20.

            Този път наистина й се обадих, преди да й се стоваря на главата. Някак си не се чувствах удобно да „надничам” непрекъснато в живота й, за да й връхлетя изневиделица в по-удобен момент. Мирна 2 имам предвид. Онази, която ми пише биографията. На нея май й се стори странно, че й се обаждам по телефона... Има нещо сбъркано в това, да свикнеш някой да се появява от въздуха, вместо да ти звънне и да се разберете да се видите. Обясних й, че така ми се струва по-удобно за нея, а тя ми отвърна с „А, на мен не ми пука”. После добави със смях: „Ти си единственият човек в живота ми, който наистина знае кога да се появи неканен”. Както и да е, след този кратък телефонен разговор излязох пак в Мрежата и се пръкнах вече в нейната стая.

            - Идвам да докладвам. – казах аз със сериозна физиономия и козирувах. Тя се засмя. Изглежда се радваше да ме види.

            - Свободно, редник. – после се завъртя към пепелника. – Чакай да загася тая цигара, че нали ще ставаш мама.

            Тя загаси набързо цигарата и отвори по-широко прозореца, който и без това зееше на три четвърти. Неволно се усмихнах на навиците й, които си бяха и мои. Навън валеше някаква гадна суграшица, но нашичката Мирна си седеше на отворен прозорец, с пусната вентилаторна печица до краката и пушеше като комин. Цял живот се бях чудила, как издържат хората да се консервират в затворени помещения сред собствените си престояли до степен на ферментация миризми. Колко точно левчета за ток могат да ти се свидят за малко свеж въздух?

            - За какво ми се беше ядосала толкова последния път? – прекъсна тя мислите ми. – Тръгна си бясна.

            - А ти за какво се хвана да ме разубеждаваш? – контрирах аз и се пльоснах удобничко върху възглавниците на пода. – Ядосах се, че дори и ти не ме подкрепи. И то само от егоистични подбуди.

            Тя ме изгледа, все едно съм в алкохолен делириум или нещо са ме чукнали хормоните и говоря безсмислици.

            - Какви ги приказваш? – изрази тя чувствата си в пряка реч и седна до мен. Придърпа си по навик най-близкия пепелник, после се усети и махна с ръка на собствените си мисли. Аз пък се смръщих възмутено.

            - Как какви? Като ти казах, че ще е друга Мирна, а не ти, изведнъж намери сто и шест кусура на целия план.

            Тя въздъхна с досада и ме бутна вазгрубично по рамото.

            - Ей, олигофренче! Сто и шестте кусура ги намерих, след като ми обясни по-подробно плана си! И не за друго, а защото си бременна.

            - Сега пък и ти почна да приказваш като Йохан. – изсумтях аз. – Да не сте се наговорили, да му се не види?!

            - Човече, ще пробвам да ти го обясня простичко и вярвам, че ще ме разбереш. – каза тя с онова наложено спокойствие, което пусках в употреба, когато търсех общ език с някой емоционално нестабилен тип. – Да кажем, че твоята голяма мечта е, да събереш Наум и Мирна, след като са поживели известно време с идеята, че другия никога повече няма да се върне. И не става дума за теб, а за друга Мирна. Това го одобрявам и аз, харесва ми. Но за мен не по-малка мечта е детето, което бих имала от него, да се роди. Дори и да е от друга Мирна. Разбираш ли?

            Мамка му. Разбирах. Най-сетне го разбрах, всъщност. Тя приемаше моя живот така, както аз приемах живота на Мирна 3. Като сбъдната мечта за нещо красиво, дори и да не е за теб конкретно. Изобщо не се бях замислила за това, преди това кратко обяснение. За мен бебокът също беше сбъдната мечта. Но знаех, че другата мечта чисто душевно няма да ме остави намира. Защото можех да я осъществя. А Мирна 2 можеше само да пише за всичко това. И да мечтае. И да ме разубеди евентуално.

            - Извинявай. – чувствах се отвратително гузно. Пред себе си, но на квадрат. – Адски погрешно съм те разбрала.

            Спогледахме се двете, абсолютно нищо повече не ни трябваше, за да се разберем една друга напълно. Мирна 2 кимна с усмивка.

            - Радвам се, че избистрихме недоразумението.

            - Но аз няма да се откажа. – добавих с нотка на съжаление. – Това е, което искам най-много. Няма да го зарежа просто така.

            - Знам.

            - Знаеш ли, какво ми каза третата Мирна? Че не си представяла, какво по-смислено от това би могла да постигне в живота си. И аз не си представям. Не толкова по-смислено, колкото по-голямо. Или по-невъзможно. Това е нещо, което само аз мога и искам да направя. Ако не положа всички възможни усилия да стане, ще се чувствам виновна пред себе си цял живот.

