24.

            - Стартираме парада утре. – млъкнах, очаквайки въпроси и уточнения. Наистина много се надявах Мирна да е достатъчно наясно със ситуацията, за да знае сама какво да прави.

            - В колко часа? – попита тя, а аз въздъхнах наум с облекчение.

            - Около два следобед по твое време. Ако всичко върви по план. – уточних аз, защото целият „план” все пак изискваше аз да се върна от „диспансера” със зумер. – В новия поток ще сме горе-долу по същото време, към 15:30 ч. Но това не е от голямо значение.

            Мирна се зазяпа в монитора и започна да цъка с мишката.

            - Изтрий всички файлове, които съм ти донесла от други потоци.

            - Това правя. – измърмори тя. После продължи с все същия леко разсеян тон: - Дрехите и останалите атрибути са ми приготвени отатък. Утре ще съм с тях и ще те чакам. Отрано.

            - Позивната? – запитах лаконично.

            - Две къси надничания, едно скачане. Което ще рече две слаби вибрации на една силна.

            - Добре. – кимнах аз доволно. – Доколкото знам, всичко ти е ясно. Така че започвай да се молиш горещо, на каквото се сетиш.

            - С Наум говори ли?

            - Знаеш, че той винаги идва след теб в графика. Ей-сега ще отида при него. А ти ми кажи, как се слага зумер.

            - Слушалката – в ухото, каишката – около врата, контактните плоскости да са почистени. – издекламира тя.

            - Добре, отивам при Наум. – въздъхнах аз. – Ти си преговаряй...

            - Колко повече от това?! – възкликна тя възмутено.

            - Добре, не преговаряй повече, моли се на Времето всичко да мине ОК.

            Тя кимна, а аз изчезнах. И се стоварих при Наум, който ровеше из записките си. Предполагам, че последните дни и двамата бяха категоризирани като тоталните депресари в обкръжението си. Защото почти не излизаха от вкъщи и само „преговаряха”.

            - Започваме утре. – обявих аз още със скачането си. И пак зачаках за бърз и адекаватен въпрос.

            - В колко часа? – попита и той, а аз се усмихнах.

            - Към 16:30 по твое време. В новия поток ще си около 15:30 ч.

            Той кимна.

            - Добре. Всичко ми е приготвено.

            - Нали знаеш, бъди готов по-рано. Аз ще тръгна около половин час преди уговореното време. Общо взето се надявам да приключа възможно най-бързо. Ако стане за няколко минути, ще съм много доволна.

            - Ясно ми е. – въздъхна той. – Ще те чакам облечен и екипиран един час по-рано, а не половин.

            - Чудесно. Позивната? – „продължавам да се повтарям...”.

            - Две къси надничания, едно скачане. Т.е...

            - Ясно. – прекъснах го аз. Явно си знае урока. – Зумерът?

            - Каишката се закопчава около врата, с почистени контактни плоскости. Слушалката – в ухото.

            - Добре. Трий всички файлове, които съм ти донесла.

            - Още вчера ги изтрих. – брей, кой мислел по-припряно за бъдещето. Изненада.

            - Ще се видим утре тогава. – казах аз за довиждане. – Надявам се.

            Прибрах се в Центъра и започнах трескаво да тършувам из шкафовете си. Пфу, за толкова малко време бях успяла да натрупам огромно количество парцали... Какво ще ми трябва?.. Нещо удобно. Най-добре тъмно, може да ми се наложи да се крия в някой ъгъл. Топла връхна дреха – до скалите, които ни бяха крайна цел, беше люта зима. Все пак трябваше да имам предвид, че из Диспансера щях да припкам със същите дрехи, пък хич не ми се искаше да се потя като прасе и да умирам от жега... Едно по-леко поларче, значи. Замислих се, да си бутна една ветровка в чантичката на кръста, но се отказах. Нямаше да има кога да се обличам. А единият от по-важните ми атрибути също щеше да ми топли малко. Леката бронежилетка, която си бях гепила от един поток. Добре, този проблем го решихме. Какво друго? Обувките. Те май бяха най-голямата дилема. Из Диспансера най-вероятно щях да тичам като луда. Т.е., натрапващият се извод беше „маратонки”. Горе при скалата обаче бяха два метра сняг... Карай да върви, няма да стоя там дълго. Маратонки и високи вълнени чорапи. Дотук добре... Пистолета и кобура. Отрегулирах ремъците на кобура според подготвения екип дрехи, за да ми е възможно най-удобен. Лепна перфектно. Кърпа за главата, за да не ми влиза косата в очите и за да не тече в тях потта, която евентуално щях да продуцирам в Диспансера. От чантичката за кръста се отказах, нямаше какво да нося в нея, пък зумерът щеше да се събере и в джоба ми. Както и малкото фенерче с един диод.

