18.

            Обикалях коридорите на опустелия „Диспансер” с някакво нелепо чувство на носталгия. Уж беше преди броени месеци, пък сякаш бяха минали стотици години, откак киснахме тук двамата с Йохан в спрялото време. Тогава нещата бяха толкова по-сложни, пък изглеждаха далеч по-прости и ясни. Неочаквано възвърнатата свобода беше като обещание за едно розово и светло бъдеще... И за какво беше всичко? За да задълбая пак в дебрите на болното си съзнание и да започна сама да си създавам проблеми? Понякога наистина не мога да се понасям...

            Скочих в потока през нощта, точно след момента, в който се бяхме изнесли всички оттам. Карикатура на изпечен крадец-взломаджия – с „кози крак” в едната ръка и фенер в другата. Из спалните на горния етаж се въргаляха небрежно захвърлени спални чували и какви ли не други парцали. По-важните „улики” – досиетата ни, документацията на „Диспансера”, лекциите на Йохан и дори майтапчийските ми бележки за „смяната на властта” - бяхме унищожили или отнесли със себе си. И най-лошото е, че зумери също нямаше. Рових къде ли не, търсех някакви хипотетични тайни скривалища за темпорална апаратура, тараших джобовете на всяка една дреха, останала в сградата. Нищо. Нито парченце от счупен зумер, нито дори намек за зумер. Само неугледната кочина, която бяхме оставили след себе си.

            След като прерових и последните най-затънтени и най-безнадеждни кътчета махнах с ръка примирено и се отказах. Ирония на съдбата – нали лично помагах на Йохан да намери и унищожи всички зумери? Сърбах си, каквото си бях надробила. Намерих личната си бяла килийка и се свих в единия от ъглите й в добре отренираната поза „подпри глава на коленете си, за да не падне”. Фенера го оставих на пода до себе си, да разсейва мрака наоколо.

            - Ей, Смърделин? – повиках аз тихо. Не получих отговор, разбира се (и по-добре, значи не съм съвсем изперкала). – Май няма да стане по лесния начин, батенце. Пак сме от клуба на прецаканите.

            Смърделин продължаваше да си трае безучастно някъде в подсъзнанието ми. Сякаш намекваше с мълчанието си „че аз теб нищо не съм те карал да правиш, сама си търсиш белята”. Въздъхнах тежко и станах.

            - Дали нямаше да е по-добре да си ме оставят тук и да изхвърлят ключа в някой по-отдалечен поток, а? Няма нужда да отговаряш, ще приема мълчанието ти като знак на съгласие.

            Усмихнах се доволно. Ех че съм остроумна, чак ще се разсмея сама себе си. Да ми се не види и тъпото чувство за хумор... Прибрах си вече ненужното фенерче и се потътрих през Мрежата към Мирна 2 за морална подкрепа. Двойничката ми кротко си сърбаше сутрешното кафенце в настоящето. Освен това нищо хубаво не мога да кажа за нея. Като разбра, че ще участва в цялата дандания само като летописец, се хвана да ме разубеждава, да не се захващам изобщо. Мръсница с мръсница такава... А иначе ме навиваше ехидно да намеря зумер, нали? Обясних й с дружелюбно отвращение къде да си навре неканените съвети и се прибрах вкъщи в Берлин. Днешно време човек и на себе си дори не може да разчита.

            Захапах пак папките, макар че вече бях постигнала целта си – знаех ги не просто наизуст, ами по-добре. Наближаваше моментът да стартирам играта на Господ, с кръгове „криеница” и „гоненица”. Така да се каже, бях минала листовките, оставаше да ме допуснат до кормуването. Пуснах си някаква плейлиста с дандания жици да дъни от компютъра, за да се надъхам с храброст. Продължих ненужно да чопля из папките, докато гласът на Пери Фарел ми набиваше в главата „Lava so hot it makes me sweat, Lava so warm and red and wet. Burning through the forest, red, red hot lava flows, roles down the island body, and into the ocean below”... Време беше да „се стека” до главните действащи лица в комедията, за да разбера, дали изобщо искат да участват в нея. Точно на този етап от мислите ми Пери Фарел пак се изказа – „We’ll play extreme games...”. Много точно определение. Да го приемем като знак свише.

