Като дете дядо ми често разказваше приказки или разни истории, които сполучливо съчиняваше или беше чул от други хора. Запомнил съм една, която по онова време ме беше силно впечатлила. И досега я помня, като ярък пример на човешкото геройство и твърдост. Ще се опитам да предам думите му, а ако не успея, то моля да ме извините, защото доста години минаха оттогава.

Той започваше своите разкази бавно, замислено, с кадифен, благ глас. Пъстрите му зелени очи се заглеждаха някъде далеч, сякаш отвъд времето и пространството. Забравяше, че има слушател край себе си и разказваше, разказваше, докато историята добиеше своя логичен завършек.

„Мъжете от моя род не бяха ловджии. Аз също не разбирам нищо от лов. Станах обущар, защото нашите нямаха пари да ме изучат за друго, по-добро и по-престижно. Баща ми също не беше ловджия. Дядо ми обаче се славеше с много ловни подвизи и ловът сякаш е бил в кръвта му. Той е имал по-малък брат-ерген, също запален и голям ловец. При тоя лов, за който ще ти разкажа, той загива нелепо и от оня момент баба ми успяла да внуши на баща ми никога да не се захваща с лов. Тая повеля се предала и на мен, така че ловът си останал любимо занимание в нашия род в онези далечни времена.

Било е още през турско. Дядо ми и брат му живеели в турската махала, над река Лева. Занимавали се с търговия на коне и добитък. Тогава това бил много печеливш занаят. Закупували живата стока - коне, катъри, магарета и всякакъв добитък от района на Орхание и го препродавали из врачанския вилает. Били много уважавани хора, дори сред турците. Търсели ги отвсякъде. На лов ходели, когато продадели стоката, без да се съобразяват с времето, дали е лято, есен или зима. Излизали със собствените си коне, няколко ловни кучета и със старите ловни кремъклийки, за които имали разрешение да притежават от турските власти.

Било люта зима. Студът сковавал земя, къщи и хора. Падналият сняг затрупал пътища и друмища. От Балкана се спуснали глутници гладни вълци, които започнали да вилнеят по села, махали и паланки. Когато залязло слънцето и се спуснел мрак, никой човек не смеел да излезе извън дома си. Седели край огнищата и се заслушвали във вълчия вой. На сутринта излизали, за да видят дали има останала жива стока, коза, овца или говедо. В повечето случаи вълците се престрашавали и прескачали оградите на дворове и къшли. Издушвали де що видят и изчезвали. Хората пропищели от мъка и безсилие. Властта, в лицето на турската полиция, не можела да се справи с тая напаст. В близките села имало случаи на изядени деца и откъснати ръце на жени.

Българите почти нямали оръжие, но турците организирали ловни хайки и започнали да отстрелват по-големите глутници. Имало обаче един случай, при който били безсилни. Появил се някакъв свиреп звяр, вълк с огромна сила, хитрост и ловкост, който бил неуловим. Той така наплашил населението, че започнали да разказват легенди за набезите и делата му. Сякаш бил неуловим от куршум. Появявал се изневиделица, разкъсвал де що види и внезапно изчезвал. Всявал страх и ужас в хората, които го видят, сякаш парализирал ума и волята им. Ловните групи насочили усилията си към него, но той все им се изплъзвал.

Един ден, в средата на същата зима, каймакаминът получил писмо от съседната, западна околия, с молба за помощ. Молбата била да се изпратят ловци до тамошните места, които да убият страховития вълк.

Каймакаминът познавал всички ловци във Враца и след кратък размисъл пратил да повикат дядо ми и неговия брат. Те отишли в конака, седнали на широките миндери, изпили по три горчиви кафета и се съгласили с предложението на турския управник да помогнат за убийството на опасния звяр. Било им обещано, ако се справят със задачата, да получат по 50 сребърни меджидии и султански ферман с разрешение за носене на оръжие до тяхната смърт. Последното било голямо благоволение за гяурите и те се съгласили.

Една сутрин яхнали силните си коне, взели със себе си ловните кучета и новите, подарени им от каймакамина, австрийски ловни карабини. Тръгнали по засипаните със сняг пътища на запад в посока Мътница, там, където разправяли, че за последно бил видян легендарният звяр.

По онова време горите и долищата около Мътница били стари и непроходими. Нямало я по-късната сеч и онези места били удобно място за развъждане на диви зверове. Привечер стигнали едно турско село. Хората били известени за тях и ги посрещнали както подобава. Нагостили ги с турски манджи и сладки вкусотии, уредили им постелки и след като преспали нощта ги изпроводили с молитви към Аллах за успех в лова. Придружавала ги малка турска дружинка, но тя била само колкото да ги насочва, за да не се лутат и губят.