            - Знам. – повтори си тя репликата. Знаех, че знае. Просто исках да изразя с думи това, което напираше в мен. – Стига си ми се оправдавала. Я по-добре ме осветли за последните развои на събитията.

            Позамислих се и свих рамене.

            - Наум се нави. Мирна 3 също. Но се нави твърде бързо и й оставих един ден за размисъл.

            - Разкажи ми по-подробно. – примоли се тя. Разказах й. Малко ме подразни това, че тя чат-пат си водеше бележки въз основа на приказките ми. Чувствах се като на интервю. От друга страна, ясно ми беше, че Мирна 2 ще се опита да опише нещата по най-истинския начин, в което нямаше нищо лошо. Просто ме нервираше фактът, че любимият ми събеседник се превръща в ламтящ за информация репортер. Пак добре, че не ме гонеше из стаята с фотоапарат в ръка.

            Мирна прегледа набързо бележките си и въздъхна.

            - Все по-сложно става... И все по-реалистично. – тя се замисли за момент. – Хората всъщност не искат да се вкопават в реалността, когато четат. По-скоро искат да избягат от нея.

            Тя се усмихна и захлопна шумно тетрадката, в която си водеше записките.

            - Ако го завърша това, следващия път ще се опитам да напиша нещо по-малко истинско. А ти се пази междувременно. – добави тя с нотка на загриженост.

            - Ще се постарая – беше унилият ми отговор. – Свърши ли със записките, та да си поговорим нормално? Честно казано тази твоя тетрадка, дето я попълваш непрекъснато, ме изнервя.

            Тя прибързано остави тетрадката настрана.

            - Извинявай. Просто се притеснявам да не забравя нещо. Не съм искала да те накарам да се чувстваш като обект на проучване. А и ти не идваш на гости твърде често.

            - Знам. – отговорих аз общо за всичко. Кога ли щяхме да стигнем до момента, в който просто да си казваме „Знам” и нищо повече? Сигурно тогава щях да тегля една майна на целия й роман и да не стъпя никога повече в тази реалност. Или да дойда пак чак след десетина години, за да има нещо ново за обсъждане. Но от какво ли се оплаквам пък аз, хората с години търсят някой, който да ги разбира.

            Побъбрихме си за какво ли не – за живота, за бебетата, за мечтите. Мирна чат-пат се преместваше до прозореца да пуши, а аз тихо й завиждах. И двете сърбахме зелен чай с лимон, двойничката ми заяви, че е решила да намали бирата, а аз се изхилих зловещо на тази новина. Мирна май даже се обиди леко. Неусетно часът понапредна и стана време да се връщам в Центъра да посвърша някоя-друга работа и да спукам от подигравки още един човек. Йохан, чието „бирено” проучване не даваше никакви смислени резултати. Аз естествено не пропусках да го избъзикам на тази тема, което докарваше неподражаеми физиономии на лицето му. Усетих се, колко спокойна всъщност се чувствам, за да си ангажирам мислите със злобарските ми закачки към Йохан.  Изглежда вече просто бях претръпнала и не се товарех излишно с тежки размисли. А и този ден ми беше почивен – денят за размисъл на Мирна 3. Наслаждавах се на „отпуската” си с пълни шепи.

            В Центъра всичко също беше спокойно, с изключение на Йохан, след поредното ми подмятане за бирените му експерименти. Всеки си вършеше по нещо без да бърза особено. Хесусита се чудеше, какво да сготви за вечеря, защото някой-си имал имен ден. Петер беше вкарал пет-шест бирички и със смях на зъл гений програмираше някакъв безобиден майтапчийски вирус. Паша и той си беше дал почивен ден като мен, но като се заприказвахме, започна да ми обяснява разни теории от сферата на физиката и се постарах да се отърва по-скоро от него. Има нещо, което се поврежда безвъзвратно в хората, които учат физика по-сериозно. Някаква бурмичка им прищраква май. С Тим, Андре и Йохан се събрахме вечерта да изиграем един белот. Ние с Андре загубихме естествено, не сме големи белотаджии, по-скоро играем за хилежа покрай цялата работа. Слободан отиде до някакъв поток да наблюдава някаква хипер-сложна хирургическа операция. Явно беше решил да става най-добрия универсален лекар на планетата. Междувременно една голяма агитка от осем души се отправи на експедиция назад във времето на концерт на Doors. Май и човекът с имения ден беше с тях, но не съм сигурна. Общо взето в Центъра цареше едно приятно и уютно суетене. Прекрасна обстановка, за да ми почине малко главният мозък от всичките ми планове, дилеми, морално-философски размисли и страхове. Легнах си да спя с избистрени мисли и спокойна душица.

