Превключвах безцелно телевизионните канали, без да знам какво точно искам да гледам. Спрях се на мач от испанското първенство. Играеха Реал Мадрид. Загледах ей така, защото вече не ми се търсеше друг канал. От скука! Толкова ми беше скучно, че започнах да наблюдавам единствено играта на вратаря – Икер Касиас. Колко ли трябва да му е скучно на човек, че да гледа играта на един вратар?! Вместо да гледам играта на халфовете и нападателите, головете, изпуснатите положения, аз бях като кон с капаци – гледах само вратаря на Реал. Той следеше топката с напрегнат поглед, крещеше нещо на защитниците пред себе си, ръкомахаше, заставаше ту в средата на голлинията, ту вдясно или вляво. Опитваше се да предположи посоката на удара, да покрие най-уязвимите места на своята врата... А топката оставаше далече от него. Но той дерзаеше, бдеше, целият превърнал се в обтегната до скъсване пружина, която всеки един момент е готова да се изстреля напред, настрани или нагоре. На няколко пъти топката профучаваше към вратата. Икер задържаше до последния миг експлозията на инстинкта си, импулса на реакцията си. Сякаш беше стрелец, който е сложил пръста си на хладния спусък, изчаквайки точния момент, в който да го натисне. Но една топка беше неспасяема. Летеше със страшна скорост. Наближаваше вратата –ставаше все по-голяма и по-голяма. Икер се хвърли, протегна неистово ръка. Очите му бяха компресирали в себе си целия безмълвен крясък на предусещането за неспасяем гол. И наистина – топката мина на някакви си милиметри от пръстите на Икер. Само на един жесток малшанс разстояние! Мрежата се опъна до скъсване зад гърба на още летящият в плонж вратар. Край! Миг празнина. Пустиня в мъртвите очи на вратаря, гледащи в безмислието на Нищото. Безпомощно отпуснати ръце, с тъжно големи ръкавици...
... Камерите показаха лудата радост на голмайстора, а след това за миг самосъжалението на вратаря. Камерите бяха цинично хищни, жадни за болка – показаха в безмилостно близък план лицето на Икер. Очите му, блестящи като след сълзи. Вгледах се в тях и сякаш видях не телевизионен, а огледален образ на себе си. Това не бяха просто очите на Икер – бяха и моите очи. Бяха очите на всеки, който някога в живота си е фатално закъснявал, непростимо пропускал, жестоко разминавал се с шанса си. Защото всеки понякога играе на този скучен пост в Живота – вратарския. Когато трябва да опази вратата на своята душа, на своята нежност и невинност, любов и вяра. Когато трябва да се хвърля с плонж за тях, за да ги спаси, за да ги улови точно на голлинията. Но ги е изпускал за някакви си милиметри. Гол след гол! Грешка след грешка...
... Изгасих телевизора. И заспах. А на сутринта отново бях там, където и Икер. На голлинията на Живота!