            Огледах за пореден път моя импровизиран екип и реших, че май няма какво повече да се добави към него. Ако наистина съществуваха гащи с перка, щях да си взема едни за случая... Ама че глупости ми се въртят из главата! Натъпках всичко под леглото, за да спра да го зяпам умно. Седнах пред компютъра и прегледах отново писмото до Тим. Вкарах още едно-две излишни уточнения и тъкмо се канех да го разпечатам на принтера, когато на вратата ми се почука. Така се стреснах, че направо подскочих заедно със стола. Затворих бързо файла и отворих напосоки някаква невинна папка.

            - Да?

            - Аз съм. – чу се гласът на Йохан от другата страна на вратата.

            - Чакай да ти отворя. – отговорих аз, вместо обичайното „влез”. Отключих и пред очите ми изникна учудената физиономия на Йохайн.

            - Откога се заключваш?

            Изфабрикувах си обяснението за частица от секундата.

            - Бих чекия преди малко.

            Той извъртя очи и въздъхна с възмущение.

            - Типично в твой стил. Можеше да извикаш някой да ти помогне. – подхвърли той иронично, влезе вътре и се разплеска на леглото ми полулегнал. Хвърлих скришом няколко панически погледа под леглото, да видя дали не се подава нещо. Кобура с пистолета например...

            - Че кой ще ми помогне? – изсумтях с отчаяна физиономия и се пльоснах и аз върху леглото, седнала по турски. Слава Богу, всичкият инвентар беше натъпкан достатъчно надълбоко, за да не се вижда.

            - Аз не бих ти отказал. – усмихна се Йохан чаровно. Я чакай малко! Той да не би да ме сваля? Огледах го, как се е размазал подпрян на един лакът и ме гледа иронично-любовно от две-три педи разстояние. И се почесва по задника с другата ръка... Не, абсурд. Не може да са му избили чак толкова чивиите. Все пак ме смята за най-голямото природно бедствие на века. Той се засмя.

            - Какво онемя, да не обмисляш предложението?

            - Обмислям три варианта.

            Той вдигна вежди въпросително.

            - Отговор „А” – чувството ти за хумор тотално се е скапало.  – Йохан спря да се усмихва и ме изгледа враждебно. – Отговор „В” – побъркал си се окончателно. Отговор „С” – толкова си загорял, че си се побъркал окончателно.

            - Отговор „D” – толкова си зациклила в миналото си, че ти си се побъркала. – парира той.

            - Миналото ми и това, доколко цикля в него, изобщо не те засягат.

            - Вече повече от година те гледам, как се въртиш наоколо без никакъв интимен живот. И то на твоята възраст... Знаеш ли, твоят незаменим покойник не е единственият мъж на света.

            Няколко секунди преглъщах „незаменимия покойник”, въздържайки се да не халосам Йохан с нещо тежко по дървената глава и да не се развикам. Какво му става?! Едва е влязъл в стаята и вече ме изкарва извън кожата.

            - А това пък вече изобщо не ти влиза в работата. – изцедих аз студено.

            - Но на Тим му влиза в работата? – запита той предизвикателно. Ето какво било! Тим най-сетне се е разприказвал. Очаквах да устиска още малко, пък той се излага в последния момент!

            - Може и да му влиза. Отново не разбирам, какво те засяга теб това.

            - Засяга ме, защото започвам сериозно да се притеснявам за теб! – сопна се Йохан седна изправен. – Какво ти става? Полудяваш ли или какво? Защо ходиш да гледаш смъртта си и то не с някой друг, а с Тим?

            - Дължа ли ти отговор? – изрепчих се аз.

            - Дължиш на себе си нещо! – той ме тикна в челото с показалец. – Да си избиеш от главата тази мания по миналото си и да започнеш да живееш в настоящето!

            - Никаква мания по миналото си нямам! – казах и и аз го тикнах ядно по челото с показалец. Разговорът постепенно ескалираше към надвикване.

