Ти си поезията, стичаща се между вените ми... Есенен дъжд, който ми нашепва истории. Топъл октомврийски вятър, който разпилява косите ми... Носиш уханието на любимите ми зюмбюли. И въпреки мрачното и студено време навън – ме топлиш повече от камината...
Разпалваш пожари в мен. Докосваш ме. Повече от всеки друг...
Боядисваш сърцето ми с перото си. Твоето перо, изпълнено със скрита емоция. Като теб...
Ти си октомврийски пейзаж... Експлозия от цветове. Ти си Тихия океан – дълбок и привидно опасен, но изпълнен с красиви места, които чакат да бъдат видени. И не, не мога да уловя красотата ти с кораб...
Едно, две, три... Скачам. Но без водолазен костюм...
Защото ти вярвам.