Време е за кратък разказ

“Време е за кратък разказ”, каза си тя и отиде да си вземе още една бира. Двулитрова. Междувременно установи, че ключът ù от вкъщи не е където очакваше да бъде – в десния джоб. “Изгубила ли съм го, или е другаде?”, зададе се коварната мисъл, трупаща се отгоре върху всичките проблеми. “Изгубих си ключа” вървеше в комплект с “Трябва да взема ключ и да направя дубликат, ключарите, които го имат тоя модел, са на майната си и трябват и пари”. “Не ми се мисли за това точно сега!”, отсече тя. “Пише ми се”, добави си наум, докато обмисляше в какъв дълбок застой е 42-а глава на това, което всъщност искаше да напише. Оставаха ù една-две странички само, но много се бавеха да се родят живи в мозъка ù, вдъхновени и едновременно с това логично обосновани и истински. “Романът пак дава на заето, време е за кратък разказ”, напомни си тя. И потри ръце пред клавиатурата.

Искаше да разкаже нещо хубаво. Нещо, което да отвори очите на хората за малко по-отворено и осмислено самосъзнание, за малко повече емпатия, за малко повече загърбване на собствените не-кой-знае-какви проблеми… И зацикли. С протегнати над клавиатурата ръце – зацикли. На своите си проблеми. Не кой знае какви! Пак ù бавеха хонорарите. Този път без никакво обяснение. Даже не вдигаха телефоните и не отговаряха на имейли. Не само шефовете, а и колегите. Здраве да е, и без това беше без пукнат лев от около две седмици. А последната ù сметка за ток беше 300 кинта. Съквартирантчето и то го закъсваше горкото, но правеше, каквото може по въпроса. Той учеше, имаше мама, тати, баба и дядо да му помогнат при нужда. Хубаво е да си имаш близък човек, когото си черпил твърде много и приема нещата като теб. Като има, ползвай по братски, друг път ти ще имаш и пак сме си… в кюпа:) Но това не решаваше проблема с личните финанси. Например да си купиш цигари. Просто нямаше с какво. Тъжно, но факт.

А това, че баща ù не работи и е на нейна издръжка от години, вече беше даденост. Кофти чувството се обаждаше само в ей такива тотално закопани в безизходицата моменти. Когато няма живи баби и дядовци и вече гониш тридесетака, когато се очаква да си стабилно стъпил на краката си, а мама е донесла зареждачка за хладилника миналата седмица… Тя не иска да товари майка си с теглото си. Тя пак ще вземе заем. От някой приятел - приятели поне дал Господ, много и свестни, прекрасни хора. Само че се чуди, защо оня човечец, когото изобщо не познава и когото прибра за три-четири дни вкъщи, докато си намери квартира, приятел на режисьора й от театралната студия, временно закъсал… защо стои в къщата ù от две седмици, ползва неин компютър, интернет, ток и самостоятелна стая, без да е купил нещо повече от един хляб и две-три долнопробни наденици, откак е позициониран в тази точка от пространството?

“Явно е закъсал, няма пари”, навива се тя човеколюбиво. Вече от две седмици. Той сигурно има проблеми. Това обаче не означава, че ТЯ няма проблеми. Означава само, че е безогледно гостоприемна и ще вземе заеми на свой гръб… “Защо той не вземе заем?!”, не може да си обясни тя. А по обяд любимичкото ù набута 20 кинта в ръцете. Защото знае колко е затегнала коланите. И той за съжаление се прибра пак по родните си земи да пише дипломна работа. Той длъжен ли е да финансира житейските неизгоди на онзи, когото лиричната героиня изобщо не познава? Май не, нали? Май дори и тя не е длъжна, единствената причина е, че се е хванала по собствена инициатива на това хоро. Но… тя ЗНАЕ, че режисьорското протеже вече е без работа. Без то да ù е казвало. И ЗНАЕ, че то няма да си намери квартира за три дни. Влиза му в положението. Лошото е, че вече ЗНАЕ и това, че протежето не бърза чак толкова да се изнесе, а явно не пращи и от желание или гузна съвест да се включи в “семейния” бюджет с едно перо. Перушинка поне. Той изглежда, като да не знае нищо. Освен собствените си проблеми. Той сигурно не иска да взима заеми. И тя не иска. На нея ù се налага. Докато други си затварят очите и си мислят, че всичко на чужд гръб е наред.

Тя не го разбира това. Тя се чувства задължена, дори когато си взима почерпка цигара. Тя смята, че ако не е зависима само от себе си, е боклук. Много по-либерална е към другите, отколкото към себе си. Тъпа патица! Трябва да даде някакъв пример и на другите, за да имат това чувство на отговорност за себе си. Положителен пример – вече даден. И отрицателен – избягван като тамян от дявол, чесън от вампир, клада от вещица… и т.н.  Да изритва хора на улицата. Да им иска пари. Да ги строява като старшинка коя част от къщата да изчистят и къде да чукнат два пирона… Тя това не го умее. Тя разчита на човешката съвест + интелект и ако не ги намери става лоша… Защото вече ù е дошло до козирката. Защото е търпяла твърде дълго, за да не избухне накрая. Единственото ù оправдание за това да бъде неприятна за околните, е да не издържа вече. Да е дала всичко от себе си и да не е останало нищо. Тя го мрази този момент. Тя обича да се чувства добра. Когато става лоша, ù остава горчив привкус в устата.

“Време е за кратък разказ”, напомни си тя. Междувременно се случиха няколко неща. Между същите тези четири стени. Първо – испанските гости, които щяха да идват шестима на шести март, се отметнаха. По “Скайп”. На шести щяха да дойдат само две мацки. А същия ден тя най-сетне беше подела сериозен разговор с навлечето. “Ще ми идват шестима испанци на гости. Ти намери ли си квартира? Какво правим?”. Този аргумент с шестимата испанци вече не важеше. Не че това ù пречеше да го натири навън от собствения си дом, когато ù писне… После се прибра съквартирантчето. Поговориха си за жени, отношения с тях и съжителстващи с тях търтеи (включително и най-вече техния си домашен). Хармония и съгласие в мненията, както винаги. Почти винаги.

После в “Скайп” цъфна и англичанинът. Който щеше да идва по линия couchsurfing.com за няколко дни (също като испанците). От нейните хора по душа – музикант, приключенец, писател, с идиотски идеи и мръсно чувство за хумор. Поговориха си. Това я разведри. Винаги след изпращане на любимото надалеч преживяваше поне еднодневен спад  на духа. И много се радваше да има да го разсее с нещо. При липса на разсейки си взимаше бира и сядаше да пише… Този път, за да се разсее и да пише, прахоса част от парите, които не-разсейката ù даде; и накрая пак се разсея:) “Пак ли нищо не направих?”, запита се тя, отчаяна от себе си.

“Пак нищо не направих”, констатира тя и препрочете написаното дотук. “Ужасно е!”, каза си. Не е интересно, няма сюжет, нито пряка реч, няма добре обрисувани образи, разпокъсано е, започва отникъде, завършва в нищото… Пълен боклук. Как да не го пуснеш в “откровения”?:)