Изстинало е увлечението ми към теб. Получих те след дълго време чакане и в тялото ми се промъкна ужасяваща зима, а снежинките се трупат върху  думите, с които ме галиш. Внушавам си, че те обичам, за да не разруша обичта, която чувстваш спрямо мен. Като чаша, пълна догоре с вино, която държа, самата аз леко подпийнала. Хвърля ли я – чупиш се, разливаш се, оставям стъпките си върху теб, стъклото окървавява петите ми, студенината се промъква и у двете ни...къде ще усетиш купчетата лед? Сърцето, нали? Моят лед ще е вината. Твоят – предателството.
Изневерявам ти с мисли, планове, скрити желания спрямо други. Права си, обичах те от скука. А може би просто се лутах, търсейки отдушник за всичкото внимание, което мога да отдам на някого. Беше ми нужен човек, някой, подобен на мен, някой, който или да ме спаси, или да ме придружи по пътя на саморазрушението. Случи се така, че тръгнахме по грешния път. Точно затова се опитвам да сложа лед във виното, искам да престанеш да ме желаеш, за да не постъпвам лицемерно спрямо теб. Преди да се науча да обичам себе си, то няма да успея да обикна друг, колкото и усилия да полагам. А в момента? В момента съм отрова за хората около себе си.
Лъжа те най-безсрамно. Вероятно ще ти изневеря и физически, че и нарочно. Така и не схванах как се балансира мисълта, кое я контролира – сърцето, разумът... Забрави ме по-бързо. Броят на хората, чиито сърца съм разбила, разбива и моето.