39.

            Тъкмо гризях нокти над 24 глава, преглъщайки ги с изрядно количество бира, когато усетих раздвижването във въздуха на стаята, изпълването му с нещо ново. Вече бях свикнала с това чувство, а и за мен то вещаеше нещо хубаво. Обърнах се с облекчение и радост изписани на лицето – ето я най-сетне, вече какво ли не си помислих, че е станало! Но дори не можах да се изненадам като хората, толкова беше неочаквано и необяснимо… Йохан. Гледаше ме със сериозно изражение. През ума ми прехвърча спомена за едно телефонно обаждане – “… и тримата са загинали…” – който пропъдих панически. “Не, не може да е това, СТИГА ВЕЧЕ!”.

            - Имам нужда от помощта ти. – каза Йохан вместо поздрав.

            - От помощта ми?... – обадих аз глупаво, затънала в недоумението си. “Какво става, по…” Довърших си мисълта на глас. – Какво става, по дяволите?

            - Нямам много време… По-скоро не знам колко време имам. Трябва ми спешна консултация. С теб.

            - На тема? – станах от компютъра и седнах на диванчето, подканяйки и него с кратък жест да седне. Той просто се сгъна по турски там, където си стоеше. Elysian Fields нашепваха любовно “Can't get you off or out of my head” от колонките. “Защо не спрях музиката?!”, запитах се аз с изтръпнали чувства.

            - На тема какво ще направи Мирна, ако я заловят в “Диспансера” сега. Знаеше за плановете ù, нали? – попита той информативно.

            - Да. – кимнах, все така изтръпнала. – Какво ще направи?... Ще се самоубие. Ако успее.

            - Други варианти? – запита той притеснено и отметна няколко непослушни косъма от очите си. Изглеждаше недоспал.

            - Други… - напънах си “чакрите” да вляза в ролята на другото си Аз. Не можеше да е чак толкова трудно, това правех и допреди малко, пишейки си поредната глава. “Знам какво!” – Ще лъже. И ще протака. Ще използва всяка една възможност да спаси бебето. Дори и за малко. Стига да я има тази възможност. Ще използва всичко, което знае, за да отложи или избегне… края. Какво става все пак?

            Вече ми беше кажи-речи ясно какво е станало. Но поне не беше станало нещо необратимо, щом Йохан беше дошъл тук за “консултация”. Стиснах палци вътрешно, хлъзгаха се по вътрешно избилата ме студена пот.

            - Мирна е задържана в “Диспансера”. – отговори Йохан сухо и без заобикалки. – Трябва да се намесим някак. Не сме сигурни как точно.

            - Ако плодът все още е добре, тя ще се бори със зъби и нокти. Иначе не знам… - започнах да изтръпвам. “Не… НЕ, НЕ, НЕ!!!”.

            - Тогава сигурно е добре, защото още е жива. Засега само това мога да ти кажа със сигурност.

            Умът ми се впусна в лудо интуитивно препускане.

            - Значи лъже. Лъже по много и на едро. – изтърках лице с шепи, за да се концентрирам. – Сигурно заплашва… с нещо. Използва това, че знае бъдещето им… Казала им е, че е от бъдещето им! Сигурна съм… Казала им е, че е бременна. Това ще ù е първата мисъл изобщо. Няма да го пропусне. Ще се постарае да ги накара да пазят плода. Непременно. Сигурно дори ще им каже, че ще се самоубие, ако нещо стане с бебето. За което пак ще ги заплашва… Ще се престори на ценна за тях. Не знам по какъв начин… Ще ги заплаши и с намеса отвън… Защото е безсилна там. Ще ги заплаши с унищожение… Точно така! Ще си играе козовете с това, което знае за тях и ще ги заплашва с унищожение. Като единствен достатъчно силен аргумент. Ще се опита да ги залъже с нещо… Нещо полезно за тях. Нещо, което да им грабне вниманието. Като бисквитка за кученце… Награда или наказание. Това ще ù е играта. “Лакомство или номер”.

            Йохан попиваше всяка дума. Бях го виждала само веднъж преди това, но все пак сега ми изглеждаше крайно концентриран и сериозен.

