Съзнание и Светлина. Мисъл и Облекчение.
        Дишам дълбоко, на пресекулки, с непостоянен хъркащ звук. Лошо ми е... Дължа го на болката в гърдите. В устата ми е гадно. Повръщам...
         Олеква. Започвам да се радвам.  Дробовете отново се изпълват с кислород. Отново и... отново. От мен се стича вода, а след мен - диря от кал и просветващи от слънцето вадички, по които струйките бързо се връщат обратно по склона. Бягат, все едно са били на неуспешна варварска операция, провалена в опита си, малко преди да ме придърпа към дъното на дълбокото езеро.
         Заслугата да мисля, да дишам и въобще да съм жив е единствено и благодарение на мургавото момче, извадило ме от водата и пресякло ужаса в най-необходимия момент. Момчето, подаряващо живот.
        Виждам само краката му, защото съм застанал като четириного на ръце и колене, с отпусната надолу глава. Той се е надвесил над мен и се интересува от състоянието ми. Интересно, дали е поличба последната ми прочетена книга, където пишеше, че на спасителя се благодари по достойнство и от сърце. Силно го боготвориш и оставаш предан до края на живота си! До края! Защото сега не намирам земни думи, за да изразя това чувството.    
          Посягам към краката, искам да ги прегърна, разцелувам. Той усеща намерението ми и се дръпна. Нещата за него са странни, неразбираеми. Сигурно и той е объркан. Какво правя аз в това езеро, когато пролетното слънце едва е стоплило малкото от тъмната повърхност. И защо с моите градски маниери се нарамвам с не леката задача да го преплувам. Глухо е, повече излиза като скимтене, но той ме разбира. До него е силуетът на приятелят ми, въпреки че аз не го виждам. Силует с подсъзнателно присъствие.
        —Благодаря ти, Сали! Аз... ти благодаря!
       —Абе вие луди ли сте?! – изведнъж изкрясква той и продължава да трепери. Говори в множествено число, значи приятелят ми е наблизо.—Ами ако се беше удавил, какво щях да кажа на баба ти?!
        По-голям е от нас и е ром. Хвърли се в дълбоката вода и спаси давещото ми мятащо с ръце за помощ тяло. А оставаха само някакви метри до брега. Фаталните метри, които ако бях преминал, щях да съм доказал на приятеля си, че мога да го преплувам... това езеро.
        —А ти, ти... не можа ли с нещо да му помогнеш... да го издърпаш... Ами трябваше отдолу да го вадя. Без малко и мен да повлече! —продължава да говори високо, но за мен силният му глас е като музика...  мелодия, приветстваща един нов  живот. Моят. 
         Усещам, че той  гледа ту към земята, ту към невидимия силует.—Това какво е?! – Навежда  се и взема  въдицата. Достъчно е дълга. Да беше му е подал, та да се хване!
         Музиката се усилва и усилва. В  главата ми е оркестърът с марша на посрещането. Чувам ритъма, някои от оркестрантите са станали прави; дум-дум,  дум-дум.

      Ако Кошмарът е онова дяволско изчадие, което идва, когато си поиска и ме стряска в съня, то то със сигурност е превзело душата ми. Всяка нощ стиска гърлото и ме издига с вълната. После се спускаме в мрачните дълбини, където водата залива жадните за кислород органи. Въртя се наляво-надясно и се опитвам да се хвана за някого... за нещо. Мисълта не ме напуска дори и когато за секунди губя съзнание...
        Напоследък намирам начин да го прогоня. Просто ставам, разхождам се, пия вода и гледам в тъмното. Няколко минути... и той си тръгва. После пак лягам.
        Тази нощ мракът е отстъпил част от тъмните си права на светлината.  Голямата луна е в пълния си завършен вид с очертан блед оттенък. Носи се в млечен път, озарява и заема половината от крилото на прозореца. Още минутка и лягам... Чакай...  А Той какво ли прави, какви чувства го обсебват в момента. Сигурен съм, че въпреки ранния час, е буден. Забравям за кошмара и мислите ми се връщат при тъгата, вчерашното посещение и злокобната болест, повалила приятеля ми от месеци. 
       Разстоянието между нас никога не се интересувало дали времето  се опитва да заличи спомените от страхотното и безгрижно  детство. Размислите ми се разбягват, когато го виждам. Болестта, болката и липсата на още вяра мъчат страдалеца, корозират тялото и изпиват жизнените му сокове. Стъписан, не намирам окуражителни думи.
        —Как си?
        —Как да съм... Не съм добре. Боли ме, ето тук.
Годините в рождените ни дати съвпадат, а изглежда много по-стар. Притиснал се е с ръка в хълбока, восъчният цвят на която не убягва от погледа. Другата е сложил пред устата си, отпусната и трепереща.
         —Сложиха ми машинката. Ето!—Съвсем леко отмята халата пред себе си и аз виждам зачервената марля и Нещото, дето се подава от там. Чуждото тяло е легнало в сърцето, а изглежда нормално, полезно, временно. – Германско производство е, ама от оная източната... Все още ги продават... нали са по-евтини.
 