            Сутринта станах по-раничко (т.е. към 9:00 ч., денонощието ми е леко изместено към графа „нощна птица”), за да свърша някои неща из Центъра и да се направя на уморена бременна жена. После с твърде бодра стъпка (но без свидетели) се прибрах в стаята си, уж да си почина... Почивка ли? Къде ти... Отпраших директно към Мирна 3. Да вилнееш потайно из Мрежата, когато живееш заобиколен от медиуми, си има две страни. От една страна, всеки е способен да те усети, когато излизаш в Мрежата. От друга страна – бяхме достатъчно много, за да няма никой представа, кой точно е излязъл в Мрежата. Повечето от нас излизаха поне по пет-шест пъти на ден. Дали за да надникнат някъде, или за да отидат някъде, няма значение. Да си темпорален медиум и да си стоиш стриктно в потока, е нещо като да си здрав и прав и да седиш в инвалидна количка. Т.е., никой нормален човек не би го направил.

            Стоварих се при Мирна 3 без предупреждение. Първо – бях й казала още вчера, че ще дойда. Второ – колкото и да ви звуча като най-несериозната шматка, бях избрала с максимална прецизност дните, в които да създам потоците на Наум 3 и на Мирна 3. Просто знаех, че те няма да имат важна работа през следващите два-три дни след първата ни среща и знаех, кога мога да се появя при тях пак. И ей ме нá, отново вглъбена в безумния си план. Странно, но нервността и колебанията ми намаляваха със всяка следваща стъпка. Все повече осъзнавах намерението си като нещо започнато, което трябва да се направи. Освен това бях създала цели две нови реалности за това намерение. Отказването ми от него щеше да остави мен с пръст в уста, а други двама души - едновременно разочаровани и излъгани.  Абе с една дума – когато докараш нещата до степен отговорност за постъпките ти, всичко става много по-просто. Колебанията нямат място, остава това, което трябва да се направи. И рисковете, които ги храносмилаш полека-лека.

            Мирна (писна ми от тези числа) ме очакваше. И то нетърпеливо. То се знае, и двете сме припряни до крайна степен. Не знам, дали е от синдрома „Мразим да мислим”, или е от „Мразя да си губя времето” или „Мразя да чакам”. Може пък да е просто „Мразя да мразя”... Госпожицата ме посрещна с папките в ръка и с репликата:

            - Това се очаква да се научи наизуст, нали? Още един-два дни и съм готова. – добави тя, без да дочака отговора ми.

            Мислено се хванах за главата, че трябва да се занимавам с цялата си припряност от второ лице. И едновременно мислено си стиснах ръката за това, колко бързо схващам... СхващА... Както и да е.

            - Това трябва да го разбирам като съгласие, така ли? – попитах аз.

            - Съгласието беше още вчера, сега вече обсъждаме изпълнението. – отсече тя. - Чакай да загася тая цигара, че нали ще ставаш мама...

            Гледах я с известно отегчение, как гаси цигарата и отваря по-широко прозореца... Същата сценка я видях преди двадесетина часа. С какво точно ще ме изненадаш, сестриче? Дали ще ме изненадаш неприятно в онази невъзможна ситуация, в която ще те вкарам? Знам, че ще дадеш всичко от себе си, за да станат нещата, но...

            - Наизуст е меко казано. – казах го сериозно, каквото си беше. – През следващия месец ще работим точно върху това. Не ни трябват ненужни въпроси и замотавания. Когато почнем всичко, остава само „сега”. Сега?.. – изцепих с рязък въпросителен тон.

            - Доуточняваме. – отговори тя веднага, като изпечен и многократно бит от старшинката редник. Кимнах.

            - Точно така. Но когато започне всичко, най-добре ще е дори да не ми отговаряш. Просто го правиш.

            - То се подразбира.

            - За теб може би. С теб ще е по-лесно. Наум не го познавам толкова... отвътре, колкото теб. Повярвай ми, ти ще се оправиш в Мрежата. На теб мога да дам всички възможни насоки, които биха насочили и мен. Просто знам, че ще се справиш. Но нямам представа, как той ще възприеме Мрежата. Нали си наясно, че можеш да си останеш сама, без него в онази нова реалност?

            - Задаваш ми отговори. – отряза ме тя. – Наясно съм, естествено. Наясно съм и за твоята безумна идея за зумера, дето може и да...

            - Това си е мой проблем. – прекъснах я аз. Да й се не види, наистина беше обмислила всичко много обстойно! – Просто няма начин да започна цялото обучение, след като съм взела зумера. За което много съжалявам.

            - Знам. – хайде пак... Стига с това „знам”!

            - Нищо не знаеш. – мразя тази реплика, но беше на място. – Представяш си, че нещата най-вероятно ще минат гладко. На мен най-„гладката” ми представа е много далеч от съвършенството. Има толкова въпросителни във формулата, колкото не можеш да си представиш. Искам да си готова за това. Ние двете, и Наум включително, можем да се напънем до крайна степен и нищо да не стане. Като започнем от зумера – ако отида „на пазар” за зумер, може изобщо да не се върна повече.