            - Какво ще я спре да се самоубие? – сух уморен тон. Може би отчаян?..

            - Вие… - изплъзна ми се от устата, колкото и неконкретизиран да беше този отговор. – Тя държи на вас. Тя държи на приятелите си. Не иска да скърбят за нея. Но в дадените обстоятелства… По-скоро би жертвала себе си. Ако лъжата потръгне, няма да се самоубие! Ще чака до последно. Ако получи доказателство за реалността на заплахите си… Тогава ще има много повече шансове. Каквото и да прави, ще се старае да поддържа напрежението. За да може да реагира във всеки един момент… Не знам.

            Завърших речта си обезкуражено, чувствах се като ясновидка на спиритичен сеанс. “Мамка му, #@$&&***!”.

            - Продължавай. – подкани ме Йохан. – Никой не би могъл да предвиди действията ù по-добре от теб.

            - Тя… Какво знаеш ти дотук? Малко повече информация?

            - Жива е. Видяхме я. В миналото. Медиумите се трият от Мрежата при смърт. Още я има.

            - Къде ще попадне след залавяне?

            - В лекарския кабинет. По стандартна процедура. И после в бяла килия… Но в килия би се самоубила. А тя е още жива.

            - Значи лъже лекаря. Няма кой друг. Захапала е първия срещнат по-ръководен пост и се опитва да го манипулира. Сигурно натиска за лична среща с Ленц, защото не знае какво точно да говори. И заплашва. Безпочвено… Сигурно е дала някакво обяснение, защо все още никой не е реагирал отвън… За дни напред. Но това не означава, че са й повярвали. Откога е там?

            - Малко повече от 24 часа. Обсъдихме какви ли не варианти с останалите. Но много би ни помогнало, ако знаехме какво би направила тя.

            - Заплахи. Само това мога да кажа със сигурност. – отсякох аз. – Ще заплашва и ако твърде дълго не получи доказателство за това, че има с какво да ги заплашва, ще загази. Всичко зависи от това, с колко време разполага.

            - Не знаем в коя дата е все още. – аз си замълчах. Кръвта ми се беше смразила във вените, както пишат по-свестните автори от мен. Йохан ме пришпори ядно. – Недей да ми мълчиш, продължавай да генерираш идеи! Какво прави, какво си мисли, какво да правим по дяволите?!

            - Тя… - вдишах дълбоко, сякаш се събудих от сън. – Чакай да седна пред компа. Там мисля… като нея. Така съм свикнала.

            Намърдах се в любимата ми седалка възможно най-бързичко и се опитах да се съсредоточа за следващ “спиритичен сеанс”. Дори притворих очи.

            - Сто на сто е била абсолютно отчаяна в началото… Но щом още е жива, значи се бори. Значи вижда някакъв шанс. Проверете датата, важно е. Вижте кой лекар е на смяна, какъв му е психологическият профил. Тя ще се опита да го работи. Може да стигне и до крайности, ако обстоятелствата го наложат… а те там не са от най-благоприятните. – поех си пак дълбоко дъх, влизайки в образа. – Тя упорито ще държи на версията, че за нея ще дойде помощ отвън… няма други козове… освен бъдещето. Ще играе с бъдещето. Ще ги убеждава, че ако всичко се повтори както тя го помни, всичко ще стане розово за тях… Не бих се изненадала да им обещае да станат медиуми всичките… мамка му, не бих се изненадала дори да ги излъже, че тя самата ще ги направи медиуми! Тя ще… ще се бори за лична среща с Ленц… за да има повод да отлага, за да има повод да мълчи. Ще се опитва да заплашва и Ленц… с личните му данни. Някакви лични кодове за достъп най-добре. Тя знае ли ги?

            - Надявам се… Би трябвало. – кимна Йохан.

            - Може би ще твърди, че с Ленц са приятели в бъдещето… дори колеги…

            - Всичко това предполага да я оставят да говори. – прекъсна ме той. – А иначе?

            - Ако не ù дадат да говори… ако не говори, тя няма шанс. Ще се самоубие. – толкова уверено го казах… “Дали?..” - Ако е жива, значи говори. Говори колкото може повече. Тя… тя… тя не очаква да ù помагате. Тя не иска да ù помагате. Би умряла, само и само да не стъпвате там.