            Без да губя повече време за размисли (яхай вълната, докато решимостта ти е на нужното ниво е правилото) скочих в потока на Наум 2 във времевата зона четири месеца след моята смърт там. Както беше по план. Ето го и първия ми планиран приток на реалността, който за съжаление беше зачислен да завърши трагично. Точно преди да скоча, Пери Фарел пак ме окуражи с „Just try and stop us, we’re going to love”. Много на място, ще го слушам по-често този албум. Да уточним мизансцена на комедията – скочих в потока точно по времето на една от по-тежките депресии на Наум 2, докато той си седеше вкъщи, гледаше в точка с насълзени очи и се чудеше, за какво живее. Това - грубо казано. Не ме карайте да давам разчувствани обяснения, че не се знае, докъде ще стигна. Но тази ситуация ми даваше по-големи шансове да го убедя да участва. Когато поискам, мога да бъда много гадна и хладнокръвна кучка, нали? Появих се до него възможно най-стряскащо, най-неочаквано и най-„магически”, за да му отприщя чакрите за вярване в чудеса. И залегнах ниско в непробиваемата си черупка от самоконтрол. Наум първо подскочи на мястото си, после се втрещи и накрая посегна да ме докосне. Отдръпнах се с каменно изражение на лицето, докато сърцето ми кървеше с писъци някъде вътре в черупката. Нека си кърви, майната му...

            - Не съм аз. – поклатих глава отрицателно, запазвайки безизразната си физиономия. – Но можеш да я видиш пак. Можеш да бъдеш с нея пак.

            Наум беше седнал на канапето пред компютъра в неговия апартамент. Всъщност от безкрайните си проучвания знаех, че седи така вече от два часа, без дори да погледне монитора. Спомних си, как навремето безнадеждно се бях надявала (звучи тъпо, но си е така) самият Сатана да цъфне пред мен в най-лошия си вид и да ми предложи същото. Щях да си продам душата без колебания, за да си върна любимия човек. Дали за Наум беше същото? Той помълча малко втрещен, след което се засмя горчиво.

            - Не си ти? А коя си тогава? – той ме погледна в очите, а аз заковах още няколко дъски от вътрешната страна на черупката си. Бях се отказала от правата си върху погледа му, тук нямаше място за мои чувства.

            - Друга. Не съм човекът, когото търсиш. Но мога да ти помогна.

            - За какво? – попита той безнадеждно и едновременно с това скептично. С тон „Никой не може да ми помогне, свършено е с мен вече”. Но се лъжеше. С мен беше свършено. Сега вече или нова, или никаква. А те двамата все още имаха шанс.

            - Искаш ли да си върнеш пак Мирна? Твоята Мирна?

            Той замълча объркан. Представях си, какво му е. Мирна стоеше пред него, макар да беше с по-различна прическа и да разправяше, че е „друга”. Но аз щях да му върна неговата Мирна, не себе си.

            - Искам. – каза той кратко, с леко задъхан тон.

            - Слушай внимателно тогава. – отрязах аз сухо и започнах с обясненията. Какво е Мрежата и какво са потоците. Какво е времето и какво е Времето. Какви вероятности на неговата реалност има в Мрежата. Голяма част от подробностите. Тактично пропуснах обяснението, коя съм аз и защо съм тук. Ограничих се със служебната информация – темпорален медиум съм, мога. Обясних му и коя от всичките Мирни му бях избрала. Няма да си кривя душата, негови Мирни има из сума потоци във всеки един момент. Аз бях избрала онази, която беше изживяла същата болка като него и беше най-близка до неговата и моята (бивша) реалност. В момент, в който беше способна да осъзнае загубата си, но не и новото си нежелано бъдеще. Обясних му искрено, че и него съм го избрала по същия принцип. Обясних му, че всички реалности, в които нещата не се променят за друго негово Аз ще си останат. Че той като личност е привързан към нов приток, който е създаден от появата ми там. Че ситуацията ще бъде същата и за избраната Мирна. И че надеждата, която му давам, няма гаранция за успех. Той наистина ме слушаше внимателно.

            - Но за да стане, трябва да те представим за умрял в този поток. – стигнах до трудната част. - За другите тук ще умреш. В друг поток ще бъдете живи и двамата, спомняйки си смъртта на другия и живота без него. Но в този поток, в който сме в момента, близките ти ще преживеят твоята смърт. Това ще им причини много болка. Майка ти и баща ти в този поток ще са съсипани от мъка. Но не забравяй, че има още много потоци, в които те са щастливи или пък също толкова съсипани. Шокът от смъртта ти в този поток малко след смъртта на Мирна ще се отрази и на всички, които ви познават. Болката им ще се удвои. Няма да те лъжа, че всичко е розово. В този поток ще настъпи голяма трагедия. Но тази трагедия вече я има в много други потоци. И тя ще си остане. Възникнала е по естествен път, по редица причини и на много места. А това, което ти предлагам, няма да се случи никъде и никога. Ще бъде едно прекрасно местенце в малкия ти свят, в което никой от близките ви не е преживял тази болка, но вие я познавате и пак сте заедно. Искаш ли да създадем тази реалност? Ако не си съгласен, потокът ти просто ще продължи по същия път, по който е минал и онзи, в който не съм идвала тук изобщо. И пак повтарям – не гарантирам, че всичко ще премине успешно, ако се съгласиш. Искаш ли да поемеш този риск?