            - Разбира се! – той разпери ръце в преигран жест. – Просто прекарваш половината си свободно време с двойничката си! И съвсем непринудено ти е хрумнало да погледаш смъртта си заедно с Тим! И просто ей-така случайно си се отбила при покойния си любовник да забременееш! А това, че откак те познавам не си погледнала друг мъж е просто стечение на обстоятелствата!

            - Това ли дойде да ми кажеш?! – озъбих му се аз. – Дали съм вманиачена или не, това си е само мой проблем!

            - Дори и фактът, че само повтаряш „не е твоя работа”, вместо както винаги да ми извадиш от седем кладенеца вода, показва, че нямаш какво да възразиш!

            - И ти откак те познавам не се хабиш в любовни похождения! – бръкнах аз в първия кладенец. Аргументи ли искаш? Сам си го изпроси... – И този, който пръв започна да бърника из миналото ми, си именно ти!

            - Аз не си прекарвам уикендите с двойниците си!

            - Да, вместо това обикаляш да се ровиш из живота на другите! Какво лошо има в това, да се виждам с Мирна? На нея й е приятно, на мен също!

            - Стига си увъртала. – отсече той. – Така и не обясни, за чий дявол си ходила с Тим да се гледаш, как умираш.

            - Казах ти вече – това не те засяга.

            - Цялата история ми звучи, като да не си съвсем със всичкия си. – натърти Йохан. – Може във всички други отношения да си изглеждаш нормално, но ако това ходене там с Тим е било безпричинно, време е да се обърнеш към лекар.

            Изсмях се.

            - Непременно! Всеки местен психиатър би ме прибрал на топло само като спомена за потоци и медиуми.

            - Това означава ли, че наистина изпитваш нужда да се обърнеш към психиатър? – изгледа ме той загрижено.

            - Да, изпитвам такава нужда след всеки разговор с теб!

            - Престани да се заяждаш, сериозно те питам!

            - И аз сериозно ти отговарям! Не са минали и пет минути, откак влезе, а вече ми скъса нервите!

            - Какво толкова съм ти казал? – възмути се той.

            - Ти би ли се накефил аз да ти преровя миналото, да намеря някой ценен за теб човек и да започна да го коментирам като „незаменимия ти покойник”?

            Той сведе поглед виновно.

            - Добре де, извинявай. Малко прекалих.

            - Знаеш ли какво? Нека говорим утре за това. – отсякох аз. – Стига ми толкова за днес. Имам си и работа за вършене.

            Той помисли малко, изгледа ме кисело, сви рамене и стана да си върви. Аз пък станах да го изпратя.

            - Загрижил се той за сексуалния ми живот... Колко мило! – измърморих аз, докато посягах да затворя вратата след него. Той се обърна да възрази нещо, но аз му хлопнах вратата пред носа.

            Е, може да ме мисли за луда, но поне си спечелих време до утре. Утре дори и да иска да ме прати на лекар, ще е вече късно. Всъщност, аз именно в „психодиспансер” щях да ходя. Тази мисъл ме накара да се усмихна въпреки всичко. Заключих пак вратата и седнах спокойно да разпечатам писмото до Тим. Бях го помолила да намине утре сутринта, за да му дам някакви несъществуващи интересни точки за скок, които уж щях да въведа в базата данни на симулацията днес. Тим често се занимаваше с проверката на въвежданите в програмата координати, така че молбата ми изобщо не го учуди. Сигурна бях, че ще дойде. Ако изобщо се измъкна жива и здрава от цялата тази каша, ще имам да се извинявам на много хора... Включително и на Йохан, който колкото и да ме ядосваше, просто беше загрижен за мен. На Тим ще му дължа най-големите извинения, разбира се. И на всички от моя „вид”, ако в резултат на действията ми възникнеше нов приток на Диспансера, в който нещата да не се развият толкова сполучливо за всички ни. Въздъхнах уморено. Може пък наистина да съм луда... От мен да мине, ще се прегледам при някой от нашите, като се върна утре. И дори ще заживея в настоящето, както иска Йохан. Може и по мъже да започна да се заглеждам. Изведнъж се почувствах много щастлива от това, че утре всичко свършва. Наистина, след утрешния ден просто ще сложа точката на миналото си и ще продължа напред. Обещах си го тържествено.