Съществуваха три начина да се сдобиеш с фамилиар.

1.  След дълъг и сложен ритуал,

2. Наследяване от друга вещица,

3. Ако демонът те сметне за достоен и те избере.

За Вортиган нещата не стояха съвсем така.

Махна нервно с опашка от най-горното стъпало на стълбището, водещо към мазето. Само до преди няколко месеца бе един от великите генерали на Пъкъла и отговаряше само и единствено пред Светлоносеца. Заради заговори и предателства сега беше принуден да живее в малка колиба и да лови мишки, за да възвърне силите си.  

Проклетият Зариас винаги се бе стремял да заеме позицията му и най-накрая беше успял. Битката помежду им остави Вортиган в това… унизително състояние. Зариас го превърна в котка. Щеше да го преживее някак, ако беше лъв или тигър, но най-обикновена домашна котка?

С последните искри на магията си избяга, преди Ориас да го убие. Озова се в гъста гора без най-бегла представа в кое измерение е попаднал. Валеше леден дъжд. Всяка капка беше като пожар по натрошеното му тяло. Чуваше вълчи вой и шумолене в храсталака, но нараняванията не му позволяваха да избяга. Можеше само да лази бавно и мъчително в треволяка и тръните с надеждата да намери убежище.

Така го намери жената. Веднага усети магическата енергия от душата ѝ и щеше да я изяде още тогава, но вместо това безславно припадна. През следващите дни тя се грижеше за него, а Вортиган продължаваше с опитите да погълне същността ѝ – всеки път безрезултатно. Досега не бе срещал човек или демон, чиято душа да не може да изяде, но жената сякаш бе обгърната от защитна бариера.

- Твърде слаб си за това. – каза му тя една вечер, докато сменяше превръзките му пред чугунената печка, където го оставяше да дреме.

В първият момент Вортиган не успя да осмисли, че тихият глас ѝ принадлежи. Това бе първият път, в който го чуваше, откакто го прибра в дома си.

- Богинята ме брани от зли сили. Няма да се добереш до душата ми така. – продължи жената. – Но има и друг начин. Стани мой фамилиар и ще я споделя с теб в замяна на силата ти.

Вортиган настръхна и изсъска колкото заплашително можеше в момента. Той? Той беше велик генерал! Никога нямаше да пропадне толкова ниско да стане нечий фамилиар!

- Както решиш. – каза му тя с тихия си глас. – Но ако продължаваш така, ще умреш.

Колкото и да бе трудно да го признае, тя беше права. Ако искаше да си отмъсти, трябваше да оцелее.

Прие.

И скоро започна да се чуди дали не беше по-добре да е мъртъв. Кръсти го Пухчо.

Жената се казваше Оталин и трябваше да е най-нескопосаната вещица, която се е раждала някога. Всеки знаеше, че те можеха да променят вида си, но тя или не знаеше как или, по-лошо,  предпочиташе да си остане невзрачна - твърде висока, кльощава, бледа и с бели кичури в тънката си кафява коса. Говореше рядко, обикновено на билките и зеленчуците, които отглеждаше в лехичката пред колибата. Не правеше проклятия или ритуали. Обичаше да си седи вкъщи, да чете книги или да разработва нови лекове в мазето си. Ако излезеше, беше да събира мъх и гъби. Хората я караха да се чувства неудобно, заради което и избягваше с цената на всичко дори да се доближи до околните села. Вортиган нямаше да има против, ако храната му не живееше там, а договорът му не позволяваше да се отдалечава твърде много от нея.

Понякога я търсеха изтощени жени, обикновено с бебета на гърбовете си и малки деца, стиснали полите им в юмручета. Най-често със сълзи на очи молеха за тоници, които да им попречат да забременеят за пореден път. Оталин му забрани да ги наранява.

Вортиган зачака. Скоро търпението му бе възнаградено. Хайка от гневни мъже, предвождани от свещеник, дойдоха да търсят възмездие. Носеха факли, лопати и секири, крещяха и псуваха.

Оталин не ги бе забелязала все още, заета да бърка поредната смрадлива отвара. Вортиган реши да се възползва, преди да му е забранила да наранява и тях. Протегна се, скочи и се провеси от дръжката на вратата, за да я отвори. Промуши се през цепнатината и се измъкна отвън. Черната му козина помагаше да се слее с нощта. Никой не го забеляза, докато не се отърка в краката на свещеника. Мъжът изкрещя стреснато и понечи да го ритне, но вместо това се строполи мъртъв на земята. Вортиган скочи на гърдите му и едва изчака ефирната паяжина на душата му да излезе, за да я погълне. Топлината се разля в тялото му.

Още.

Гневът на мъжете премина в объркване и накрая в страх, но докато се обърнат да побягнат, вече беше късно. Вортиган седна върху последния труп и доволно започна да мие лапите си.

- Пухчо?

Демонът завъртя глава към вратата и изръмжа тихо. Не му се искаше да хаби магията си, но ако видеше телата, щеше да му мърмори. С мисъл очерта магически кръг под мъжете и телата им се втечниха, попивайки в земята. Не беше останало и следа.

- Пухчо! Какво си направил със зелето?

Вортиган погледна към смачканите зелки. Е, може би бе останала някаква.

- Мяу. – каза невинно.

Оталин въздъхна.

- Ела. Време е за вечеря.