            Наум явно си мислеше, че го пришпорвам да вземе решението тук и сега. Мълчеше, подреждайки си из главата всичките нови данни, които му дадох толкова набързо. И си мислеше, че трябва да даде отговор веднага. Ех, ако ставаха нещата толкова бързо и лесно... Моя грешка.

            - Не е нужно да решиш веднага. – уточних аз. – Обмисли всичко, вземи си решението спокойно. Оставям ти тези неща... – стоварих му в скута четирите папки с целия план на операцията. – Прочети внимателно, за какво става въпрос, премери си всички фактори и тогава ми дай отговор. Ще дойда пак около 17:00 часа след три дни. По твое време – 17-и декември. Бих изчакала повече, но трябва да напаснем събитията с датите. Всичко го има в папките, ще разбереш.

            - Чакай малко! – бях се изправила в поза „ей-сега си тръгвам”, не за друго, а за да го предупредя, че изчезвам. Наум ме хвана за ръката, а аз уплътних барикадата на личната си черупка с няколко чувала пясък. – А ти защо го правиш всичко това? Ти коя си?

            - Няма значение. – отрязах аз и отблъснах ръката му. – Смятай ме за никой. Или за Господ. Или за самия дявол, все тая. Аз нямам отношение към теб и твоето бъдеще. Просто искам да го създам. Обмисли ситуацията и ми дай отговор след три дни. 17:00 часа на 17-и декември.

            Той кимна. Лицето му изразяваше противоречиви чувства – малка доза надежда, голяма доза объркване, малка доза обида и болка от това, че отхвърлях толкова неистово всяко негово докосване. Барикадите на черупката ми отброяваха последните си секунди до самоунищожението, а аз усещах, как след малко ще загубя контрол над себе си. „Аз съм никой” напомних си и се изпарих в Мрежата.

            Тръшнах се задъхана на леглото в стаята си. Дотук добре. Оставаше да почакам кротко три дни. Поне щях да имам време да се запася със самообладание за следващата си среща с Наум. Междувременно ако някой блестящ ум се чуди, защо просто не скокна три дни по-напред от онзи момент, имам готов отговор. И той е: „Защото при Наум сега е настояще, тъпако!”. Извинете ме, ако съм неучтива, но съм малко нервна. Както и да е, притокът на Наум беше нов и следователно се развиваше в реално време. Неговото настояще беше малко по-назад от стандартното настояще в Мрежата. Трите дни по-късно още не се бяха случили. Щяха да са се случили след три дни, както си му е редът. И на мен нямаше да ми се отрази зле да се понауча на малко търпение.

            Дотогава не бързах да говоря и с „избраната” Мирна. Първо, защото без съгласието на Наум така или иначе нищо нямаше да стане и второ – защото бях почти сто процента сигурна, че тя ще се съгласи. Познавам я добре тая откачалка, сигурно щеше да каже „Да” още преди да съм приключила с обясненията. За нея това, че ще бъде пак с Наум щеше да е абсолютно самодостатъчен мотив за каквото и да било. Уж се броя за интелигентен човек, но всъщност съм адски тъпо парче. Дори не ме е срам да си го призная. Всъщност, ще ми се да го кажа няколко пъти троснато на Мирна 2...

            Тазвечершната ми обиколка из потоците стартира към 4:00 през нощта (успях да поспя малко преди това), а ето че сега беше вече обяд. Времето направо лети, дори когато ти летиш през него. Умирах за едно кафенце с цигара, бременността била нещо ужасно и без разните му спец-ефекти като сутрешно гадене, дето ми се бяха разминали... С въздишка на досада се отправих към „офиса” на Петер да видя, с какво мога да съм му полезна и да демонстрирам пладнешка свежест на наспал се човек. По пътя срещнах Йохан.

            - Ей! – подвикна той жизнерадостно. Спрях се пред него и го изгледах подозрително. Подобна ведрина не беше характерна за него последно време, поне с моята физиономия насреща.

            - Добро утро. – отвърнах му. Той се засмя.

            - Ти май си си проспала половината ден. – преглътнах горчиво реещите се из черепната ми кутия мечтани възглавници и се насилих да се усмихна.

            - Да бе, тая моя поспаланщина направо ще ме довърши. – добавих си саркастичния тон наум. После вметнах небрежно – Каква е причината да си толкова ведър днес?

            - Примирих се. – заяви той тежко. Вдишах и издишах бавно с мислена молитва към Времето за по-здрави нерви, устойчиви на многозначителни изказвания.

            - С какво, със световния глад ли? – попитах с ирония, свивайки рамене.

