Заваля изведнъж. Бурен, лепкав дъжд, леден - не според сезона. Свари ме на десетина метра от автобусната спирка и ме принуди да се прислоня под стряхата на случаен дом. Видях се на сушина и започнах да се оглеждам. Оживеният до преди минута площад бе опустял. Всеки някъде се беше сгушил. И тогава, като по чудо изникна, кой знае откъде, едно куче. Куче ли? По–скоро спомен за куче. Проскубаната, овехтяла до безпаметност козина седеше върху мършавото му телце на кичури, които всеки момент се променяха, според водната стихия, която го обливаше. Опитах се да разпозная цвета, но това беше невъзможно. Тази козина сигурно вече и сама не помнеше цвета си, а там, където наквасените кичури се разделяха, под  дъждовните вадички прозираше синкаво-белезникава кожа обвиваща грохналото тяло на старото куче. Ушите му - навярно някога са били гордостта на стопанина му - днес потреперваха немощно, като че ли искаха да кажат: ”И аз съм от порода... бях от порода.” И опашката, и муцуната - всичко говореше за отдавнашна гордост. Това беше куче от ”сой”. Било е. Днес то е едно стара, изхвърлено на произвола същество - без вчера и без утре. Днес то беше страховито в своята жалкост. В този момент кучешката старина ме погледна и аз видях: - видях достойнство, видях самоуважение - излъчвано от очите му. И това излъчване  беше толкова силно, та аз изведнъж осъзнах, че не съжаление, а някакво особено уважение изпитах гледайки треперещото създание. И докато се опитвах да се изясня, що за уважение е това, иззад ъгъла се появи мъжка фигура. Мъжът се движеше под дъжда спокойно, без да бърза. Може би искаше водната стихия да изпере дрехите му - видимо отдавна не срещали ни вода, ни сапун. На главата си беше нахлупил шапка, без цвят и без форма, но достатъчно здрава, за да го пази от дъжда. През рамо беше прехвърлил платнена торба, пригодена да побира да побира много и най-разнообразни вещи. Вероятно там беше цялата му покъщнина - целият негов дом. Той носеше този дом през целия ден и всеки ден. А нощем... нощем сигурно  слага торбата под главата си. Хем да я пази, хем вместо възглавница. Знам ли? Ние, хората с домове (поне с три ключа заключени) колко лесно си представяме живота на тези забравени от всички човешки същества. Но тях ги има, независимо дали ние знаем къде слагат вечер торбата под главата си.

Докато разсъждавах, човешкото същество бавно доближи до кучешката старина. Срещнаха се по средата между моята сушина и старите кестени на края на тротоара.

      -Ей, момче, къде се губиш? Цял ден не мога да те открия.

Кучето пристъпи до човека и склони глава на ръката му. Човекът леко се приведе и започна да гали с другата ръка мократа му главица. Той не се погнуси от мръсната козина, мокра и проскубана. Не се побоя от крастата и въшките по изнемощялото кучешко тяло. Човекът галеше своя приятел. Прокарваше цялата си длан от  главата по гърба до към опашката и отново от главата. И през цялото време двамата се гледаха. После човекът извади от бездънният си джоб нещо загърнато в мазна хартия. Разви внимателно пакетчето и поднесе към устата на кучето залък от кифла.

    - На, хапни! Цял ден го пазя за теб. Беше топла.

Човекът отчупваше залъци от смачканата бивша кифла и подаваше: един залък - голям - на кучето, и  един по-малък за себе си.

    - На, яж! Аз днес съм ял.

Кучето нямаше зъби и дъвченето беше мъка за него, но ядеше и не отделяше от човека погледа си, пълен с благодарност. Кифлата бързо свърши.

        -Хайде, утре пак. Ела там на сухото! - и двамата се завлякоха под дървото. Седнаха. Като по чудо земята там не беше мокра, а и на тях им беше все едно. Човекът опря гръб в ствола на кестена, протегна ръка и продължи бавно да гали своя приятел.

Дъждът вече беше отминал, но аз все още стоях до къщата, потресена от това, което виждах. А те двамата седяха  под кестена,з ахласнати в своето щастие, непознато за повечето от нас: щастието  да даряваш нежност и да получаваш обич.

Забързах към спирката, където с блъскане и лакти, безцеремонно и без капка самоуважение, тълпата си прокарваше път към вратата на автобуса.