Има нещо завършващо в усещането, което дава есента. Септемврийският дъжд не носи обичайната мокреща досада, а по-скоро дългоочаквана прохлада за уморените от знойните жеги човешки тела. Падащите листа от дърветата, с цвят на карамел и праскова, без значение дали биват безпощадно пръсвани от бясно преминаваща кола, или просто стоят залепнали във влажни градски купчини, всички те съдържат тайната. Тайната на зимата, пролетта и лятото. Огнените им багри са изтъкани от хилядите кодове на подвизи и копнежи – от зимния пробив на кокичето през снега до ежесезонните човешки въжделения. Повечето хора казват, че не обичат есента, защото била носталгична. А аз питам: Какво по-хубаво може да има от спомените по вече изживяна наслада?
Затова, докато пътувахме с мой приятел към нос Калиакра в късен юлски ден, умът ми се раздираше между желанието да добавя още багри в есенните листа, като се насладя на поредното природно чудо в моята страна, и виновното усещане, че крада приятни часове през работно в ...