Aug 11, 2012, 4:58 PM

Въдицата 

  Prose » Narratives
2088 0 6
6 min reading
Съзнание и Светлина. Мисъл и Облекчение.
Дишам дълбоко, на пресекулки, с непостоянен хъркащ звук. Лошо ми е... Дължа го на болката в гърдите. В устата ми е гадно. Повръщам...
Олеква. Започвам да се радвам. Дробовете отново се изпълват с кислород. Отново и... отново. От мен се стича вода, а след мен - диря от кал и просветващи от слънцето вадички, по които струйките бързо се връщат обратно по склона. Бягат, все едно са били на неуспешна варварска операция, провалена в опита си, малко преди да ме придърпа към дъното на дълбокото езеро.
Заслугата да мисля, да дишам и въобще да съм жив е единствено и благодарение на мургавото момче, извадило ме от водата и пресякло ужаса в най-необходимия момент. Момчето, подаряващо живот.
Виждам само краката му, защото съм застанал като четириного на ръце и колене, с отпусната надолу глава. Той се е надвесил над мен и се интересува от състоянието ми. Интересно, дали е поличба последната ми прочетена книга, където пишеше, че на спасителя се благодари по до ...

Want to read more?

Join our community to get full access to all works and features.

© Валентин Митев All rights reserved.

Random works
: ??:??