            - Не, с твоето поведение. – уточни той. – Ти си знаеш, какво правиш, твой проблем си е. Няма причина да си разваляме отношенията с безкрайни спорове.

            - Веднъж да кажеш нещо, на което да нямам какво да възразя. – потупах го одобрително по рамото. – Много мило от твоя страна, най-сетне да признаеш правото ми на лична свобода.

            - Моля те, престани да се заяждаш. – смръщи се той в страдалческа физиономия.

            - Извинявай, станало ми е навик. Здрасти, Хес. – подхвърлих аз към Хесусита, която тъкмо се появи в коридора. Тя ми се усмихна, което отвори трапчинки на възмургавичкото й лице.

            - Ето къде си била! Чукнах ти на вратата сутринта да те викна за закуска, но явно те нямаше.

            По гръбнака ми пролази една предупредителна тръпка, която намекваше да лъжа небрежно и убедително.

            - Там си бях, просто спя като пън. Дори не съм си чула будилника. – обясних аз самокритично.

            - Нали ще дойдеш довечера на музикалния фест? – противоестествената ми сънливост явно не й направи излишно впечатление. Мамка му, бях забравила за феста... Нали аз лично й го препоръчах и навих сума хора да отидем заедно? А така исках да си легна рано тази вечер...

            - Разбира се, че как иначе! – възкликнах аз с усмивка до ушите. – Не бих го пропуснала, въпреки че ще лоча само безалкохолна бира. И ти идваш с нас, нали? – подхвърлих към Йохан.

            - Всъщност, чудех се, дали не е по-добре да остана тук да си довърша едни неща... – започна Йохан, но Хесусита го сръга в ребрата с лакът.

            - Я стига си се правил на сухар!

            - Добре де, щом ме притискате и двете.- съгласи се той с преиграно нежелание. Използвах момента, за да се измъкна от иначе милата им компания.

            - Аз по-добре да изчезвам, за да си свърша работата до довечера. И да не се отметнеш, идваш и това си е. – кимнах заплашително към Йохан. – Чао!

            Обърнах им гръб и се понесох по коридора с бърза крачка, стъпките ми сякаш отекваха някъде в главния ми мозък. Главата пак започваше да ме боли, очите ми смъдяха като наръсени със солен пясък. Вече наистина нямах търпение да приключа с всичко, което бях замислила, да се наспя и да си продължа живота спокойно, без да лъжа на всеки пет минути. Fette de la music в Берлин беше един от любимите ми фестивали, а се чудех, какъв ли повод да измисля, за да не отида. Карай, после ме очакваха още два дни почивка, докато Наум си вземе решението. А и всичко можеше да приключи с едно кратко „Не” от негова страна. От прозорците болезнено ме блъсна в очите слънчева светлина и замижах за момент, наблюдавайки плуващите пред погледа ми разноцветни кръгове. Как ли щях да се почувствам, ако Наум ми откажеше? Облекчена? Разочарована? Дали щях да се кротна с мисълта „все пак направих всичко възможно” или щях да си скубя косите, че не съм била достатъчно убедителна? Или че той всъщност не ме е обичал чак толкова?.. Ами ако се съгласи? Кое щеше да е по-силно – радостта ми или страха ми? Подробното ми планче беше фрашкано с рискове до козирката, колкото и да го бях изпипвала.

            Както и да е, още два дни... Непременно трябва да се наспя през тези два дни, организмът ми ревеше за почивка. „Два дни, два дни”, продължих да си повтарям наум, влизайки в офисчето на Петер. Главата ме зацепи още по-непоносимо, само като видях строените светнали монитори. За момент залитнах, затваряйки вратата. Или заспивам в крачка, или ми се вие свят от преумора... Петер обаче седеше с гръб към мен и не забеляза нищо. Сграбчих го за раменете като за разтривка и буквално разцъфнах в усмивка, превключвайки на режим „стегни се, време е за представление”.

            - Ей, ваше шефско величество! Малко се поуспах днес.

            Заех с енергични движения мястото си пред единия компютър, преди още Петер да е успял да се обърне напълно. Из главата ми се въртеше някаква малоумна и нежелана мантра – „Два дни сън, два дни сън”.

            - Няма проблем. – кимна той небрежно. - С кой сайт ти се занимава?

            - Два дни... – изплъзна се неволно от устата ми. Какви ги приказвам?! - ... вече бачкам само по „hotspot”. Дай нещо друго, че ми писна да гледам задници по цял ден.

Два дни. Два дни почивка, два дни отлагане, два дни до завръзката на развръзката, до началото на края. Два дни нерви и нетърпение. Наум сигурно сега чете папките и мисли. Нека мисли, че аз вече просто не съм в състояние. И дано вземе правилното решение, каквото и да е то.