Вятърни турбини

Има нещо завършващо в усещането, което дава есента. Септемврийският дъжд не носи обичайната мокреща досада, а по-скоро дългоочаквана прохлада за уморените от знойните жеги човешки тела. Падащите листа от дърветата, с цвят на карамел и праскова, без значение дали биват безпощадно пръсвани от бясно преминаваща кола, или просто стоят залепнали във влажни градски купчини, всички те съдържат тайната. Тайната на зимата, пролетта и лятото. Огнените им багри са изтъкани от хилядите кодове на подвизи и копнежи – от зимния пробив на кокичето през снега до ежесезонните човешки въжделения. Повечето хора казват, че не обичат есента, защото била носталгична. А аз питам: Какво по-хубаво може да има от спомените по вече изживяна наслада?

Затова, докато пътувахме с мой приятел към нос Калиакра в късен юлски ден, умът ми се раздираше между желанието да добавя още багри в есенните листа, като се насладя на поредното природно чудо в моята страна, и виновното усещане, че крада приятни часове през работно време. „Така и така сме близо, ще го видим за половин час, но после цял живот няма да съжаляваш”, ме успокояваше Калоян. Докато летяхме с колата към избраната дестинация, срещата с прашния път, безлюдните поля и непоносимата влага само засилваха зловещото несигурно чувство в мен, че всичко, което се прави за сметка на работата, заслужава по-големи угризения дори от тези на Достоевския Разколников. Мълчаливо разглеждах нелакираните си нокти, когато сподавен, но все пак гръмовен тътен от нещо наближаващо започна да достига до нас. Надигнах глава и това, което видях да се издига титанично и мощно, сякаш от паралелен свят, беше безкрайна колона от вятърни турбини. Сюрреалистичната картина се простираше отвъд хоризонта и единствено звукът от разсичащ се въздух ми напомняше, че все още се намирам в границите на възможния свят. Огромните бели перки на всяка една от машините се движеше в унисон с другите и в пълна хармония с природата. Музиката, която създаваха, достигаше до орбитата на нещо дълбоко заровено и отдавна забравено в мен, докосваше поробените ми навици да търся, откривам и да се надявам.

„Спри, спри, моля те, отбий, искам да видя турбините, а защо не ми каза за тях?” – успях нетърпеливо да изсъскам на Калоян.

„Много са красиви, нали, все едно сме попаднали във фантастичен филм” – оживено говореше събеседникът ми, докато паркираше колата в магарешките тръни на полето.

Стоях под величествените оживели лебеди, онемяла, не смееща да дишам, сякаш с моите елементарни анатомични функции можех да отнема от съвършенството на това, което виждах и чувах. Запитах се в този момент кои ли човешки достойнства са използвани при конструкцията на турбините – съзидателна любопитност, еволюционна насоченост, или просто стремежът ни да бъдем в хармония с природата и така в хармония със самите себе си.

Стрелката на часовника пъргаво се приближаваше към превалянето на поредната ценна минута в днешния ден, така че успя да задвижи и нашата паралитична статичност и да ни качи в колата, отпрашвайки към набелязаната цел. Не съм вярвала, че могат да съществуват толкова отвесни скали и толкова синьо море. Ожесточеният порив на водата биваше безмилостно спиран от огромни керемидени прегради, и точно там, където двете стихии образуваха ъгъл от деветдесет градуса, можех да видя и да усетя тяхната невъзможност да живеят една без друга. Делфини, на брой около пет, танцуваха в съвършен синхрон, сякаш години наред са порили неуморно вълните в желанието си да се покажат днес, пред нас, на необходимата висота.

„Виж колко много делфини има днес, толкова пъти съм идвал тук, а толкова рядко излизат” – ми каза смаян Калоян.

„Сега ще ме накараш да се чувствам уникална.”

„Не, честно ти казвам, определено си привилегирована, не всички, които идват тук, имат тази чест”.

И наистина, срещата ми с енергичните усмихнати плувци само подсилваше странното усещане в мен, че този ден е специален, че вятърните турбини, червените скали и делфините бяха просто закодирани послания на нещо, което трябваше час по-скоро да разгадая.

По пътя обратно се обадихме на колегата, за да смотолевим извинението за нашето закъснение. Чувствата ми се лашкаха шизофренично между отчаянието от напускането на рая и концентрацията върху работата, която се опитвах да си наложа. С мръсни остатъци от пясък и магарешки тръни по тях колелата на колата вече ни насочваха към траекторията на реалността. А аз вече не знаех кой свят от двата е реалност и кой не.

Върнахме се в офисните килийни помещения и до края на деня мислите ми бягаха в лудешка хаотичност, незадържани от каквато и да е работа или задача. Оттук нататък всяка нощ изпадах в такива странни съновидения, че ако велики изследователи в диагностиката чрез съня знаеха за моето покорно съществуване, в миг щяха да зарежат всичките си проекти и да заживеят само за моите нощи. Бягах през тръни и трева, насочена към вятърните турбини, които се въртяха и хилеха срещу мен. Спирах се пред първата и я питах какво искат от мен и какво имат да ми кажат. Въртях се отчаяно между тях и запушвах ушите си, нежелаеща да чувам тяхната тиха, но дълбока, сякаш извираща от дълбините на океан песен. Стигах до последната турбина и внезапно се оказвах стъпила на върха на червените скали. Те, също смеещи се, само че с глас, ме хвърляха енергично към любовницата си – морската вода, сякаш ставах жертва на задсценична природна договореност. Вълните удряха гърба ми в напречната земя, когато в този миг на отчаяние се появяваха делфините, които с глас на човек ми казваха: „Как си мислиш, че толкова лесно ще се отървеш, а?” Тогава ме качваха на гърбовете си и ме занасяха до отсрещния бряг, където силно присъствие имаха слънцето и кокосовия аромат. Сутрин, след цяла нощ актьорски изяви във фантастичния жанр, замъквах тежкото си тяло в офиса, за да продължа да върша омразната си, но добре платена работа, и за да мога отново вечер да се впускам в каскадни приключения.

На третия месец се реших. Подадох молба за напускане. Няма по-освобождаващо чувство от това да започнеш отначало. След една седмица дълбок, спокоен и безинтересен за психолозите сън поканих моите приятели вкъщи, за да го полеем.

„Ей, какво поливаме все пак, взе гениалното решение да напуснеш без да имаш нова работа, и след два месеца, като ти свършат спестяванията, ще останеш и на улицата” – се смееше моята приятелка Нина.

„Няма да остана на улицата, защото ти ще ме приютиш, нали, Нина, а след време, като стана важен човек, ще ти се отблагодаря за добротата” – се окуражавах сама.

„Знаеш, че никой няма да те остави” – ми каза Андрей.

Само един от моите приятели скептици ме погледна критично и попита:

„Само не можах да разбера: от тази смела постъпка какво в крайна сметка спечели ти?”

„Времето ще покаже, Тони” – измънках само аз.

Доливах в чашите червеното вино и от танца на лампите и течността върху стъклото забелязвах върху него да се избистря жизнерадостният образ на вятърни турбини, които се усмихваха и ми напомняха дискретно какъв беше отговорът на въпроса. Бях спечелила отново на своя страна желанието да търся, да откривам и да се надявам.