Като дете дядо ми често разказваше приказки или разни истории, които сполучливо съчиняваше или беше чул от други хора. Запомнил съм една, която по онова време ме беше силно впечатлила. И досега я помня, като ярък пример на човешкото геройство и твърдост. Ще се опитам да предам думите му, а ако не успея, то моля да ме извините, защото доста години минаха оттогава.
Той започваше своите разкази бавно, замислено, с кадифен, благ глас. Пъстрите му зелени очи се заглеждаха някъде далеч, сякаш отвъд времето и пространството. Забравяше, че има слушател край себе си и разказваше, разказваше, докато историята добиеше своя логичен завършек.
„Мъжете от моя род не бяха ловджии. Аз също не разбирам нищо от лов. Станах обущар, защото нашите нямаха пари да ме изучат за друго, по-добро и по-престижно. Баща ми също не беше ловджия. Дядо ми обаче се славеше с много ловни подвизи и ловът сякаш е бил в кръвта му. Той е имал по-малък брат-ерген, също запален и голям ловец. При тоя лов, за който ще ти разкаж ...