Срещнали две глутници вълци. Успели да изтребят голяма част от тях, а привечер тръгнали обратно. Търсеният страховит вълк обаче не бил между другите вълци в глутниците. Оказало се, че бил вълк-единак. Започнало да мръква. Наближили горната махала и турските ловци се пръснали по домовете си. Преди да влязат в селото трябвало да минат през един дълбок дол. Останали само двамата, дядо ми и неговият брат.

Изведнъж единият от конете изпръхтял и започнал да рита. Другият се изправил на задните крака и зацвилил уплашено с оцъклени очи. Явно конете усетили присъствието на голям звяр. Двамата братя били едри и силни хора, буйни, с яки ръце и едри туловища. Те само това чакали. Успокоили конете, после заредили карабините, извикали яростно, като да ги чуе глухият дявол, и препуснали по ръба на дола, в посока, където предполагали, че се крие хищникът.

Неочаквано пред тях се мярнал дебел клон на стар дъб. Дядо ми не успял да го види и си блъснал челото с голяма сила в него. Главата му се сцепила и той рухнал от коня. По-младият му брат спрял. Навел се, повдигнал го, но оня вече бил издъхнал. От главата му останало червено петно от кръв и мозък.

Разревал се от мъка и ярост братът. Прегръщал го, зовял го, но дядо ми не помръдвал. Тогава изгряла луната. На фона на близка скала пред него се появил силният звяр. Очите му светели в зелена светлина. От озъбената му разпенена паст святкали едри бели зъби. Три от ловните кучета го били обиколили. Хвърляли се на него, но напразно, той изщраквал със зъби и те отстъпвали панически назад. Едрият вълк имал ужасяващ вид.

Братът вдигнал глава, втренчил се в животното, захвърлил карабината, изревал нечовешки и се хвърлил напред.

Двете силни същества, човекът и вълкът се срещнали лице в лице. Човекът бил с голи ръце и ревял от ярост. Вълкът, озъбил хищна паст, налетял устремно и мълчаливо. Сблъскали се, счепкали и се запремятали в смъртоносна хватка из дебелия сняг. Мъжът успял да докопа вълчия врат. Стиснал го като с клещи. Животното се мятало, хапело де що докопа, ръка, крак, хълбоци. Човекът не усещал болка, стискал и стискал, колкото имал сила.

В един момент усетил как едрото сиво тяло се отпуска в ръцете му, зелените очи се размътили, а розовият език се изплезил от разпенената уста.

Вълкът умирал удушен. Накрая човекът отпуснал хватката и легнал изнемощял на снега. В крайната махала турците чули шума от боя, запалили факли и тръгнали към мястото. Когато пристигнали, заварили брат да прегръща брата, да го милва и да плаче сърцераздирателно. До тях лежал бездиханният звяр с оцъклени очи. Помогнали му да качи на коня умрелия. Завързали вълка на един дебел клон и се спуснали към селото.

Така завършила тая трагична история. Човешката ярост и гняв се събудили и умножили многократно от неочаквано настъпилата скъпа загуба. Не е имало сила, която да ги спре, дори стръвният вълк-единак.

Турците от селото дали на брата една волска кола, за да закара загиналия до Враца. Там каймакаминът устроил пищно погребение на дядо ми, при което били поканени трима български попове от старата черквица. Присъствали и турци. Накрая техният ходжа изпял и турската молитва, което било голяма чест за българин. Да, турците много уважавали храбростта и смелостта на човека. Отдали своето уважение за вечен покой на храбреца.“

Така завърши разказа си моят дядо. Той вероятно бе чул за тая случка от своя баща, а той от вуйчо си, братът на дядо му. Баба му обаче плакала и скърбяла много кратко време. Тя била мъдра жена, знаела, че при един лов винаги се таи и някакъв лош шанс за ловеца. Нещастието, без да го очакват, дошло.

После прегърнала сина си и го заклела никога да не хваща пушка и да не тръгва след ловен дивеч. Разпродала и кучетата.

Оставила само едно, Белушко, което доживяло до дълбока старост. То било жив свидетел на трагедията.  До края на дните си Белушко мразел вълците.

Щом ги усетел през някоя тъмна зимна нощ, завивал неистово и правел отчаяни опити да се освободи от каишката, с която бил вързан. Приличал на истински зъл вълк. Така си и умрял. Никой не го бил чул да лае, само виел и виел.