         Тази луна е пак там. Лепнала се е на прозореца ми все едно съм и длъжник.
         В главата ми е отново той; най-добрият  приятел  – Данчо. Мисля за него, превъртам назад лентата на живота, спирам на безгрижните детски години. Спомени, превръщащи се в мечти. Същите недостижими мечти с категоричното, абсолютно невъзможното, идиотското, дори само за помисляне... желание за връщане в настоящето.
         Бяхме малки, десетгодишни хлапетии. Аз учех в града, той на село. Мен всяко лято нашите ме водят на море. Него никой не го води никъде. Аз се пека на плажа на  известен черноморски курорт. Той прави същото, събира тен до езерото с въдица в ръка. Накрая родителите ми решават да ме оставят за известно време в това село. И едва разтоварили малкото ми  багаж, се разбързват с оправданието, че на другия ден са на работа. Следват целувки, обещания за мирно съжителство с баба...  Сядат в служебната "Волга" и поемат към големия град. А аз още не съм си измил пясъка по дупето и тичам да видя какво прави  моят приятел. Дори  му нося подарък. Въдица от скъпите, една такава, дето се разтяга и става... ехе-е, ама това е най-дългата въдица, която съм виждал. Баща ми я купи от морето. Даже две, по една за двамата. Но преди това ме  попита: "Я кажи, синко, говори ми с важен тон, все едно съм секретарят му от министерския, знам, че в това село имаш приятел. Кажи какъв подарък да му вземем. Някакво хоби има ли?" И понеже продължавам да го гледам с отворена уста, той слага ръка на рамото ми. "Какво твоят приятел най-обича да прави..."
          – Да ходи за риба! – прекъсвам го, без да се замислям.
          А Данчо, радвайки се да ме види отново, ме посреща на вратата. Гледа в ръцете ми с  любопитство и забравя да благодари за подаръка. Само където очите му още дълго присвяткат при вида на новата въдица.
          След минута той продължава със заниманието си, оставил преди малко; да  върже кукичките, да навие кордата и подготви стръвта.

          На тръгване се прегърнахме... Той бе накрая на силите си. Взех го в ръцете си, преждевременно състарения, обречения, немощния... Допрях устни в угасващото, усетих дъха, треперенето и той поиска да говори. Като на скъп, стар приятел зашепна в ухото ми. Говореше, а аз го стисках за ръцете. Говореше, а аз плачех...

          —Добре ли си? – жена ми загрижено ме изгледа, когато колата остави зад себе си и последните къщи на селото.
        Не отговорих. Тя ме разбира, но продължава. Като психолог е, знае, че когато ми е най-напрегнато, трябва да говоря.
         —Аз много съжалявам, но ти с нищо не можеш да му помогнеш!
         —Все нещо може да се направи – сълзите едва ме оставят да продължа, – знаеш ли какво ми каза накрая?
         Този път тя мълчи.
        —Каза, че тогава при езерото се е бил сковал от страх. Молеше ме да му простя... след близо четиридесет години.

              След две седмици почина. Беше деветдесети в списъка на чакащите за трансплантация на сърце... Замина си! Там, където отиде, навярно има само сън без кошмари.