Ама съвсем нищо ли? – почти изпелтечи той.
- Да, нищо. Това ти се полага. – отговори Гласът.
- Добре. Приемам – каза той след известна вътрешна борба. – Ще направя това, което искаш.
- Трябва и ти да го поискаш – додаде гласът. – Това е тайната. Само тогава ще бъде истинско.
Внезапно скелетът се разпадна. Остана само надписът “Ето, вече се срещнахме!”
Киер Зох беше доста втрещен. Стоеше край плиткият гроб. И се чудеше дали не сънува. Какво искаха от него. Не ставаше за принц, не ставаше за крал, не ставаше дори за узурпатор на престола!
Но може би ставаше за изкупителна жертва! Егото му се обади! То толкова силно го човъркаше! Направо нещо го чоплеше в мозъка!
- Поне имам шанс да оправя нещата – изрече той.
Докато се обърне, зад гърба му бяха Марк и останалите. Известно време се оглеждаха, като Отеца замалко не извади бластера си и не го гръмна в главата, но Плъха кой знае защо го спря. Не говореха езика си, не можеха да се разбират, не знаеха как да общуват. Започнаха да рисуват знаци по пясъка. Това беше наивно, но работеше. комуникацията се оказа успешна.
Гласът беше отворил портал от Зегарайските планини до Долината на Смъртта и те бяха пропътували хиляди километри само за няколко стотни от секундата.
Киер Зох подробно им обясни какво се иска от тях. И беше повече от доволен, че са го разбрали. Това му стигаше. Ако някои от поданиците го видеше, коленичил в праха, да чертае странни фигури, би го убил на място. Но сега беше друго. Сега той имаше цел. Трябваше да я постигне. Трябваше да успее. Трябваше нещо да го подтикне да продължи напред. Въпреки всичко. Това трябваше!
Ако беше нужно, би преобърнал дори и цялата планета. Не дори и цялата Вселена. Грешката му трябваше да бъде изкупена. Гласът му говореше отвътре. Той трябваше да заслужи опрощение. И сам го да изпроси свише! Нещо, което съвсем не беше лесно!
Марк, Пол, Дядо Джак, Плъха и останалите се поогледаха. Вместо гнилия скелет, видяха просто шепа прах. Беше толкова просто. При това адски просто! Нямаше никакво съмнение!
Трябваше да действат заедно! И щяха да го направят!
© Атанас Маринов Todos los derechos reservados