            Погледнах го в очите. Сигурна бях в думите си. Мирна като загази заради собствената си тъпотия се оправя сама. Понякога се оправя сама и след чужди тъпотии…

            - Пет пари не давам дали иска или не. – тросна се Йохан. – Значи се очаква намеса отвън? Каква? С какво точно заплашва?

            - Едва ли е имала много време да мисли… Или възможност. Нещо грозно и фрапиращо. Касапница някаква. – пак притворих очи. – Смърт и кървища… ще ги убеждава, че има цяла армия зад гърба си. Всичко опира до това коя е датата и колко точно ще й се наложи да протака… Тя няма да може да ги убеди да я пуснат и го знае. Знае го. Ако става дума за наистина много време, всичко е загубено… И тя го знае, а е още жива… Сигурно не е чак толкова далече от датата на освобождаването ви. Много е вероятно! Тогава ще се опитва да скалъпи събитията така, че всичко да се повтори… Изобщо не си представям как, тя сигурно също… Заплахите ù ще са безпочвени без вас. Няма да работят в нейна полза повече от няколко дни.

            - Бомбена атака? Как ти звучи?

            Замислих се… Как може да звучи една бомбена атака?! Шумно разбира се.

            - Чудесно! Ще може да я чуе отвсякъде. Независимо дали е в килия или другаде. Ще чуе и алармата. Ще разбере, че сте там. Ще разбере, че сте вие. А и онези там ще се стреснат. Чудесно ми звучи. Но после какво?

            - После си е за после. – отсече Йохан. – Тим в момента се стяга да надникне да провери какво е положението в “Диспансера”, всички останали са в пълна готовност. Петер се установява на “база” в потока на “Диспансера”, ще се опита да им хакне системата. Ако просто влезем и я отмъкнем оттам ония сигурно ще я убият още в килията от миналото… Направо не ми се мисли за този вариант. Други идеи?

            - Намерете начин да си комуникирате някак. Ако влизате при нея… Сигурно ще са екипирали помещенията със стационар-зумер. Пригответе си приемници, и то по-скоро, може да се сетят да сложат стационар и в склада.

            - За това не бях помислил… Как не се сетих? – той се смръщи, недоволен от себе си. Наистина изглеждаше ужасно уморен.

            - Знам за проклетия ù план от два месеца, не съм спряла да мисля за смотания ви “Диспансер”, въпреки че изобщо не съм го виждала! – наредих го аз. “Как може да не се сети наистина?!”.

            - Добре, друго? – подкани той.

            - Погрижете се заплахите ù да съвпадат с действията ви. Тя сигурно ще твърди, че не може да ви контролира оттам… но може да започне да твърди и друго. Всичко зависи от обстоятелствата. И не се знае в кой момент ще започне да ги гъбарка, че държи ситуацията под пълен контрол… Наистина, намерете начин да си комуникирате или поне да я наблюдавате. Това с Петер е чудесно. Ако получи достъп до камерите, ще знаете всичко…

            - Нищо няма да знаем, не можем постоянно да скачаме там, ще ни усетят и ще пратят екип. Петер се покрива като прост хакер. Ще се опита да блокира алармата. Чак когато успее да я блокира, ще се свърже с нас. За синхронизация. Контактите ни с него са ограничени до крайни случаи. И целият процес ще отнеме време.

            - Тим защо чак сега се готви да надникне?! – възмутих се аз, въпреки че знаех, че не му е сега моментът за този въпрос. Нали бързахме.

            - Не й знаем легендата! Ако има такава. Затова съм тук. Може една аларма за темпорална активност да й съсипе всичките маски и да я убият…

            - Тя не може да се крие твърде много! – намесих се аз разпалено. – За нея детето е на първо място, ще направи всичко възможно да не я третират с химикали, независимо дали са приспивни или “зелена мъгла”! Ти би трябвало да познаваш лъжите ù не по-зле от мен – възможно най-близки до истината, със зрънце лъжа! Ще залага на неща, които могат да бъдат проверени. Това, че е от бъдещето. Това, че е себе си. Това, че е бременна. Ще забута лъжите някъде между доказаните истини! Познаваш я!