            - Знам. – „...агхррррхххх!”. – Но си заслужава опита. И ти затова го правиш, нали? Заслужава си, да опиташ. От опит глава не боли, само кръстът... Но току-виж станало нещо прекрасно. Нали?

            Мълчах си, като глътнала граматиката напреко и в кривото гърло. Не е лесно да си говориш със себе си. Твърде искрено е. Вие правите ли го? Да си поговорите със себе си и да разберете, че сте на едно мнение? Колкото и да е безумно това мнение. Бях готова за словесна борба с възражения, но не и за борба с толкова фанатично съгласие. Чувствах се длъжна да й вкарам акъл в главата. Но откъде да се вземе този акъл, като и аз самата го нямам? Сигурно очаквах тя внезапно да стане по-умна от мен и да ми каже „Абе няма нужда от всичко това”. Което си е истина. Няма нужда. Само аз имам крещяща нужда от това. И хората, които съм вкарала обмислено и егоистично в цялата си идея за бъдещето. Вселените, които съм вкарала обмислено и егоистично в цялата си идея за бъдещето. Редно ли е, да експериментираш върху една Вселена, заради личната си драма? А върху две Вселени? Всъщност, ще станат три... Редно ли е, да рискувам себе си, детето си и мечтата на Мирна 2 заради това? Редно ли е Мирна 3 да е толкова навита за всичко това? Доколко аз съм отговорна за „навитостта” й?

            Точка. Точка на безплодните размисли. Аз го искам, тя го иска, Наум го иска. Това е. Тримата ще се опитаме да го направим. Да, аз съм инициаторът. Ако искате, линчувайте ме накрая. Но те го искат. Искат го достатъчно силно, за да повярват на едно изникнало от нищото свръхестествено копие на човек.  За да повярват на мен. От опит глава не боли... Ега ти и тъпия лаф. Зависи от опита. Мен можеше да ме заболи глава от този опит, и още как. Даже вече ме боли...

            - Значи започваме подготовката. – ако ще правим нещо, да го правим, нали? – От утре ще идвам при теб за един час всеки ден. Ти си кажи кога, май ще ти е най-удобно по обяд...

            - Точно това се канех да ти кажа. Идвай към 12:00 ч.

            - Добре. С Наум ще се разбера отделно и за него уроците ще са по два часа. Наистина не знам, как ще възприеме Мрежата, иска ми се, да го подготвя максимално...

            - Искаш ли да му предадеш писмо от мен?

            Замислих се за част от секундата, но отдадох нужното уважение на думата „искаш”, вместо „можеш” или „защо не”.

            - Не. – отрязах твърдо. – И от него за теб писма няма да пренасям, ако поиска. Може изобщо да не се срещнете никога. Не искам да ви вкарвам в цикъл на кореспонденция, който да секне с моето изчезване. Смятай, че в твоя свят го няма, както си е. До доказване на противното. Или ще създадем свят, в който да сте заедно, или не. Това е.

            Мирна просто кимна. Разочарована, но разбираща.

            - Добре. – тя сви рамене. – Писма до него всъщност мога да си пиша и сама, без да съм те срещала изобщо... Но ще си ги напиша и ще му ги дам, ако наистина се видим накрая.

            Тя се ухили някак заканително-щастливо... Няма такова определение. Воля, примесена с любов, инат и ентусиазъм. Това видях в очите й. А какво видя тя в моите, един Господ знае... Значи, имаме екип от една потенциална шизофреничка в реално двоен екземпляр, един нормален тип и една нещастна жертва, която щях да вкарам в цялата схема по принуда. Какво повече да иска човек? (*истеричен смях в залата, защото светна зелената лампичка*)

            Тъпа съм. Много съм тъпа. Умните хора не правят такива неща. Умните хора  вярват на разума си, а не на това, в което вярват. Крайно тъпа съм, а и Мирна 3 покрай мен... И Мирна 2 също. И двете разчитат на мен, да им осмисля живота. Образно казано и по различни начини. Аз пък разчитам на тях за същото... Колко тъп трябва да си, за да разчиташ на толкова тъп човек? Ужасно е, че такива тъпаци се множат из Мрежата с всеки нов приток. Сигурно ако ме нямаше (смятай „мен” като множество), светът щеше да е много по-умен... В момента следя Мирна 2, дали наистина го пише това. Току-виж се обидила и го пропуснала между редовете. Т-ъ-п-и сме! Изглежда не се е обидила. Нека целият поток разбере, колко сме глупави. Отрицателният пример е най-силен. Ей, ако го изтриеш това, ще се караме... Не пиши всичко, което казвам! Ти нещо се гъбаркаш с мен... Ако го видя това в блога ти, ще те направя на художествени измислици!... Прекаляваш вече!...