            - Ти я познаваш по-добре. Продължавай. – подкани ме пак той. Изобщо не се трогна от моите ненавременни обвинения “Що не я познаваш достатъчно?!”. На негово място и аз нямаше да се трогна.

            - Не знам… Ще пробва да им играе и по психиката… На Ленц най-вече… Но това изисква малко почва под краката, а сега… Ще се държи самоуверено. Ненормално самоуверено. И ще набляга на това, че не ù пука дали ще умре. И че на някой друг му пука много… Може би на самия Ленц от бъдещето… Може би ще се опита да играе и тази игра, да го противопостави срещу него си, но по-нататък… Защо просто не се върнете в момента на залавянето ù и не я измъкнете?! – осени ме идеята. Тъпа, както се оказа.

            - Защото онзи приток ще си остане, тя е със зумер! Иначе нямаше да се намира в една реалност със себе си… Спри с тъпите въпроси и давай нататък.

            Напънах се да мисля какво ли ще им бъде от полза от всичките ми интуитивни включвания по въпроса.

            - Тя наистина не разчита на помощ отвън. Така че протака. Сигурно разполагате с известно време да се организирате. Но не се знае колко. Пратете Тим по-скоро там, няма да ù нарушите легендата са това!

            - Ще го пратим направо с експлозивите. – съгласи се Йохан сговорчиво. - Може да се наложи да се намеси веднага.

            - Тя ще се сети, че сте вие. Ще се сети, че вие не бихте наранили никой от медиумите. Ще им каже, че е гръмнала празна килия. Гръмнете празна килия! Непременно! Тя това ще си помисли.

            - И аз за това си мислех. Друго? – той се изправи, явно не го свърташе да седи на едно място при цялото напрежение. И бързане.

            - Много внимавайте! – сетих се за нещо, което сигурно му беше ясно. - Да не ви познае някой. Може да започнат да я изнудват с вас от килиите. Тя няма да го издържи… да го приеме. Ще направи всичко възможно да се самоунищожи, за да приключи въпроса.

            - Още нещо? – Йохан бързаше да си тръгне и аз много добре го разбирах. Пришпорих се да мисля като Мирна 1, в куп обстоятелства, които не познавах… и не знаех…

            - Не прекалявайте с атаките. Ще я объркате, ще се чуди какво да лъже. Давайте ясни сигнали. Ако не контактувате пряко с нея, подредете алармите в шаблон. Да знае кога да ви очаква, да знае, че ако шаблонът е нарушен нещо не е наред. Това много ще ù помогне. – Издъхнах. Мозъкът ми не раждаше нищо смислено повече. Рових из останките му, търсейки митичния “Смърделин” да си поговоря с него, но не. Спиритичният сеанс беше приключил.

            Йохан усети, че съм се изчерпала.

            - Добре, изчезвам… Ти как си впрочем? – каза той някак виновно, че не се е сетил да попита досега.

            - Аз ли?... – въпросът ме обърка. – Добре… влюбена… това сигурно се смята за добре…

            - Радвам се. – каза той прибързано. За което не бих му се обидила, знаех, че е искрено. – Пак ще дойда… във всички случаи.

            Той изчезна също тъй внезапно, както се беше появил, не че това ме изненадваше. Стаята изведнъж стана изключително празна. И пълна с панически мисли. “Дръж се, Ми!... Идват. Те идват, знам, че не ги искаш, но за нас е важно… Прости ми… ако нещо се обърка. Мамка му, как така се набута там?!!” Втренчих се в монитора пред мен с блокирал мозък. Пред очите ми се мъдреше един едва наченат нов word-файл, в който се бях отплеснала, пишейки романа. Препрочетох редовете: “Мда, днес пак не вярвам:) В нищо. В любовта особено:) И без т`ва още преди години установих, че “не мога да живея без теб” е лъжа… Така че… живея:) Мога да живея всякак. Мога да живея както и да е. Това поне го ВЯРВАМ. Не ми дължиш нищо. Не си ми виновен за нищо. Това съм само аз и илюзиите ми. Обичам те… и к`во от т`ва?”. “Отвратителен ден”, констатирах аз и дръпнах кабела от контакта.